— Да, това е Катарин — каза Жорад. — Обикновено тя много плаче.
— Ами да. Бебетата това го могат най-добре — съгласи се Лорана и хвърли поглед последователно към майката и към бащата. — Благодаря ви за това, че дойдохте.
— Няма проблем — каза Дилиан и като хвана сина си за ръка, пристъпи към вратата. Тя се отвори и той побутна момчето навън в коридора. — Благодаря ви, джедай Джинзлър.
— Джедай Лорана — поправи го Жорад.
Сякаш насила Дилиан се усмихна.
— Джедай Лорана — коригира се той. После протегна ръка към жена си и я изведе след Жорад.
— Аа, ето те къде си! — долетя в този миг един нервен глас откъм дъното на коридора.
Лорана тръгна след семейството. От далечната част към тях крачеше млад мъж с изцапана коса. Устата му беше разтеглена в тънка сприхава линия, а очите му хвърляха искри към Дилиан.
— Какво, по бриксолите, правиш тук, Пресор?
— Имаше специално събрание — каза Дилиан и кимна към Лорана: — Това е джедай Лорана Джинзлър…
— И откога започна да се скатаваш от работа заради някакви си срещи? — сряза го мъжът. — Ако не си забелязал, малко е трудничко да се провеждат комуникационни дълбинни тестове на хипердвигателните реактори, когато хипердвигателните специалисти ги няма.
— Знам — каза Пресор и подаде дланта на Жорад към майка му. — Съжалявам… Мислех, че тук ще приключим по-скоро.
— Еми явно си се лъгал — мъжът изгледа Лорана с пламтящ поглед. — Подобни неща редовно ли ще се случват на борда, джедай Джинзлър?
— Какво искате да кажете, ъъ…?
— Час Улиър — представи се кратко той. — Искам да кажа, така ли смятате вие, джедаите, да идвате и да ни се месите в работната програма?
— Не съм сигурна какво искате да кажете — продума Лорана.
— Преди два дни джедай Джъстин Манинг измъква всички от помещението за системен контрол за учебна тренировка с изтичане на охладителна течност — обясни Улиър. — Няма значение, че през последния месец ние вече сме си правили такива тренировки. Сега пък вие си решавате изневиделица да свикате някакви специални събрания и измъквате хора, които са на дежурство във важни станции. А за утре какво сте замислили? Упражнение за евакуация в херметизирания отсек ли?
— Някакъв проблем ли има, Улиър? — внезапно долетя гласът на Манинг зад тях.
Лорана се извърна и видя Манинг, който току-що бе излязъл в коридора.
— Просто ми се иска днешната работа да си я свършим днес, за да мога после да спя със съня на благочестивите — каза Улиър с искрица сарказъм в гласа. — Или за подобна претенция е необходимо да пусна официална заявка?
— Разбира се, че не — увери го Манинг. — Пресор, свободен сте да се завърнете на вашата станция.
— Благодаря ви — каза Пресор.
— И в бъдеще ще положим старания да се съобразяваме с различните работни дежурства — допълни Манинг към Улиър.
— Хубаво — каза Улиър, вече не толкова настървено. — Хайде, Пресор, дай да я свършим тая работа, преди да застъпи следващата смяна.
Той се отправи надолу по коридора с бърза походка.
— Ще се видим по-късно — каза Пресор, като докосна жена си за ръката и се обърна след колегата си.
— Довиждане, джедай Лорана — тъжно каза Жорад, като вдигна поглед към нея. — Надявам се, че ще се видим отново…
— Сигурна съм, че ще се видим, Жорад — Лорана се усмихна на момчето. — Ще се грижиш добре за сестричката си, нали?
— Добре — като стисна ръката на майка си, момчето я последва надолу по коридора.
— Изглежда доста раздразнителен тип — продума Лорана на Манинг, когато семейството се отдалечи.
— Кой, Улиър ли? — сви рамене джедаят. — Може би. Въпреки това има право да ни се сърди, че променяме програмата им без всякакво предупреждение. Може би няма да е лошо да поговориш с учителя Кбаот по този въпрос.
— Мислех, че
— Да, но по заповед на учителя Кбаот — уточни Манинг с крива усмивка. — Пък и Улиър, без да иска, се оказа прав. Наистина по-късно през седмицата има насрочено упражнение за евакуация в херметизирания отсек…
Лорана кимна с разбиране.
— Добре, ще опитам да поговоря с него — обеща тя.
Вече бяха изминали шест стандартни дни от напускането на Яга Минор и експедицията бе направила една рутинна навигационна проверка в системата Лоннау, когато се появиха и първите проблеми.
В задния пътнически отсек на крайцер К–1 се бе насъбрала немалка тълпа, когато Оби Уан Кеноби пристигна.
— Нека да мина, моля — каза той няколко пъти, докато се опитваше да си проправи път през несговорчивата навалица.
— Гледайте, ето още един! — недоволно извика един родиански глас отнякъде.
— Още един какво? — запита Оби Уан и се взря в тази посока.
— Още един джедай! — отвърна родианецът и впи поглед право в очите му.
— Спокойно, Фийвин — предупреди го един мъж близо до него. — Недей да раздаваш обвинения с лека ръка.
— Може ли да ми кажете какво се е случило? — поинтересува се Оби Уан.
— Какво се е случило ли? Крадци в нощта, ето какво се е случило! — троснато изтърси родианецът. — Крадци с лъскави роби и лазерни мечове!
— Млъкни, Фийвин! — каза другият мъж. После погледна към Оби Уан и бързо сведе очи. — Дойдоха да вземат нечие дете, това е всичко.
— Посред нощ! — вметна Фийвин.
— Каква нощ? — укори го другият. — Ние сме в открития Космос. Тук винаги е нощ.
— Семейството спеше по това време — уточни Фийвин. — Значи за тях е било нощ.
— Благодаря ви — каза Оби Уан и като се промъкна между тях, продължи да си пробива път в навалицата.
Независимо дали бе станало посред нощ или не, сигурно щеше да се наложи да повика Кбаот. Но това не се наложи. Когато успя да стигне до откритото пространство в центъра на събитията, Кбаот вече беше на мястото.
— Учителю Кбаот — каза Кеноби и бързо огледа останалата част от сцената.
Пред вратата на една от каютите на този етаж беше застанал едър и тромав мъж, който притискаше с ръце рамката на вратата, сякаш предизвикваше някой да се опита да премине покрай него и да влезе в каютата. Зад гърба му се виждаше коленичила на пода жена, в чиито очи се четеше неистов ужас. С двете си ръце тя притискаше малко момче към гърдите си. Самото дете изглеждаше уплашено, но и някак си необичайно съсредоточено.
Кбаот се извърна към Оби Уан с навъсено лице:
— Какво правите тук? В момента би трябвало да спите.
— Чух, че има някаква суматоха — обясни Оби Уан и се приближи до вратата на каютата. — Здравейте! — каза той на мъжа.
— Никъде няма да го вземате! — изръмжа в отговор мъжът. — Не ми пука с колко от вас ще се боря, но няма да ви го дам. Никъде няма да го вземате!
