предложим нещо далеч по-добро?
— Защото този начин на мислене се приближава опасно близо до ръба — каза Оби Уан. — И не мога да повярвам, че Кодексът би могъл да съдържа толкова много грешки, колкото внушавате вие.
— Не казвам грешки, а просто неправилни интерпретации — обясни Кбаот. — Може би няма да е зле да отделите време за повече медитация по този въпрос. Както смятам да направя и аз — добави той. — А когато сме заедно, със сигурност ще получим проникновение, чрез което да открием правилния път.
— Може би — каза Оби Уан. — Бих искал да присъствам на това събрание утре сутрин.
— Няма нужда — увери го Кбаот. — Двамата с учителя Евриос ще се оправим с този въпрос. Освен това ми се струва, че утре по същото време сте назначен да помагате при изграждането на предпазния щит на новата аварийна навигационна зала на крайцер К–1.
— Сигурен съм, че това би могло да почака.
— А сега е време да се върнете в каютата си и да починете — каза Кбаот в момента, когато двамата стигнаха преддверието към пилона с турболифта. — Утре ви очаква изпълнен с ангажименти ден.
— Не само мен — каза Оби Уан с въздишка. — А вие какво ще правите?
Кбаот се загледа замислено назад в коридора.
— Смятам да изчакам капитан Пакмиллу — каза той. — Наспете се добре, учителю Кеноби. Ще се видим утре.
На събранието на следващата сутрин, след като всички аргументи бяха представени и дискусията бе започнала да замира, капитан Пакмиллу реши да застане на страната на Кбаот.
— Три часа по-късно все пак си взеха момчето — каза на приятелите си Улиър навъсено през масата.
— А ти какво очакваше? — запита многозначително Таркоса от другата страна на масата. — Джедаите са оредели като пера на дюбак. Напълно разбираемо е да внимават да не би някой със заложба да се изплъзне измежду пръстите им.
— Но досега винаги са вземали само бебета — припомни му Джоуб Кийли, а на лицето му бяха изписани безпокойство и несигурност. — Тоест все такива, които все още не знаят, че са живи, да не говорим за някаква представа от мама и татко. Но тези деца обаче… те всичките са много по-големи.
— Но пък и всички те имат желание да отидат, нали така? — възрази Таркоса. — Дори и това момче тази сутрин. Да, естествено, че беше и малко уплашено, но същевременно си личеше какво въодушевление изпитва. Трябва да се съгласиш, Джоуб, че повечето деца го смятат за много яко нещо да ги вземат за джедаи.
— Моят въпрос е какво всъщност възнамеряват да правят с всички тях — намеси се Улиър. — Да не мислят да изхвърлят всички останали зад борда и да си изградят тук един малък джедайски храм?
— Сигурен съм, че Кбаот е намислил нещо и по този въпрос — каза твърдо Таркоса. — На мен ми се струва, че той здраво е хванал нещата в свои ръце.
— М-да — съгласи се Улиър, — тук съм съгласен.
В продължение на няколко минути никой от тях не проговори. Улиър погледна последователно тримата си събеседници в столовата, която имаше също толкова стерилно-военен вид, колкото и всичко останало на „Изходящ полет“. Хранещите се членове на екипажа също изглеждаха стерилно-военни в своите работни гащеризони и оперативни одеяния.
Това място отчаяно се нуждаеше от малко индивидуален характер, си помисли той. Може би щеше да успее да събере неколцина доброволци, за да проверят дали командир Омано ще им позволи да подредят по различен начин и да поукрасят всяка една столова в различен стил. Например едната можеше да заприлича на някой уютно луксозен вечерен клуб на Корускант, следващата да стане като заведение от Средния ръб, а пък трета — като някой долнокачествен бар и т.н. А пък самите членове на екипажа можеше да бъдат насърчени да се обличат съобразно с обстановката, когато идват тук да хапнат или да пийнат нещо…
— Ей, значи! — прекъсна мислите му Кийли и кимна към задната част на столовата, където бе входът. — За вълка говорим…
Улиър се извърна, за да види кой е дошъл. И наистина, същата онази жена, Джинзлър, която бе замъкнала Дилиан Пресор на някакво съвещание посред смяната му, сега бе дошла в тяхната столова и се оглеждаше. Беше застанала тъкмо пред вратата на помещението, а главата й бавно се въртеше, докато тя явно оглеждаше присъстващите. Двама-трима от тях й хвърлиха по един поглед, но повечето като че ли изобщо не й обърнаха внимание.
— Хвърля мрежата за още джедайчета? — предположи Улиър.
— Че тук няма кой знае колко деца — отбеляза Кийли, като се огледа. — Дали сега не са тръгнали на лов и за възрастни?
— Сигурно Кбаот им е задал определена квота, която трябва да се попълни — предположи Улиър. — Както в КорСек и техните пътни билети…
— Служителите на корелианските сили за сигурност нямат никакви квоти! — поправи го Таркоса с укорителен тон. — Това е легенда.
— Е, ами ако тази джедайка си има квота за попълване, сигурно днес не й е ден — отбеляза Кийли, когато Лорана Джинзлър се обърна и напусна столовата. — Кбаот няма да е доволен от нея.
— Мен ако питаш, едва ли Кбаот изобщо някога е доволен от когото и да е — натърти Улиър и вдигна халбата си. — Никога не съм виждал толкова самодоволен тип.
— В института веднъж имах един такъв инструктор — вметна Таркоса. — Една нощ няколко студенти се промъкнаха в кантората му, разглобиха работното му бюро и после го сглобиха в тоалетната надолу по коридора. Имах чувството, че всяка една вена на лицето му щеше да изскочи, когато видя какво е станало!
— Ама се обзалагам, че ефектът е бил нулев — отбеляза Кийли. — Такива хора никога не си научават урока — после се обърна към Улиър: — А като говорим за нулев ефект, Час, да те питам нещо. Ти изобщо успя ли да оправиш проблема с нестабилността, дето се беше появила вчера? Трябваше да изключим цялата бакбордова система на турболазерите заради това…
— Аа, да, оправихме я — отговори му Улиър, като направи усилие да се абстрахира от мислите за джедаи и едноцветни помещения. — Слушай сега как стана. Това ще те гръмне. Познаваш ли оня Б’Кревнис, големия нелечимо ухилен фофийхянин, който трябваше да отговаря за поддръжката на течностите? Този образ бил сложил неправилен надпис на един от собствените си уреди…
Едва в четвъртата столова на К–4 Лорана най-после успя да открие семейството на Пресор.
— Здравейте — усмихна се тя, докато се приближаваше към тяхната маса. — Как сте тази вечер?
— Добре — отговори Пресор и в очите му се прочете внезапно безпокойство от появата й. — Да не би нещо да не е наред?
— Ами зависи от гледната точка — Лорана коленичи между Жорад и майка му. — Исках да те намеря и да ти кажа, Жорад, че повторните ти тестове вече са готови. Те също са показали отрицателен резултат. Съжалявам.
Момчето сбърчи чело.
— Няма проблем — каза той, видимо разочарован. — Мама и татко предполагаха, че пак ще стане така.
— Майките и татковците са мъдри хора — каза Лорана. — Надявам се, че не си прекалено разочарован.
— Сигурна съм, че ще го преживее — каза майката на Жорад и в гласа й пролича известно облекчение. — Има много други неща, които може да направи с живота си.
— Така е — каза Лорана и в мислите й се появи лицето на брат й. — Всички ние трябва да приемем силните и слабите си страни и след това да продължим напред.
— Макар че понякога това става с известен тласък отстрани — вметна бащата мрачно. — Разбрах, че вие, джедаите, вчера сте имали някакво спречкване на крайцер К–2.
— И аз чух нещо за това — потвърди Лорана. — Аз самата не бях там, така че не бих могла да кажа дали е било точно спречкване или нещо друго. Но разбрах, че ситуацията се е разрешила по мирен начин.
