— А
— Но ако това е негово рождено право, тогава кой би могъл да му го отнеме? — запита Лорана. — Животът на един джедай може да бъде доста труден. И, да, наистина се изискват немалко жертви. Както от детето, така и от родителите. Но пък тези неща се отнасят и за всяко друго решение, в което има смисъл и достойнство.
— Сигурно — каза Пресор, видимо несъгласен с подобни аргументи.
— Е, сега ще ви оставя да си довършите вечерята — Лорана отново се изправи на крака. — Благодаря ви за отделеното време.
— Ние ви благодарим, че се отбихте — върна жеста й Пресор.
— Довиждане, джедай Лорана — добави Жорад. В продължение на един кратък миг очите му се задържаха на лазерния й меч, след което той се обърна и продължи да се храни.
Лорана се обърна и прекоси столовата, като по пътя към вратата се опитваше да вникне в настроенията на хората около нея. Повечето от онези, покрай които минаваше, вдигаха небрежен поглед към нея и после се връщаха към храната си без осезаема промяна в чувствата си. Останалите дори не й обръщаха внимание. Всички изглеждаха повече или по-малко удовлетворени, ако се оставеше настрана неизбежното изнервяне от разни дребни затруднения в оперативните им ангажименти. Ако изобщо тук някъде съществуваше някакво нарастващо негодувание срещу джедаите, тя не успя да го усети.
Значи може би страховете й са били неоснователни. В крайна сметка всички те щяха да останат на борда на „Изходящ полет“ още доста дълго време заедно. Тогава дори онези, които сега бяха натрупали негодувание поради отнемането на децата им за обучение, щяха в крайна сметка да осъзнаят, че по- големият брой джедаи на борда наистина означава по-гладко и по-сигурно пътуване.
Сега обаче беше време да се върне на работа. Все още имаше много донесени в последния момент уреди, които трябваше да се пренесат от складовото ядро до други места. Членовете на екипажа имаха достатъчно ръце и машини за тази работа, но пък винаги съществуваше опасност някоя кутия да се изплъзне и да падне. Затова нямаше да е лошо наблизо да се навърта някой джедай и да ги предпазва от злополуки. На борда на „Изходящ полет“ все някой ден щяха да се появят и неизбежните наранявания и нещастни случаи, но Лорана нямаше намерение да допуска те да започнат още отсега. Не и ако тя можеше да ги предотврати.
Като излезе в коридора, Лорана Джинзлър се насочи към задния пилон с турболифт. Някой ден, обеща си тя, не би било зле да си намери една от онези шейни, за които разправяше капитан Пакмиллу.
15.
— А това тук е машинното отделение — каза Траун и отстъпи встрани, за да може Трасс да надникне през входния люк, който водеше към двигателното помещение на „Ловеца на сделки“. — Сигурно ти прави впечатление, че конструкцията и външният вид са напълно различни от всичко подобно, което чисите използват в кораби с този размер.
— Така е — кимна Трасс. Той задържа погледа си вътре за минута и после се обърна към Кардас: — А какъв е подсветлинният обхват на този съд?
— Не съм сигурен — призна Кардас и хвърли поглед към Кенто, застанал леко встрани заедно с Марис, която шепнешком му превеждаше. Като видя, че шефът му не реагира, Кардас реши да го подкани: — Рак?
— Защо пита? — изръмжа Кенто. — Да не би да е намислил да го вземе и да го изпробва за едно кръгче?
— Рак, моля ти се! — опита се да го придума Кардас, като внимателно отбягваше погледа на Траун.
Кенто въобще не бе посрещнал с въодушевление идеята да разведе Траун и брат му на оглед из „Ловеца на сделки“ и от началото на обиколката не бе преставал да дава израз на раздразнението си. Проблемът беше, че или бе забравил колко добре Траун вече разбираше основния език, или въобще не му пукаше. До този момент командирът все още не бе реагирал по никакъв начин на язвителните му забележки, но всяко търпение сигурно си имаше граници. Ако решеше, че му е писнало да слуша мърморенето му, Траун можеше спокойно да реши да го прати отново под ключ в каютата му. Тогава дори и Марис сигурно нямаше да може да му издейства ново освобождение.
Кенто обели очи.
— Можем да изминем до шестстотин часа на подсветлинна без презареждане — тросна се той. — Шестстотин и петдесет, ако се внимава с ускорителите.
— Благодаря ти — каза Кардас и като превключи на минисят, преведе отговора му за Трасс.
— Впечатляващо! — възкликна синдикът и огледа двигателното помещение още веднъж. — Явно коефициентът на полезност на тяхното гориво е малко по-висок от нашия.
— Така е, но пък техните хипердвигатели изглеждат по-чупливи — каза Траун. — Нашето нападение с шокови мрежи без никакви проблеми успя да обезвреди и техните, и двигателите на преследвачите им.
— А въоръжението?
— Просто, но достатъчно — отговори му Траун. — До съоръженията се стига трудно, но моите специалисти успяха да го проучат в подробности. Енергийните им оръжия и реактивните им установки не са толкова усъвършенствани, колкото нашите. Освен това не носят никакви шокови мрежи или каквото и да е друго обезвреждащо устройство. Но все пак не забравяй, че това е просто малък частен търговски кораб.
— Вярно е — Трасс погледна към Кардас. — Предполагам, че вашите хора все пак разполагат с някакви военни кораби?
— Републиката не притежава своя собствена армия — отговори Кардас, като внимателно подбираше думите си. Философията за ненападение и дискретна предпазливост може и да беше характерна за народа на чисите, но все пак нямаше да е разумно да ги хвърля в паника без причина. — Разбира се, повечето от системите, които членуват в Републиката, си имат свои собствени отбранителни сили.
— Които биха могли също така да се използват и за нападение?
— Понякога и това се случва — призна Кардас. — Обаче върховният канцлер може да покани дадена система да окаже помощ при възпирането на някой агресор. И така обикновено конфликтите приключват доста бързо. Освен това често се прибягва до посредничеството на джедаите, преди нещата да стигнат твърде далеч.
— Джедаите?
— Те са класа същества, които не са ни познати — обясни му Траун. — Фераси се опитваше да ми ги обясни.
Кардас погледна Марис изненадано. Не очакваше, че бе провеждала отделни разговори на четири очи с командира. Очите й срещнаха неговите и бързо се отместиха виновно и за първи път от началото на разговора се запъна в превода. Кенто забеляза всичко това. Очите му се стесниха, проблясвайки към Марис, после към Кардас, после пак към Марис, и накрая обратно към двамата чиси.
— Изглежда, те притежават способност да се възползват от някакво непознато енергийно поле — продължи обяснението си Траун към своя брат. Дори и да беше забелязал размяната на погледи, с нищо не го показа. — То може да се използва за подсилване на сетивността, за вникване в чуждите намерения и разсъждения, както и като непосредствено оръжие.
— Но само за защита — вметна Марис. — Джедаите никога не нападат първи.
— За джедаите ли говориш? — намеси се Кенто. — Кардас? Правилно ли чух, че тя каза „джедаи“?
— Тя се опитва да му обясни какво представляват джедаите — потвърди Кардас. — Явно чисите не са чували нищо за тях.
— Добре! — изръмжа доволно Кенто. — Най-после се намери поне едно
— Просто разговарят за способностите на джедаите — Кардас хвърли поглед към двамата чиси. Лицето на Траун бе останало безизразно, докато Трасс показваше видимо раздразнение от страничния диалог, от който не разбираше и думичка. После добави: — За това обаче можем да поговорим по-късно.
— М-да — каза Кенто, — хубаво.
