после се връщаха за още товар. За един кратък миг през съзнанието на Кардас премина образът на рояк насекоми, спускащи се на талази към разсипана ровелова салата…
Едно носещо се във вакуума тяло леко се блъсна в илюминаторните прозорци на совалката и го върна в действителността. Ако изобщо му бе останал някакъв разум, той знаеше какво би било най-смисленото решение — да обърне незабавно совалката обратно към Крустай и да си пробва късмета с адмирал Аралани. Или пък да зареже напълно Кенто и Марис и без да губи излишно време, да побегне към пределите на Републиката.
Но като изруга тихо, Кардас насочи совалката към най-големия кораб в орбита и я подкара към него.
Независимо че вниманието им бе съсредоточено върху събирането на плячката, вагаарите все пак бяха достатъчно нащрек, за да пазят и гърба си. Още преди да измине и една четвърт от разстоянието, пет-шест патрулиращи изтребителя го наобиколиха и го прехванаха. След миг през предавателите прозвуча мелодичен, но страховит чужд глас.
— Не разбирам вашия език — отговори Кардас на сай бисти. — Говорите ли сай бисти?
Единственият отговор беше нова върволица с неразбираемо бръщолевене.
— Не ви разбирам. Бихте ли опитали на минисят? — превключи той на най-новия търговски език. — Някой там разбира ли минисят?
Последва кратка пауза.
— Дайте информация за името, расата и намеренията си — най-после се обади чуждият глас, предъвквайки с мъка сричките на търговския език.
— Казвам се Джори Кардас — представи се Кардас. — Родната ми планета се казва Корелия — после си пое дълбоко дъх и продължи: — Тук съм, за да ви предложа сделка.
20.
Изтребителите го ескортираха до един от по-малките бойни кораби, насочвайки го към щирбордовия док. Там го очакваха група тежковъоръжени бронирани стражи. Бяха ниски двукраки същества с огромни длани. Чертите на лицата им бяха скрити зад богато украсени лицеви плочи, внушаващи страхопочитание. Отведоха го в някаква малка зала, оборудвана с множество сензори, и там го съблякоха, претърсиха и сканираха няколко пъти. Дрехите му бяха отнесени на друго място явно за да бъдат изследвани за паразити или други опасности. Несъмнено совалката, с която бе пристигнал, подлежеше на не по-малко щателна проверка. След края на процедурата го отведоха в стая, в която нямаше нищо друго освен една койка, и го зарязаха там.
По-голямата част от следващите два часа Кардас прекара ту опитвайки се да отпочине, ту нервно крачейки напред-назад из килията си. През съзнанието му непрекъснато минаваше мисълта, че ако вагаарите бяха достатъчно съобразителни, най-вероятно веднага щяха да го убият и да го изхвърлят навън, а след това щяха да се върнат към плячката си.
Но пък може би този път съобразителността им щеше да отстъпи пред алчността. Алчността и любопитството.
Два часа след като бе хвърлен в килията, пазачите дойдоха отново с дрехите му. Изгледаха го как се облича, а след това го съпроводиха по един коридор към обозначен с чужди символи люк. За негово успокоение зад люка го очакваше друга совалка, а не внезапна смърт чрез вакуумиране. Войниците го смушкаха да влезе в нея, после се сбутаха след него и след минута потеглиха. Совалката нямаше илюминатори и Кардас не можеше да се ориентира в каква посока се придвижват, но когато след малко люкът се отвори отново, от другата страна стояха две редици вагаарски матроси в по-изпипана униформа от униформата на неговите стражи. Очевидно някой по-издигнат в йерархията бе решил да го приеме.
Беше очаквал, че ще го замъкнат в някое малко, тясно и безлично място, за да го разпитват, както си му е редът. Затова с огромна изненада премина през последната херметическа врата и се озова в просторно помещение, което съперничеше и на най-пищните наземни тронни зали, които някога бе виждал. Срещу задната стена имаше малък подиум, върху който бе разположен изящно украсен престол. На него се бе настанил царствено изглеждащ вагаар, облечен в тромава многоцветна дреха. Раменете му бяха украсени с множество слънчеви лъчи, на глезените му имаше специални защитни пластини, гърбът му бе покрит с нащърбена мантия, а на кръста му бяха препасани цели четири колана. От двете му страни бяха застанали други двама вагаари в не толкова пищно украсени костюми. Явно бяха някакви съветници или подчинени. И тримата носеха превързани за главите им високи маски, които започваха от средата на бузите им и „стигаха“ на около десетина сантиметра над темето и бяха украсени със същите вдъхващи страхопочитание шарки като шарките на матросите преди малко. През съзнанието на Кардас мина циничната мисъл, че може би височината на тези маски е предвидена да компенсира ниския ръст на представителите на расата и да ги прави да изглеждат по-застрашителни пред неприятелите им. Край стените имаше подредени и други вагаари — едни във войнишка униформа, а други в нещо като цивилно облекло и прости лицеви окраски. Всички те наблюдаваха мълчаливо пленника, докато той се приближаваше към престола.
Кардас изчака, докато стражите го поставиха на около три метра пред престола, и след това се поклони ниско.
— Поздравявам великите и могъщи вагаари… — започна той на минисят.
И в същия миг остър удар отзад по раменете го събори на ръце и колене на пода.
— Никой не може да говори в присъствието на великия Мискара, докато не бъде заговорен! — скастри го единият от стражите зад гърба му.
Кардас отвори уста, за да произнесе някакво извинение, усети се в последния миг и вместо това замълча. Няколко дълги минути цялата зала остана притихнала. Той се почуди дали не очакват да се изправи, но тъй като рамото му все още пулсираше от болка, в крайна сметка реши да остане на пода поне докато не му кажеха друго.
Очевидно това решение се оказа правилно.
— Много добре — най-после прогърмя дълбок глас откъм платформата, — може да се изправиш.
Внимателно, свивайки се в очакване на нов удар, Кардас се изправи. За негово облекчение не последва удар.
— Аз съм Мискара на вагаарския народ — обяви седналият на престола. — Към мен ще се обръщаш с „ваша светлост“. Чувам, че идваш тук с безочливостта да настояваш да се пазаря с теб.
— За нищо не съм дошъл да настоявам, ваша светлост — побърза да го увери Кардас. — По-скоро съм изпаднал в ужасно затруднение и дойдох тук с надеждата, че великият и могъщ народ на вагаарите би могъл да се съгласи да ми се притече на помощ. В замяна за вашата подкрепа ми остава само да се надявам, че ще мога да ви предложа нещо с не по-малка стойност.
Мискара го изгледа със студен поглед.
— Разкажи ми за затруднението си.
— Заедно с моите спътници сме търговци от далечна територия — започна Кардас. — Преди почти три месеца се изгубихме и бяхме пленени от същества, които наричат себе си чиси. Оттогава сме техни пленници.
През залата премина жужене от приглушени разговори.
— Пленници значи — повтори Мискара. Видимата част на лицето му сякаш се втвърди при споменаването на чисите, но гласът му не издаде нищо. — Аз обаче не виждам никакви вериги около врата ти.
— Моментната ми свобода е само привидна, ваша светлост — каза Кардас. — Спътниците ми все още са в лапите на чисите, както и корабът ни. Важно е също да кажа, че чисите сега отказват да ни предоставят част от плячката, която са събрали при едно свое нападение някъде и която ни бе обещана, за да компенсираме високите изисквания на нашите клиенти поради огромното ни забавяне. Без това малко съкровище ни очаква сигурна смърт веднага щом се завърнем у дома.
— Къде са задържани спътниците ти?
— На малка база във вътрешността на един астероид, ваша светлост — каза Кардас. — Навигационните данни за местоположението му се съдържат в компютъра на превозното средство, с което пристигнах.
— А откъде знаеше как и къде да ни откриеш?
