към астероида, на който чакаха многобройните дроиди изтребители.
Но там не се случи нищо.
Кав отново натисна активатора. И отново не последва нищо.
— Боя се, че това няма да проработи, вицелорд Кав — спокойно се обади Миттраунуруодо. — Позволих си волността да отстраня вторичната командна схема, която вашите програмисти бяха инсталирали в системите на дроидите изтребители.
Безкрайно бавно Кав свали ръката си с предавателя, казвайки тихо:
— Вие сте рядко коварен, командир Миттраунуруодо. Някой ден тази ваша коварност ще се обърне срещу самия вас.
— Възможно е. А междувременно бих искал да ви се отблагодаря за това, че демонстрирахте пред мен как се работи с вашето вторично програмиране. Днес това най-вероятно ще се окаже доста полезно.
— А сега какво следва? — предпазливо се поинтересува Дориана.
— Сега ще си поговорим с тях — каза Миттраунуруодо, натискайки един бутон на таблото си. — Свързочник, разкрийте ни канал за връзка.
Докато Лорана пристигне на мостика на крайцер К–1, той се бе превърнал в истински кошер от тиха суматоха. Изправен в горда осанка, Кбаот бе застанал до командния стол на капитан Пакмиллу. Присвил очи, той се взираше напрегнато в нещо през илюминаторните прозорци. Самият Пакмиллу бе застанал до една от инженерните станции. Ципестите му длани се свиваха и се отпускаха неспокойно, докато той се опитваше да извлече някаква информация от мониторите.
През прозрачната стомана се виждаше страховита гледка. Пръснати в далечината подобно на предвкусващо плячката си стадо диви зверове, ги очакваха над десетина малки кораба. Бяха наредени във формация, каквато Лорана не бе виждала никога досега.
— Сензорите сочат, че се намираме в гравитацията на някаква огромна планетарна сянка — стегнато обясняваше инженерният офицер на Пакмиллу, когато тя ги приближи. — Но и сам можете да се уверите, че подобно нещо не е възможно.
— Тук е командир Миттраунуруодо от чиската завоевателно-отбранителна флота — бумтеше нечий глас с начетена интонация през високоговорителите. — Моля, отговорете.
— Кой е това? — поинтересува се Лорана.
— Командирът на онези сили ето там — изръмжа капитан Пакмиллу, без да откъсва поглед от мониторите. — Повтаря един и същ призив през последния половин час.
— И вие не сте му отговорили досега?
Мустачетата над устните на Пакмиллу застинаха за миг.
— Учителят Кбаот ни забрани — избоботи той. — Настоява, преди да дадем какъвто и да е отговор, да разберем какво се е случило с хипердвигателите ни.
— Може би този командир ще може да ни каже какво се е случило — предположи Лорана.
— Естествено, че би могъл — раздразнено каза Пакмиллу. — Обаче не мога да убедя Кбаот да помисли върху тази гледна точка.
Лорана се смръщи:
— Нека аз да поговоря с него.
Кбаот все още се взираше в чуждите кораби, когато Лорана се приближи до него.
— И така, джедай Джинзлър — поздрави я той, — днес се натъкваме на нашето първо предизвикателство.
— Защо се налага да го приемаме за предизвикателство? Може би само искат да разговарят с нас.
— Не — каза Кбаот и в гласа му прозвуча мрачна нотка. — Усещам някаква дълбока злост в съзнанията им. Злост, която е насочена към моите кораби и моите хора.
— Това са чужди съзнания — припомни му Лорана, усещайки как пулсът й започва да се учестява. Вече бе виждала Кбаот в това упорито настроение и по-рано. — Вероятно просто тълкувате погрешно мотивите им.
— Не — повтори той. — Намислили са да ни нанесат вреда и
— Мостик, тук е Манинг — обади се глас от говорителите на командния стол. — Привели сме в пълна готовност оръжейните системи на крайцер К–4.
— Прието — каза Кбаот и кимна на Лорана с лека усмивка. — Крайцер К–4 беше последният.
Той се пресегна авторитетно през командния стол на капитан Пакмиллу, натисна комуникационния бутон и внушително обяви:
— Чужда флота, тук е учител джедай Хоръс Кбаот, командващ проекта „Изходящ полет“ на Галактическата република.
Лорана хвърли поглед към Пакмиллу, възмущавайки се вътрешно за безцеремонния начин, по който Кбаот си бе присвоил правото да е командващ. В изражението и стойката на монкалмарианеца обаче не се четеше огорчение, а само тихо безсилие. Явно се бе примирил с неизбежното.
— Учителю Кбаот, тук е командир Миттраунуруодо — незабавно отговори образованият глас.
— Покажете ми лицето си, за да го видя — заповяда Кбаот.
Последва кратка пауза. След това екранът на предавателя премига за кратко и после показа едно почти човешко лице със синя кожа, черно-сини коси и яркочервени очи. Беше облечен в черна туника със сребърни ленти на якичката.
— Съществуват няколко въпроса от голяма важност, които се налага да обсъдим с вас незабавно — каза Миттраунуруодо. — Бихте ли желали да се срещнете с мен на моя кораб, или предпочитате аз да се прехвърля на вашия?
Кбаот изсумтя леко:
— Няма да обсъждам с вас нищичко, докато не се отстраните от пътя ми.
— А аз ще продължа да ви задържам тук, докато не поговорим — отговори Миттраунуруодо със също толкова категоричен тон. — Да не би джедаите да се страхуват да говорят?
Кбаот се усмихна тънко:
— Джедаите не се страхуват от нищо, командире. Добре, щом настоявате, елате при мен. За напътствие на совалката ви ще бъде осветен един хангар на корпуса.
Миттраунуруодо леко се поклони.
— Значи след малко ще се видим — той направи някакъв жест настрани и образът изчезна.
— Мислите да го пуснете при нас на борда? — опули се Пакмиллу.
— Естествено — каза Кбаот и в окото му проблесна своенравно пламъче. — Или не ви прави особено впечатление, че един изникнал от нищото представител на Неопознатите райони се обърна към нас
Лорана затаи дъх. За свое собствено раздразнение дори не бе забелязала необичайния факт.
— Не, тук има нещо по-дълбоко — продължи Кбаот. — Нека да открием какво.
— Добре, щом настоявате, елате при мен — прозвучаха думите на Кбаот от говорителите на помещението за мониторинг на реакторите на К–4. — За напътствие на совалката ви ще бъде осветен един хангар на корпуса.
Последва прекъсване на връзката.
— Крайцер К–4? — прозвуча след това нечий друг глас, някакво развитие?
С усилие на волята Улиър върна мислите си върху работата си.
— Все още нямаме нищо тук, мостик — докладва той, за пореден път прокарвайки поглед през екраните си. — В хипердвигателите си имаме предостатъчно мощност. Но когато я изпратя там, тя не върши никаква работа.
— Напълно вярно е, мостик — обади се и гласът на Дилиан Пресор от залата за мониторинг на хипердвигателите. Беше само на няколко десетки метри от Улиър. — Уредите продължават да твърдят, че се намираме в някакво гравитационно поле.
— Навсякъде е същото — изръмжа гласът на офицера от мостика. — Добре тогава. Не спирайте да
