провеждате диагностични тестове. След малко пак ще ви потърсим.
Последва кратък сигнал и връзката прекъсна.
— Това е лудост — промърмори Пресор.
— Може би по-голяма лудост, отколкото дори си представяш — каза Улиър, а умът му продължаваше да препуска. Може би най-после бе дошъл техният шанс. — Или не ти направи впечатление, че онзи командир Миттру-не-знам-си-кой владее основния език?
Последва кратка пауза.
— Искаш да кажеш, че това е някой от
— Ами със сигурност не е от Неопознатите райони — каза Улиър. — Трябва да намерим начин да поговорим с него.
— Кой,
— Именно — бързо изстреля Улиър. — Ти, аз, целият комитет… Ако този тип е представител на Републиката, може би ще разполага с достатъчно авторитет да пропъди от тук Кбаот и останалите джедаи.
— Проблемът не е в останалите джедаи — укори го Пресор. — Все едно, какво би могъл да търси чак тук някой перко от Републиката? По-вероятно е това да са някакви пирати, които са научили за „Изходящ полет“ и са решили да си наберат малко лесни плодове.
През съзнанието на Улиър мина споменът за огневите резултати от тестовете с джедайското сливане на съзнанията, които бе провел Кбаот преди няколко дни.
— О, повярвай ми, Пресор, това съвсем няма да са „лесни плодове“ — каза той мрачно. — Но които и да са, нямаме друга възможност, освен да се опитаме.
— Хубаво — рече Пресор, — ама как? Ние тук сме на вахта.
— Вахта за какво? — възрази Улиър. — За един реактор, който си работи перфектно, и един хипердвигател, който не работи въобще?
— Да, но…
— Няма „но“ — сряза го Улиър. — Хайде, това може да се окаже и единствената ни възможност да възстановим на „Изходящ полет“ нещата така, както трябваше да бъдат.
Отново последва кратка пауза.
— Еми добре. Вътре съм — каза накрая Пресор. — Но ако тоя Миттру-някой-си-там вече е тръгнал насам, тогава не разполагаме с много време. Не и ако държим да съберем всички и успеем да се доберем чак до К–1.
— Ти гледай да ги събереш — каза Улиър. — А аз ще се погрижа да го задържа, докато дойдете дотам.
— Как?
— Не знам — каза Улиър. — Просто събери останалите, става ли? И не забравяй да доведеш и децата. Когато търсиш съчувствие, присъствието на деца е безценно.
— Ясно.
Улиър изключи предавателя и цял един дълъг момент остана загледан в екраните. Опитваше се да мисли. До крайцер К–1 имаше много път, а ако действително познаваше Кбаот добре, разговорът му с него щеше да е кратък и неприятен. Дори и да се забързаше и да се затичаше, най-вероятно все пак щеше да се размине с този Миттра-нещо-си.
Наблизо обаче трябваше да има паркиран един от оперативните спидери на К–4.
Деветдесет секунди по-късно той вече се носеше по коридора, а въздухът от бързата скорост развяваше косата му и го щипеше по очите. За щастие, „Изходящ полет“ бе в пълна бойна готовност и затова всички останали наоколо вече бяха заели местата си пред конзолите или се бяха прибрали в каютите, оставяйки коридорите съвсем пусти. Когато стигна до предния пилон, Улиър повика турболифта, но вместо да остави спидера в коридора, както трябваше по правилник, го напъха в кабината. Нека Кбаот да недоволства от него впоследствие; нека дори да го вкара в изолатора за няколко дни, ако толкова държи.
Но сега, каквото и да му костваше, Улиър беше решен да се срещне с Миттру-какъвто-беше-там, преди да си тръгне от „Изходящ полет“.
Наложи се Кардас да почака цели три часа, докато накрая Мискара не го повика отново в тронната зала.
— Всичко е подготвено — уведоми го водачът на вагаарите. — Излитаме от тук незабавно, за да нанесем нашия отмъстителен удар по Миттраунуруодо и по народа на чисите.
— Да, ваша светлост — сведе глава Кардас, опитвайки се да не поглежда към няколкото нови джеронски трупа, пръснати на различни места из тронната зала. Очевидно Мискара бе използвал това време, за да си поиграе още малко с новите си играчки. — Още веднъж бих искал да ви помоля да не забравяте, че моите спътници и корабът ни се намират на онази база. Затова умолявам бойците ви да бъдат внимателни.
— Не съм забравил — обеща Мискара. — Освен това ще направя нещо повече. Реших да ти предоставя възможно най-добрия изглед от първите редове на предстоящото сражение.
Кардас усети студена вълна да преминава през тялото му.
— Искате да кажете, че ще бъда на мостика ли, ваша светлост?
— В никакъв случай — спокойно каза Мискара. — Каня те да се настаниш в най-предната външна топка на носа на флагманския ми кораб.
Кардас се огледа и видя как двама въоръжени вагаари се приближават към него.
— Но не разбирам! — бързо каза той. — Та нали ви предложих възможност за отмъщение и допълнителни придобивки!
— Или пък възможност да попадна в капан — каза Мискара, като гласът му внезапно стана леден. — Да не ме смяташ за глупак, корелианецо? Да не мислиш, че съм толкова високомерен и безразсъден, че просто така да хвърля целия си ударен отряд в някаква непозната малка и недобре защитена чиска база в жаждата си за отмъщение? — той изсумтя с продължително свистене на няколко тона. — Не, корелианецо, не възнамерявам да изпратя някоя малка ударна група, която да бъде разбита на пух и прах. Вместо това върху онази база ще се изсипе мощта на цялата ми флота… И тогава ще видим колко остри са зъбките на вашия чиски капан.
— Няма никакъв чиски капан — опита се да се защити Кардас. — Заклевам се!
— Ами тогава пък съвсем няма повод да се притесняваш. Ако успеем да сразим врага толкова бързо, колкото ни обещаваш, тогава ти и спътниците ти ще бъдете освободени. В противен случай… — той сви рамене… — ти ще бъдеш първият загинал.
Като каза това, Мискара изправи рамене и повдигна глава още по-нагоре.
— Имаш ли още нещо за казване, преди да те отведат? Може би някоя изповед или самопризнание?
— Не, ваша светлост — каза Кардас. — Единствената ми надежда сега е, че вагаарите ще се докажат като също толкова умели бойци и срещу чисите, колкото са го показвали срещу много други свои съперници.
— Можете да поразпитате джеронците за способностите ни — мрачно каза Мискара. — След малко ще имате възможност за това. Отведете го — и той махна с ръка.
Пет минути по-късно Кардас бе изтласкан през тесен люк в една безтегловна пластмасова сфера, може би два пъти по-голяма от ковчег. От едната страна на корпуса до главата му имаше отвор за проветряване и филтриране на въздуха, а в другия бе оставена мрежеста торба с няколко бутилки вода и хранителни запаси от чиската совалка. Имаше и някакъв уред с неясно предназначение във формата на диамант.
Когато металният люк зад гърба му се затвори и запечата, Кардас разбра, че заровете на съдбата му са вече хвърлени. От този момент нататък, каквото и да се случеше, щеше да е под контрола на други. Можеше само да се надява, че Мискара му е казал истината за размера на флотата, която смяташе да хвърли към Миттраунуруодо.
21.
