си с мен…
— Не казвай „докато“! — високо реагира тя и ме удари с юмрук по рамото.
Затръшнах капака. И веднага ми хрумна, че когато го отворих преди малко, съм освободил плъховете от капана, изключвайки полето. А сега то пак започна да действува.
„Ами ако… — помислих си — те не случайно тичаха през този канал? Ако са се насочвали натам преднамерено, за да останат съвсем съзнателно в обсега на забавеното време?! Глупости! Съзнание у плъхове?!“
Лесно можех да проверя дали е така. Ако все още бяха там, следователно не капанът ги е заловил, а те доброволно се напъхват в него. Но нямах никакво желание да влизам още веднъж в канала.
На предпоследното равнище на града бяха разположени главните комуникационни артерии, по които сега се движеха само автоматичните технически и снабдителни коли. За разлика от най-горното равнище тук се срещаха значително по-малко шляещи се момчета. Преобладаваха мъже в разцвета на силите, които бяха облечени по-сдържано и се държаха сравнително по-тихо. Обаче и те безцелно се шляеха по улиците, влачеха се отпуснато покрай витрините, ненадейно изчезваха във вътрешността на някой дом.
Откакто заживях със Сандра, смених комбинезона си с дрехи, подобни на онези, които носеха жителите на града. Въпреки това привличах вниманието на околните, където и да отидех. Групичките мъже, край които минавах, се раздвижваха, чувах как те тихо си разменят по някоя дума или се съвещават за нещо. Погледите им ме съпровождаха, докато не изчезнех зад някой ъгъл. Първоначално предполагах, че причината е в новите ми дрехи, взети направо от магазина, прекалено чисти. От доста време бях престанал да се бръсна, както повечето от мъжете, срещани на улицата. Исках да си пусна брада, с която донякъде да прикрия значително по-тъмния си тен. Явно тукашните жители рядко напускаха това равнище, осветено с изкуствена светлина. Помъчих се да поизцапам и поизмачкам дрехите си, но и това не помогна. Всички продължаваха да ме стрелкат с подозрителни погледи. Понякога дори проявяваха враждебност, подхвърляха подире ми остри забележки на не особено елегантния жаргон на града. Едва след като я попитах, Сандра ми разясни причината за тяхното неблагоразположение.
— Седни и погледни тук! — Тя застана зад гърба ми и поднесе пред очите ми един от нейните театрални реквизити — огледалце в стилна, имитираща дърво рамка. После притисна дясната си буза до лицето ми и отметна назад кичура коса от слепоочието ми. Погледнах нашите лица в огледалото и всичко ми стана ясно.
Откакто се бях върнал, не бях чувствувал нужда да се гледам в огледало, понеже използвах автомати за подстригване и бръснене. Нещо повече, не бях взел огледало и в подръчния си багаж, когато напускахме „Хелиос“. Господи, колко отдавна не бях виждал собственото си лице! В паметта ми то си беше останало същото, каквото беше преди отлитането ми. С Йетта често заставахме пред голямото огледало във фоайето на консерваторията, когато отивах да я взема след уроците й. Гледахме лицата си и се радвахме — лика- прилика, млади, с гладка кожа… А после, колкото пъти поглеждах снимката на Йетта, въображението ми рисуваше и моя образ и нейния, все така млад, какъвто беше нейният на снимката. Времето, което нямаше власт над любимото лице на фотографията — и както се надявах, на живота също, не беше подминало безнаказано мен. Как наивно бях забравил този факт!
Сега, като гледах абсолютно непромененото момичешко лице, притиснато до моето в тесния овал на огледалцето, почувствувах странен неприятен спазъм на сърцето си. Значи, аз съм този мъж с посивели коси над слепоочията, с гъста мрежа от бръчки около очите, с натежали клепачи и угаснал поглед… Да, такъв се бях върнал от пътешествието, в което така поривисто се бях устремил, сякаш то беше единственият ми шанс за върховно удовлетворение. Такъв исках да предложа себе си на момичето, оставило заради мен завинаги всичко — своите близки, своя дом, своето време, — за да се срещне тук с мен, за да ме очаква във всяко време, когато и да се завърна…
Изпълни ме вълна от благодарност към това дребно, тъмнокосо момиче с детински бедра и вече недетински гърди. Не мислех дали е Йетта или само Сандра, притежаваща по необясним начин всички нейни физически белези. Обърнах се към нея и силно я прегърнах. Огледалцето падна от ръката й на пода и се разпръсна на няколко парчета. Беше направено от истинско старо стъкло…
— Ще трябва да бъдеш по-внимателен — легнала до мен на пода, Сандра се надигна на лакът. — Започваш да приличаш на згред, а тук тях не ги обичат. Но аз те искам такъв. Ти трябва да изглеждаш като истински космак, със звезда и с това… — Тя посочи бластера до мен. — Трябва да ги виждат от пръв поглед, иначе може да те пребият: згредите си знаят, че като им дойде времето, трябва да напуснат центъра. Винаги е било така.
Аз я притиснах до себе си:
— Не винаги, но това не е важно. Бъди с мен, докато искаш.
— Ще бъда винаги. Защото ти си различен, не приличаш на другите хора. Ти си истински космак, не си манипулиран и аз ще имам от тебе дъщеря. Ще имам, нали? — В гласа й звучеше молба и надежда.
— Какво значи „манипулиран“? — Гледах удивен нейните влажни, зеленикави очи.
— Всички мъже са манипулирани, имат доминиращ игрек в хромозомите си и затова се раждат само момчета.
— Откъде ги знаеш тези неща?
— От училището.
— Какво училище?
— Има само едно училище… На Тес.
— Той доцент ли е?
— Не. Той е много стар згред. Той проповядва истината. На всеки, който иска.
— Тук, в града ли?
— Да, но на него никой няма да му направи зло. Той е софофил.
— Философ, искаш да кажеш — засмях се аз.
— Не, софофил. Философите са били много и всеки е говорил различни неща. А Тес е единствен и говори истината. Една единствена за всички.
— Ще ме заведеш ли при него?
— Да. Но… Нали ще имам дъщеря? И син… И той също няма да бъде манипулиран. Но най-напред дъщеря…
— Много ли искаш?
— Че коя жена не иска!
— Защо?
— Ами… защото… това става толкова трудно… Рядко се случва. На момичетата им е добре в града. За момчетата е лошо, много по-лошо…
— Но нали… нали по-късно и мъжете, и жените са принудени да напуснат града?
— Какво от това? Такъв е животът. Още по-късно пък всички умират. Значи ли, че за това трябва изобщо да не искат да живеят?
Не намерих какво да й отговоря. Съществуваше ли някаква логична обосновка да желаеш да живееш и да създаваш живот в дори най-безнадеждните условия?… Но съзнанието за липсата на обществени перспективи не изключва волята за живот на отделните единици.
— Какво друго си научила от Тес? — попитах след малко.
— Истината за всичко. Че ще минат три поколения и на Земята почти няма да останат хора, нито пък доценти. А след това ще долетят космаците. Който ги дочака, ще бъде щастлив.
— Откъде ще долетят те? От Луната ли?
— Не. На Луната са лунаците. Те са лоши. Космаците са далече в небето…
Следващия ден помолих Сандра да ме заведе при Тес. Облякох пак своя комбинезон със звезда на гърдите и тръгнахме към долните равнища. През лабиринта на улиците достигнахме до солидна сграда, пред която стоеше тълпа мъже. Сандра се приближи сама и размени с тях няколко думи. Един мъж ме повика с ръка, после ме поведе в сградата. Там ме предаде на друг, който беше въоръжен с непознато за мен оръжие. Пазачът ми нареди да вървя пред него. Тръгнахме по пустите коридори, пресякохме няколко празни помещения, а когато се изправихме пред една голяма, двукрила врата, той мина пред мен.
— Дай! — Пазачът посочи към бластера ми. — После ще ти го върна.
Поколебах се, но му дадох оръжието си. Той го пъхна под колана си и отвори вратата. Каза някому
