проектите на създателите му — физически отсъствуващи, но практически налагащи на всяка крачка своята воля, записана в мозъка на всесилния молох…
Как да се определи позицията на жителите на този град? Анархисти ли бяха? Въпреки привидното противоречие анархията не може да съществува, без да има власт и ред, на които да се противопоставя. Лишена от обекта на действията си, анархията умира или си търси нов противник. Обществото не може да бъде множество от анархисти, тъй като рано или късно от хаоса ще се оформи някакъв ред, някакви повече или по-малко определени обществени отношения.
В този град власт нямаше. Или по-точно — имаше, но тя беше неуловима, безлична. Марк и другарите му не даваха на жителите на града да почувствуват до каква степен са ръководени. Системата за управление на града, действуваща чрез многобройните му апарати, беше за тях още по-неведома. При създаденото положение единствените реални противници, които те можеха да обвиняват и да наказват за своето безсмислено съществуване, бяха събратята им, уплетени като тях в същия абсурд. Те бяха слаби и следователно — бяха идеални противници…
Започна да ми се струва, че все по-добре разбирам същността на конфликта между отделните обществени групи в града. Но същевременно информацията ми още не беше достатъчно задълбочена, за да мога да разнищя всичко докрай.
Един ден, както скитахме със Сандра, сгушила се до мен, из долните равнища, неочаквано се намерихме пред Музикалния театър — там, където я срещнах за първи път. Влязохме вътре и аз я попитах кой я е научил да свири на арфа. Тя ме погледна с леко учудване, сякаш не разбираше. Чак когато посочих иззад кулисите арфата на сцената и повторих въпроса си, тя се усмихна.
— О, това беше много отдавна… Помня, че някога… Някаква жена ме учеше, а после аз идвах сама, опитвах се…
— Коя беше тази жена?
— Не знам. Срещнах я … тук, в града… После още няколко пъти се видяхме…
— Кога?
— Сигурно много, много отдавна… Толкова отдавна, че не помня… Дали не съм била съвсем малка тогава?
— Сетне не я ли срещна пак?
— Не, наистина не си спомням кога я видях за последен път. Тя ми показа как се свири, наместваше ръцете ми… Беше толкова красиво! После идвах тук сама, когато… когато не издържах там, горе…
Тя седна при инструмента. Пръстите й пробягваха по струните така сръчно, че ми беше трудно да повярвам… Не, едва ли това умение е резултат само на няколко урока и собствени упражнения. Да не би пък онази жена, която е учила малкото момиченце да свири на арфа, да е някакъв остатък от загубената памет, картината на първите уроци по музика от ранното детство? Щеше ми се да вярвам, че е така, за да се хвана, ако мога, за тази нишка на паметта й и да освободя личността на Йетта от телесната опаковка, наречена Сандра… Но не, не успях да направя дори крачка напред. Крехките откъслечни спомени се разпадаха, преди да очертаят по-траен мотив.
След като излязохме от театъра, аз несъзнателно тръгнах към второто равнище, откъдето можеше да се достигне до Института. Краката ми сами ме носеха натам. Стигнахме до входа през покрива му в мълчание, което Сандра не наруши нито с една дума. Спря се над отворената плитка шахта. Сандра ме погледна и вероятно реши, че я пропускам пред себе си, та започна да слиза надолу по ръждясалата стълбичка. След миг я изгубих от погледа си, затова побързах да я настигна. Тя стоеше в средата на фоайето на последния етаж, до водещото надолу стълбище. Пак ме погледна въпросително. Кимнах. Затича се чевръсто, етаж след етаж, а аз я следвах с усилие. В мазето тя огледа колебливо коридора насам и натам, светейки си с малкото фенерче. Досами нея, край стената, пробягаха няколко плъха. Сандра ги погледна без страх и без отвращение, а по-скоро с любопитство. Тръгна нататък, накъдето побягнаха те и по следите им стигна до мястото, откъдето се слизаше на долното равнище на мазето.
— Идвала ли си тук друг път? — попитах я, като я настигнах. Тя не ми отговори, проследяваше с поглед още един профучаващ край нас плъх.
— Ето, виж! — каза ми. — Оттук минават. В тъмната ниша на коридора видях отвор, чийто ръб беше очертан с неравномерно начупения край на керамична тръба. Приличаше на начало на стар канал, който някъде надолу, под земята, сигурно се съединяваше с главния градски колектор. През него някога са се стичали отпадъчните води на Института. Изходът на канала се намираше горе-долу в средата на височината на стената, следователно на около четири метра под повърхността на естественото равнище. Осветих вътрешността му. Керамичната тръба с диаметър петдесетина сантиметра слизаше под неголям ъгъл право надолу, а след това остро, дъгообразно свиваше надясно.
— Почакай ме малко! — казах на Сандра и се напъхах в тръбата. Надзърнах зад ъгъла на канала. По- нататък тръбата се вливаше във вертикална шахта като кладенец. По стените му бяха прикрепени за стълбички стоманени скоби. Пълзейки на лакти и колене, пролазих нататък с фенерчето в едната и бластера в другата си ръка. Шахтата беше доста дълбока. Слязох по скобите петнадесетина метра надолу. Там се отклоняваше друг хоризонтален канал, който според мен отново се връщаше под основите на Института.
Продължих по него. Той беше значително по-широк от този, по който достигнах до шахтата. Вече можех да вървя приклекнал и с наведена глава, като си осветявах пътя с фенерчето. Между краката ми се стрелна плъх и побягна пред мен. Насочих светлината след него. Светлинният сноп падна върху някаква ръждивокафеникава неподвижна маса, струпана върху долната част на тръбата, само на крачка-две пред мен. Приближих се и я осветих отблизо. Това бяха плъхове. Куп от телата на неподвижни, мъртви плъхове… Не!… Бяха неподвижни, но не мъртви… Един беше увиснал във въздуха над другите, като че ли се беше вкаменил в скок и беше останал така, без да мърда повече лапичките си и щръкналата опашка. Очите на другите, скупчени отдолу, бяха отворени и блестящи, опашките на едни стърчаха нагоре, муцунките на други бяха отворени и разкриваха редица остри зъби… Позите им бяха най-разнообразни, сякаш уловени в моментална снимка…
Стоях, гледах ги и усещах главата си празна. Обаче достатъчно ми бе да погледна горната част на тръбата, над плъховете. Някога нагоре бе имало шахта, плитък кладенец, като онзи, по който слязох преди миг. Сега тя беше запушена с дъното на метален цилиндър. На три крачки пред мен, в явно отдавна неизползваната част от канализационната мрежа на града се намираше цилиндърът на ван Троф. Виждах неговата долна част, където вероятно бяха разположени инсталациите, които Мефи някога нарече „гравитационни лещи“…
Значи, не само във вътрешността на цилиндъра, но и тук, под дъното му, полето действуваше. Сигурно беше по-слабо, разсеяно, периферно, но все пак предизвикваше ефекта на забавеното време.
Бръкнах в джоба си и извадих първата дреболия, която ми попадна в ръката — електрическа микробатерия за фенерчето. Хвърлих я пред себе си. Тя полетя по плоска парабола, но ненадейно, като че преминала някаква невидима граница, увисна до опашката на скочилия плъх.
В отсечката на стара канализационна тръба беше възникнал най-странният капан за плъхове, какъвто е бил конструиран от човека. Всяко животно, което изтичваше през него, го изминаваше за милион пъти по- дълго време, отколкото ако полето го нямаше. Естествено, плъховете не забелязваха това. Субективно отчетеното от тях време беше същото, каквото и в нормални условия.
Измъкнах се от канала и се завърнах в мазетата на Института. Сандра беше започнала да се безпокои. Когато се подадох от канала, тя се притисна до мен.
— Не ме оставяй сама — рече. — Аз вече не мога без тебе…
Целунах я и я поведох по познатия път. Сандра гледаше внимателно как отварям стената, а после, щом отворих капака на люка, любопитно надзърна в отвора на цилиндъра. Слязох долу и вдигнах от пода неизменно свежите цветя…
— Заповядай — подадох й букета. — Внимавай да не се убодеш.
Тя го пое и зарови лице в пищните цветове, жадно поглъщайки техния непознат, странен за нея аромат. Сетне ме погледна. Не знаеше какво да направи с букети.
— Ще го вземем с нас. Цветята не бива да живеят по-дълго от хората — казах аз.
— А какво има… там? — Сандра посочи към цилиндъра.
— Там ли? — усмихнах се. — Това е моето последно скривалище… Но сега то не ми е нужно — докато ти
