Ходехме заедно из лабиринтите на града. Тя ги познаваше добре. Сега ми беше все едно къде ходя и какво правя — постигнах целта си, намерих я, вече не бях сам тук. Нейното присъствие придаваше смисъл на съществуването ми в това време, в което отдавна не трябваше да ме има…
…И в обхваналата ме еуфория, обзет от щастие, в което се накарах да повярвам, изведнъж с нова сила ме завладя онази натрапчива мисъл, която този път не можех да прогоня — а ако Сандра не е Йетта? Тази изключителна прилика не може да е случайна! А ако… Да, твърде вероятно беше! И тази възможност бях вземал пред вид. Може би Йетта най-накрая е загубила търпение, решила е, че няма да се върна, излязла е от цилиндъра, за да започне нормален живот в този град, ако изобщо той може да се нарече нормален… И Сандра би могла да бъде нейна дъщеря… В такъв случай Йетта със сигурност е била жива преди двадесет години… Възможно е и сега да е в града, а ако се е възползувала от цилиндъра — да е все така млада, мъничко по-стара от Сандра. Не, това е абсурдно! Ако веднъж е взела решение да напусне цилиндъра и е родила дъщеря, после нямаше да поиска пак да се върне в него… Родила е дъщеря ли?… Можела е да има дете само от някой от тукашните мъже. Но нали се знае, че тук момичета се раждат невероятно рядко. Действително Йетта не е била подлагана на генетичните манипулации в миналото, обаче доколкото ми е известно полът на детето се определя от хромозомите на мъжа и вероятно в този случай именно те не позволяват да се зачене дете от женски пол… Не, прекалено много невероятни стечения на обстоятелствата. Без съмнение Сандра би могла да бъде дете на мъж от моето време. Но тогава защо и е притрябвало на Йетта да се отправя на пътешествие в бъдещето, ако в живота й е имало и друг мъж? Ами ако Йетта е била бременна още преди аз да отлетя от Земята? Тогава… Сандра би могла да бъде моя дъщеря! Това е напълно вероятно! Твърдото решение на Йетта да дочака моето завръщане би могло да бъде продиктувано от желанието й да има това дете, без да ме спира от експедицията, без да ме кара да изпитвам отчаяние и угризения на съвестта. Колко подходяща за Йетта би била такава постъпка… Потръпнах, като си представих този вариант, защото от него следваше неизбежният извод, че от три седмици живея със собствената си дъщеря. Вече всичко ми се струваше възможно, а всяко друго предположение — по-добро от това… Та нали, мислех си, Сандра би могла да бъде дъщеря на Йетта и на някого от нейното време или дори нейна правнучка, преживяла до днес в цилиндъра вместо Йетта!
Измислях нови и нови версии, за да отхвърля вероятността на нежеланото положение. Не можех да се отрека от Сандра. Обичах я. Тази любов беше продължение на чувството, което ме съпътствуваше от Земята до Дзета и обратно. Как сега отново да поместя това чувство във вакуум, как да се откажа от човека, към когото е насочено?… Прогонвах съмненията и продължавах да живея с мисълта, че мечтите ми са се осъществили.
Сандра също изглеждаше щастлива. Разделяхме се за кратко, само когато аз отивах да навестя Марк и другарите му или пък тя излизаше за храна на горното равнище. Мислите ми упорито се връщаха към догадката, че Сандра е все пак Йетта, която си е загубила паметта. Дали имаше надежда да си я възвърне? Реших да й покажа нещо, което да й напомни нейното минало. При посещението си в бункера попитах Марк как да стигна до най-близкия резерват за растения.
— Да — отвърна той, — резерват има. Отдавна, много отдавна дори съм бил в него, но…
— Наистина ли няма никакви транспортни средства? Извън града видях чудесна автострада.
— Транспортни средства има, но не можем да ги приведем в движение. Те се управляват автоматично — направлява ги самата автострада — и затова няма нито как да ги управляваш, нито как да задействуваш и да изключиш двигателя. Но постепенно повечето от тях са били изведени от строя, а може би дори целенасочено са били повредени от поддържащите автомати съгласно оставената от лунаците програма. Изобщо всички съоръжения в града се управляват от компютърна система, а ние, като не разбираме нищо от нея, си траем, за да не развалим нещо. Стараем се само да охраняваме мозъка на града от неговите жители — не дай боже да се доберат до него… Страх ме е да си го представя! Слава богу, центърът за управление се пази много добре…
— Все пак — прекъснах го — искам да се опитам да пусна в движение някое превозно средство. Така ми е домъчняло да видя живи растения под открито небе…
— Опитай се. Всички транспортни средства са складирани в гаражите на предпоследния етаж. Мога да ти дам карта на околността.
Намерих гаражите. Повечето от тях носеха отпечатъка от вандалщината на жителите на града. Поддържащите автомати оставаха абсолютно глухи на искането ми да задвижат колата. Те се подчиняваха на централното управление и бе напразно да ги караш насила да направят каквото и да било. Захванах се сам да се ориентирам и поправя, ако мога, сложната електрическа система на едно от транспортните средства. Имах късмет, че не беше сериозно повредена. След няколко часа донякъде успях. Двигателят заработи. Оказа се, че енергетичните батерии са заредени до максимум, очевидно не са забранили на автоматите да ги зареждат.
Сега оставаше само да проверя дали пътищата ще бъдат склонни да поемат управлението на моята кола. Припомних си, че като идвах към града, срещнах на автострадата движещо се превозно средство. Наистина беше техническа кола, но самият факт, че тя се движеше, показваше, че управлението е в изправност. Вече ми беше ясно защо лунаците, като са изключили от експлоатация транспортните средства, са възложили на автоматите да поддържат пътищата. Вероятно са искали след завръщането си да ги заварят в пълна изправност. За това свидетелствуваха и сизифовите усилия на техническите коли да ремонтират нелепо поврежданото осветление по улиците на предградията. Значи, все пак, като са напуснали Земята, те са разчитали, че техните потомци ще я намерят безлюдна, но с подходящи условия за незабавно заселване. В своите предвиждания са взели пред вид дори варварската война на подивелите жители с механичното упорство на автоматите. В същото време аз успях толкова лесно да задвижа колата, че това не говореше много ласкаво за техническите умения на жителите на Земята по времето, когато лунаците са я напуснали. Изглежда, че още тогава всички работи по поддръжка на техниката са били извършвани от специализирани автомати.
Транспортното средство се управляваше просто. На арматурното табло имаше само няколко копчета: „старт“, „стоп“, „наляво“, „надясно“, „направо“. Скоростта и радиуса на завоя налагаше самият път. Излязох от гаража през тунела, водещ за горното равнище на града. Беше нощ. Фаровете се включиха автоматично и осветиха пустите, разклоняващи се проходи. Наслуки преминах през няколко от тях, за да се поупражнявам в управлението. Пътят ме водеше безупречно, необходимо беше само на кръстовките и разклоненията да програмирам предварително посоката на движение. След няколко опита установих, че мога дори да закодирам в паметта на колата целия си маршрут. Навярно възможностите й бяха още по- съвършени, но засега те не ме интересуваха. Колата не беше голяма, имаше овална форма; горната й част представляваше прозрачен купол, осигуряващ великолепна видимост. Беше двуместна.
Докато се носех из безлюдните тунели, забелязах само няколко пешеходци. Всички оглеждаха любопитно колата, сякаш за първи път през живота си виждаха подобно нещо в движение. Спрях до една групичка от трима души на тротоара, но те бързо се изпокриха в близкия вход. Върнах се в гаража и изключих двигателя. Тръгнах към изхода, но в същото време видях, че два ремонтни автомата се насочват към колата с протегнати манипулатори. Мигновено разбрах какво значи това: в паметта им беше кодирана заповед да извеждат от строя всяко изправно пътническо транспортно средство. Не разполагах с друго оръжие освен бластера, който в създало се положение беше абсолютно безполезен. Гледах с ужас как те се приближават, за да унищожат резултата от моите усилия. Бързо влязох пак в кабината. Роботите се спряха насред път. Първото ми желание беше да изкарам колата на улицата, но веднага се отказах от тази идея. Градът действуваше последователно. Съгласно програмата автоматите, отговарящи за реда и чистотата, щяха незабавно да я върнат на мястото й…
Огледах се. Изброих в гаража шест робота. Те стояха неподвижно на произволни места в просторното помещение. Какво да направя? Как да ги изключа? Нямах представа дали изобщо е възмржно… И изведнъж ми хрумна. Изскочих от колата и бързо грабнах закачения на стената плазмен апарат за рязане на метал. За щастие кабелът за захранването беше достатъчно дълъг. Включих апарата и за броени секунди отрязах главите на двата робота, които отново се бяха насочили към моята кола. Замръзнаха на място с безсилно отпуснати манипулатори. Повторих операцията с другите четири робота, угасих горелката и незабавно напуснах гаража. Вратата се затвори автоматично зад мен.
Едва сега си дадох сметка, че с това, което току-що извърших, се превърнах в истински жител на града… Тук просто не можеше иначе, щом на човек му се налагаше да се противопостави за нещо на
