бъде съдбата на нашето поколение. Решихме… да поживеем малко по-дълго. В град като този не можеше да няма хибернатори — в болниците например. Снабдихме се. Така преживяхме връстниците си. Мисля, че и в другите градове са се намерили хитреци като нас…
— О, точно това исках да питам… какво е положението в другите градове?
— Според мен — същото. Къде по-добро, къде по-лошо, но едва ли условията се различават коренно. През двадесет и втори век градовете в значителна степен с унифицираха. Може би в някои няма вече жива душа. Не как да провериш? Съответно програмираният централен комплекс, управляващ всеки град, постепенно е унищожавал всички връзки и транспорта между него и другите градове. В плановете на лунаците било предвидено всичко, което щяло да се случи през бъдещите двеста години след тяхното отлитане. След като градовете са напълно самозадоволяващи се и си приличат като близнаци, връзките между тях загубват всякакво значение и икономическо, и туристическо…
— Обяснихте ми много неща, немалко от тях разбрах, но все още някои неща ме изненадват и учудват казах. — Какво е станало с културата? Та дори и на примитивните общества имат някаква култура, изкуство… И какво означава този странен разкол в обществото?
— Да оставим за друг път въпроса за културата. Впрочем вероятно ти сам ще се сблъскаш с нейните днешни изяви и няма да има нужда да ти обясняваме… А разделянето, разколът? Тези сополанковци тук, горе-долу до двадесетгодишна възраст, са гнипели. Скучаят, търсят си развлечения, бият онези, които се страхуват от тях. Тези от предградията, на възраст над четиридесет години — са згреди. Тяхното присъствие в града е нежелателно, гонят ги, принудени са да се промъкват нощем, за да се сдобият с някаква храна. Те са много, но са стари, слаби и недохранени…
— Кой ги гони? Гнипелите ли?
— Не, те само подражават на по-възрастните, на онези между двадесет и четиридесет години…
— На тях как им викат?
— Никак. Те са просто „хора“. Именно те преследват згредите, периодично организират погроми — денем в техните крайградски дупки и нощем в града, когато онези се промъкват за храна.
— Но защо? Нали има предостатъчно за всички!
— Официалната „идеология“ на конфликта гласи, че младите си отмъщават на старите, понеже са ги родили, въпреки че са знаели, че липсват перспективи за тяхното бъдеще, както и заради генетичните обременявания. Тези обременявания са се превърнали в техен комплекс. Ако не им обръщаха чак такова внимание, повечето биха могли да живеят съвсем нормално. Но обвиненията им са само претекст. Истината е, че те просто не могат да гледат старите, като знаят, че ги чака същата съдба. Хората просто не обичат да им се тика под носа картината на не особено привлекателното им бъдеще… Впрочем сегашните хора на средна възраст от града едва ли ще позволят на шепата гнипели да ги изгонят. Същевременно войната със згредите има многогодишна традиция. Всеки я приема като нещо естествено.
Изобщо родените и възпитаните след отлитането на лунаците хора се отнасят към заварените условия така, както първобитният човек се е отнасял към джунглата: просто живеят, както им падне. Побоищата са единственото им развлечение. Не съществува образователна система, те са деградирали умствено до равнището на най-мрачното средновековие. Защо и на какво да учиш членовете на едно загиващо общество? И кой би трябвало да го прави? Ето на, виж ги — живеят като прасета в супермодерна свинеферма…
— Страшно — рекох замислено.
— Както виждаш, човек свиква и някак си се приспособява. Всичко, което имаме тук, дължим само на способностите си. Тукашните хора заедно с гнипелите, згредите уж ни презират, а в същност се страхуват от нас, уважават ни. Сключват с нас различни сделки. Общо взето, ние шестимата управляваме този град.
— Сделки ли? Какви сделки можете да сключвате? — получават всичко даром — от автоматите, от магазините…
— Не всичко, о, не всичко! — засмя се Марк и почука по бутилката. — Ей това го нямат! А аз съм химик по образование и го правя доста добре.
— Алкохол ли им даваш?
— Продавам им го. Когато ми трябва нещо от тях. — Как мислиш, откъде имаме тези растения? Най- близкият неголям растителен резерват се намира на двеста километра от града, а транспортни средства няма. Те ни доставят сандъците с разсад. Време имат, колкото щеш, а и алкохола обичат… А оръжието? Да не мислиш, че умеят сами да си го правят? Или че намират в магазините?
— Доставяте им оръжие? На кои?
— И на тези, и на онези. За да има равновесие на силите. Само че не прекалено много.
— Та това е…
— Гадост ли искаше да кажеш? Е, не е чак толкова голяма… В историята на човечеството са извършвани къде-къде по-големи гадости. Тук условията са специфични, а и без това всичко ще отиде по дяволите… И други стоки им доставяме. Например момичета… Много търсена стока.
— Как момичета? Откъде ги вземате?
— Произвеждаме ги! — този път се разсмя Сирил. Помислих си, че се шегува.
От обясненията, които ми дадоха, излизаше, че вероятно аз съм единственият човек на Земята, който не е бил подложен на нито един от генетичните експерименти: не притежавах вродена размножителна блокировка, не бях обременен със задължително мъжко потомство… Обаче какво значение имаше това; като бях сам… Ако можех да открия Йетта…
Тази мисъл започна да ме преследва маниакално. Повярвах, че това би могло да придаде смисъл на съществуването ми… Да положим началото на новото човечество… Аз, Йетта и цилиндърът, който ще ни позволи да изчакаме края на обреченото човечество… Лунаците никога няма да се завърнат, те по-скоро ще се изтребят взаимно. Страдат от внушавана им поколения наред фобия. Няма да се измъкнат от своя зандан…
Помислих си за моите другари. Сред тях имаше две жени — на средна възраст, но все още можеха да бъдат взети под внимание… Дали обаче ще съумеят да се измъкнат от Луната? Ще съумея ли да ги измъкна аз, без при това да загубя собствената си свобода? Или живота си? И тогава какво ще стане?…
Сам се заблуждавах, като все отлагах за по-късно въпроса за моите другари; не исках да мисля за тях, преди да намеря Йетта или да се убедя, че я няма. Все по-дълбоко вярвах, че ми е възложена важна мисия, че съм предопределен да изиграя ролята на втори Адам, бащата на новото човечество… В миговете, когато мислех реално, се стараех да се отърся от тези абсурдни настроения, но маниакалните пристъпи не ме оставяха…
Сега ненавиждах ван Троф. Той, той е виновен, че се разпадна всичко, което толкова години поддържаше целостта на моята личност. Той, изкусителят, ми подхвърли сатанинската си идея и въпреки възраженията ми ме принуди да приема този налудничав план… Обещаваше ми Йетта, материална и жива, съблазняваше ме и ме подмамваше с нейния образ — всичко това през цялото време бе съзнателно преживяно от мен извън Земята… Сега, въпреки че нея я нямаше в действителност, аз така се бях вживял в нейното въображаемо присъствие, че не можех да се примиря с физическата й липса. Търсех я, не се отказвах, кръстосвах слепешком, наслуки всички достъпни равнища и задънени улици и коридори на града. С това запълвах цялото си време, защото ако престанех да я търся, щяха да зазвучат с пълен глас рационалните реалистични изводи, които сами се налагаха… Нямах сила да си кажа: „Нея я няма, изчезнала е, изгубила се е някъде в тези двеста години, как можеш да се надяваш, че ще я намериш, глупак такъв?“
Знаех си, че ако се откажа от търсенето, моето съществуване — тук или където и да било — ще загуби всякакъв смисъл. Йетта беше единственият елемент — сега вече въображаем, но все пак… — който ме свързваше с този осъден на гибел, умиращ пред очите ми свят. Но имаше още нещо, с това не свършваха дяволските фокуси на стария Мефи. Оставаше цилиндърът — реален, безупречно действуващ… Той ме привличаше като магнит — всеки ден въпреки волята си завършвах при него самотните си митарства. Букетът рози, запазил спомена за докосването на Йеттината ръка, стоеше там все така свеж и ароматен; капките вода сред листчетата все така отразяваха светлината на фенерчето ми, когато открехвах люка, за да погледна в цилиндъра. Писмото, което бях оставил за Йетта, все така се белееше в средата на пода…
Може би ван Троф не си е давал сметка колко жестоко беше постъпил спрямо мен… Даде ми надежда,
