която се оказа илюзорна, а същевременно ми отне онова, с което всеки човек разполага: възможността да се откажа от по-нататъшното си съществуване.
Винаги, когато поглеждах в дълбините на пространството, в което времето почти спираше, си знаех, че освен онази неосъществена надежда ми беше оставена още една, също илюзорна… Знаех си на какво съм осъден. Защото кой — освен дяволското въплъщение, каквото несъмнено беше Вергил ван Троф — би имал сили да се противопостави на сатанинското изкушение? Кой би отхвърлил шанса да задоволи всепокоряващата жажда да надзърне в бъдещето — произволно или поне невъобразимо далече в него?
Колко далече? Безброй пъти вече бях умножавал минутите по часове, денонощия, години… Двадесет и пет години там са… почти вечност. „Не, все още не“ — мислех си, загледан в дълбините на цилиндъра. Моята първоначална надежда все още не беше напълно угаснала, все още не ми се искаше да направя необратимата крачка, макар че в този миг изпитвах неудържимо желание да скоча долу, да захлопна капака на люка… А това беше единственият сигурен начин да оставя всичко зад гърба си, да се откъсна от цялото си минало, да изгоря мостовете за връщане…
Две седмици след пристигането ми в града вече познавах всички преходи до Института. Маниакалното очакване уплиташе опасно мислите и волята ми. Разбирах, че трябва да направя нещо, каквото и да е, само за да разваля тази насочена към безкрайността магия. Гнетеше ме чувство на вина пред другарите ми, останали на Луната. Дължах им поне известна информация за Земята, за да могат да решат какво ще правят занапред. Събирах уж тази информация, но не ми спореше. Давах си сметка, че цялото мое бродене из града има съвсем конкретна цел… Просто търсех Йетта, някакви следи, някакви вести за нея.
Вместо да скиторя из долните равнища на града, би трябвало да проуча натрупаната от Марк и другарите му библиотека. Би трябвало да се постарая да реконструирам най-подробно миналото, да разбера какво се е случило в действителност на Земята след нашето отлитане. Ако, както следва от обясненията на Марк и Сирил, населението на Земята няма да преживее дори още няколко поколения, тогава ние, пришълците от миналото, останали извън генетичните комбинации, сме може би последният шанс на човешкия род… Едва ли лунаците с тяхната физическа дегенерация, с техния страх от открито пространство, с деформирани обществени навици и травмирана психика можеха да изиграят тази роля…
Въпреки логиката не можех да си наложа поне един ден да не надзърна в цилиндъра. Наистина чрез това бродене опознах града на всички негови равнища, обаче това не ми помагаше да разбера нито миналото, нито днешния ден на неговите жители.
Когато един ден се връщах от нулевото, открих на второто равнище добре съхранена сграда със стилен, класицистичен портал. Май че в подобен стил са изграждали през различните периоди само театрите и музеите, подчертавайки връзката със старото средиземноморско изкуство. Сградата беше от края на XXI век. Заинтригува ме най-вече, защото ми заприлича на музей или библиотека. Вътрешността й не беше запълнена с кризолит,тъй като тя не играеше ролята на носещ елемент на горната плоча.
Осветих фасадата и потърсих следа от някакъв надпис. Над входа се виждаше само барелеф, изобразяващ жена с лира. Едното крило на тежката врата беше отворено. Влязох в просторен хол и по мраморния под тръгнах по дъгообразния коридор. От вътрешната му страна се виждаха няколко врати. Вероятно те водеха към театрална или концертна зала. Неочаквано иззад близката затворена врата откъм предполагаемата зала долетя деликатен, тих звук. Звучеше като звън от струните на някакъв инструмент. На инструмент, който ми беше добре познат…
Побутнах предпазливо вратата. Тя се отвори почти безшумно. Изгасих фенерчето си и се опитах да различа нещо в тъмнината. Залата не беше осветена, но в далечния й край, точно срещу мен, на тъмния фон се очертаваше светъл правоъгълник. Там се намираше сцената, която дръпната наполовина драпирана завеса закриваше частично от двете страни. Слабият светлинен източник беше разположен зад кулисите, като изтръгваше от мрака матовия блясък на органови тръби. Нежните, бавни тактове на простата мелодия долитаха иззад гънките на завесата. Да, това можеше да бъде само арфа…
Сърцето ми се сви, а през главата ми пробягна една напълно ирационална мисъл: нали Йетта свиреше на този инструмент!
Запалих фенерчето, заслоних светлината му с ръка и започнах бавно да се промъквам между редиците кресла, разположени терасовидно около сцената, в начупени полукръгове. Някои бяха направо строшени на парчета, повечето бяха с разкъсана тапицировка. Все така внимателно, за да не вдигам и най-слаб шум, с угасено фенерче се изкачих по тесните стълби към сцената. Надзърнах зад завесата. Неголямо фенерче беше поставено на пода на сцената, до стилната табуретка с остатъци от изтрита позлата, на която седеше заднишком към мен свирещата жена. Виждах нейния гол гръб и ръцете й, обхванали инструмента пред нея. Блестящият плат на роклята очертаваше стройни бедра и в пищни гънки падаше надолу, около краката й, от двете страни на арфата.
Напевните арпеджиа се засилиха, преминавайки във фортиссимо. Усещах как по гърба ми под комбинезона се стичат струйки пот, а в слепоочията ми удря камбаната на пулса…
Същото очертание на раменете и леко наведен гръб, същата форма на главата, същите късо подстригани тъмни коси… Страх ме беше да се помръдна, да не би да уплаша този призрак… ако беше само привидение… ако беше жив човек… Само да обърнеше глава към мен и тозчас измамното очарование щеше да се разнесе…
Стоях, гледах и слушах. Колко много приличаше на нея, с всяко-движение на ръката, когато пръстите пробягваха по струните, с всяко навеждане на главата, сгушвайки я в рамката на инструмента…
Несъзнателно направих крачка напред. Подът изскърца. Тя спря да свири, обърна лице към мен и рязко стана. В слабата светлина съзрях лицето й. Вкамених се. Това беше лицето на Йетта.
Тя ме гледаше спокойно с големите си, широко поставени очи с леко наведени надолу външни ъгълчета. Нейното светло, овално лице, белеещо над мургавите рамене, беше същото онова лице, което аз бях виждал пред очите си през цялото време на моето пътешествие. Стоеше пред мен — невисока, стройна, с големи, щръкнали малко настрани под тънкия плат гърди… Същата, непроменена, близка…
— Йетта… — успях да прошепна, но не бях в състояние да се помръдна. — Аз съм, аз съм…
Тя ме гледаше — без уплаха, но и без усмивка, сякаш само с известно любопитство. Не се отдръпна, стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, някак си безволева. Не реагира дори когато силно я прегърнах и започнах да целувам лицето й. Очите й бяха все така широко отворени, но гледаха зад мен и като че ли избягваха да срещнат погледа ми.
— Йетта, аз съм, не ме ли познаваш? — прошепнах най-сетне.
— Не те познавам. Казвам се Сандра — отвърна тя тихо.
Пуснах я и отстъпих една крачка. Гледах я и нищо не разбирах.
Сандра остана с мен. А по-точно казано, аз останах с нея, понеже не можех да повярвам, че тя не е тази, която търсех. Паметта ми не ме лъжеше. Сандра беше идентична с Йетта от снимката, която винаги носех със себе си. Беше на същата възраст, повтаряше я в най-дребните подробности, с леката асиметричност на лицето, начина, по който се движеше… Само паметта й беше различна, всъщност почти нищо не помнеше или пък не искаше да ми разкаже нищо за себе си.
Заведе ме в жилището си, на предпоследното равнище на града. Малката стаичка беше задръстена с всевъзможни дреболии, беше затрупана с тоалети, сякаш извадени от театрален гардероб — толкова разнородни и от различни епохи.
Дали не искаше, или не можеше да ми каже нищо за себе си. Опитвах се да систематизирам и после обмислях всички хипотези, чрез които се мъчех да си обясня коя е тя. В крайна сметка приех една от тях — онази, която най-пълно отговаряше на желанието ми. Втълпих си, че Сандра е Йетта… Като личност, разбира се, не беше тя, но и този факт се опитвах да си обясня. Нали никой не беше изследвал страничните ефекти на продължителното пребиваване в цилиндъра на ван Троф! Самият Мефи е бил в него само няколко секунди. Възможно е полето да влияе върху паметта и сега, като е излязла от цилиндъра, Йетта да не помни нищо от миналото си! Нищо — освен умението да свири на арфа…
Прекарах с нея три седмици. Само няколко пъти отидох до бункера. За мен това беше Йетта. Радвах се, че я открих, и прогонвах всяка мисъл, че може да не е тя. Какво повече можех да искам? След като толкова се бях надявал на нейното съществуване, тя се намери, още по-скъпа и незаменима — макар и неразгадана докрай, вътрешно чужда, без старите спомени и чувства, които същност изграждат човешката личност…