— А не мислиш ли — изведнъж подхвърли Бен, — че този недостиг на кислород може да бъде съзнателно поддържан?
— За икономия ли? Е, не вярвам, става дума само за изразходване на допълнителна енергия за регенерационните съоръжения. А те не са принудени да икономисват енергията.
— Не, по други съображения. Зле окисленият мозък не работи съвсем нормално.
Да, той беше прав. Сигурно това бе един от начините, по които местните власти въздействуваха върху обществото. След като дозаторите на кислород бяха в техни ръце, те можеха да въздействуват в известни допустими граници върху умственото и физическо състояние на жителите на Селището.
Достигнахме до края на коридора, но там ни спря някаква бариера, на която се опираше пазач с не особено страшен вид. През гърдите му бе закачен къс, масивен пистолет. Опитахме се да го заговорим, но той поклати глава и ни помоли да се отдръпнем от бариерата.
— По-нататък е забранено. В зоната на Шлюза се влиза само с пропуск — обясни ни едно дребно момче, което се въртеше наблизо и любопитно се заглеждаше в нашите комбинезони.
Смигнах на Бен, който тутакси пое топката.
— Бързаш ли? — заговори той момчето.
— Малко, защо?
— Ами виж, ние сме…
— Знам. Космонавти. Говореха за вас по телевизията. Долетели сте от Дзета.
— Да, точно така. Обясни ни, моля те, що за оръжие носи пазачът?
— Това ли? А, нищо особено. Малко те опарва, а после около половин час не можеш да се помръднеш. Изпатих си веднъж от такова оръжие, като ме хванаха в старата шахта. Но аз трябва да си вървя. По телевизията предупредиха да не дрънкаме много-много с вас.
Момчето закрачи бързо по коридора, а след петнайсетина крачки се затича и скоро изчезна зад завоя.
— Кой знае какви глупости са наприказвали за нас — рекох.
— Като нищо. Ето защо не ни дадоха телевизори. В стаите има контакти. Сега, когато вече са си изприказвали всичките лъжи, сигурно ще получим приемници.
Така и стана. В нашите кабини се появиха телевизори, които служеха и за вътрешна видеовръзка. Като гледахме всеки ден програмите, можехме вече да следим официалния живот на Селището.
Тук сме от пет дни. Ходим по коридорите, срещаме хора, които също като нас се разхождат, понякога успяваме да разменим някоя и друга дума с някого, но все не можем да установим по-близък контакт. Те са предпазливи, сякаш са предупредени да стоят настрана от нас, макар и да не проявяват резервираност или страх. Все още не знаем какви са всекидневните им занимания, какви са задълженията и развлеченията им, как изглежда животът извън коридорите, в жилищата им? Дали работят? С какво се занимават, освен да ядат, да спят и да гледат лоши телевизионни програми?
Засега на нас никой не ни възлага никакви задължения. Вземаме си храна от продоволствените, автомати, мотаем се безцелно и се опитваме да задълбочим познанията си за социологичните тайни на тази затворена система. Може би съветът предпочита сами да се запознаем с всичко, та да го разберем по- добре. А може би просто не искат да узнаем някои неща прекалено бързо? Във всеки случай не се стараят да направляват адаптирането ни към тукашните условия. Нашият наставник, Нассо, след първия разговор изобщо не се появи.
Така че гледаме телевизия. В програмите преобладават повтаряните до втръсване примитивни забавни програми — плоски вицове, креслива музика… Между тях — образователни програми за Земята, също така повърхностни и неясни, каквито бяха и представените ни от съвета обяснения.
Но освен този развлекателно-научнопопулярен канал има и още един телевизионен канал. През целия ден той предава съвсем сериозни и на високо равнище лекции от различни области на науката. Изглежда, те са основните елементи на тукашната образователна система, която включва и деца, и възрастни. Вероятно съществува и някаква форма за проверка на усвоените знания.
Във всекидневния осведомителен бюлетин се дава различна текуща информация, но за нас не всичко е ясно. Например съобщение като това се повтаря буквално всеки ден: „Състоянието на обитаване на селище Луна I днес беше: девет хиляди деветстотин осемдесет и три лица, от които четири хиляди триста и двама мъже. През последното денонощие тази цифра е намалена със: две лица поради прекрачване на лимита, едно лице поради катастрофа и едно по собствено желание. Увеличение: пет, сред които две бебета от мъжки пол. Бяха дадени шест разрешения за възпроизводство, от които: три за специални заслуги към Селището; две — за заслуги при опазването на вътрешния ред; едно позволение по общия списък съгласно реда на подаване на молбите. Беше дадено и позволение за петгодишно удължаване на лимита на едно лице — за специални заслуги.“
Колко прав беше Командора! Ако нямам ясен, подробно изпипан план, намеренията ми ще завършат с фиаско. Все по-добре разбирам тази истина, кръстосвайки неуморимо Селището. Хората са недоверчиви, трябва да им измъкваш думите с ченгел от устата. Да не говорим, че не мога да се добера до всяко ъгълче на Селището. Много коридори са слепи, завършват със зазидани стени, а цели участъци от някои тунели се охраняват от въоръжени пазачи.
В същност никой не ни пречи да се движим из Селището. Дори успях да нанеса на скицата, която получих, положението на някои важни обекти: знам къде се намират регенерационните системи за въздуха и водата, главният енергетичен диспечерски център, продоволствените синтетизатори, складовете за материали и технически устройства. Те са скрити зад заключени врати, разбира се, въпреки че съдейки по поведението на пазачите, те не ги охраняват особено строго. Но каква полза от всичко това, след като изходният Шлюз, районът, който най-много ме интересува, тъй като в него останаха нашите вакуумни скафандри, е достъпен само за охраната и обслужващия персонал. Успях да науча, че извън Селището имат право да излизат само лицата, наблюдаващи изхвърлянето на отпадъците, и онези, които поддържат енергетичните фотоелементи на повърхността.
Продължавам да се въртя из коридорите на Селището, да гледам, да слушам и да се опитвам да събера всички данни в едно цяло. Все още обаче не всичко ми е ясно.
Вървях по един от страничните коридори, на които са разположени жилищните помещения, когато ненадейно дочух иззад открехната врата силни гласове.
— Много добре знаеш, че нищо не може да се промени. Времето е изтекло, няма основания за продължение — говореше някой с раздразнен тон.
— Ами нали подадох молба… — Вторият глас беше скърцащ, разтреперан.
— Не е уважена. Че и защо ли? Законът е еднакъв за всички.
— За всички ли? Така, значи? А те, те самите? За тях не се отнася, нали?
— Мълчи! Децата слушат!
— Това е свинщина! Не съм съгласен!
— Кой те пита! Тук е написано черно на бяло. Хайде, тръгвай. Още от рождението си знаеш, че така ще бъде…
Иззад вратата се чу шум от боричкане. Дръпнах се навреме. Миг след това от вратата изскочиха двама пазачи, които влачеха възрастен мъж. Скрит в стенната ниша наблизо, гледах как той ги хапе по ръцете и ги рита по краката.
— Пуснете ме, мръсни лакеи, блюдолизци, дано вакуумът ви разкъса на парчета, дано! — крещеше той толкова силно, че вратите на съседните помещения се отвориха и любопитните съседи подадоха глави в сумрачния коридор.
— Какво става? Кой вика? — попитаха се едни други.
— Нищо особено — успокоително обясни някой. — Прибират стария Мое за пенсия.
— Пфу! — изплю се някой досами нишата, в която се бях скрил. — Да му се не види макар…
— Моля? Какво каза? — Въпросът бе зададен от някакъв млад мъж, изскочил с бързи крачки от тъмния коридор. Насочи фенерчето, което държеше в ръката си, към лицето на онзи, който се изплю.
— Нищо особено.
— А на мен ми се стори, че тук някому нещо не се харесва, а?
— Чупка, кука такава! Що се заяждаш? — викна някой от мрака. Младежът насочи светлината на фенерчето към него. В същия миг над главата му угасна лампата на тавана, ударена с нещо тежко.
