Светлинният сноп се плъзна по коридора, а собственикът на фенерчето извади от джоба си бележник и започна да си записва нещо.
— Ей, колега! — рекох от тъмната ниша.
Той отскочи до стената, търсейки ме със светлината.
— А, космонавт… — полу на себе си, сякаш с облекчение каза той. — Какво има?
— Защо той не искаше да отиде с тях?
— Този, старият ли? Е, понякога се случва някой, дето му е дошло времето, пък не иска да освободи щата.
— Къде го заведоха?
— Нали ти казах! За пенсия. Лимитът му се свърши, трябваше да отстъпи мястото на друг.
— Но… но нали ще остане в Селището? Човекът с фенерчето се втренчи в мен, вероятно подозираше, че се подигравам с него.
— Нали ти обясних, че го взеха за пенсия. От ясно по-ясно и нормално, нали така?
— Аха… — измърморих. — Разбирам.
Но не разбирах кой знае колко. Можех само да предполагам. Доста думи бяха променили значението си, докато ни е нямало.
Беше доста късно през нощта, когато се озовах при бариерата. Пазачът не ми обърна особено внимание, затова се спрях и няколко минути гледах как работниците от службата по чистотата докарват с колички контейнерите с отпадъци и ги подреждат до бариерата. От другата й страна се появиха униформени служители от зоната на Шлюза. Иззвъня някакъв звънец, пазачът се огледа внимателно наоколо и бариерата бавно се повдигна. Избутаха количките от другата страна. Пазачът се приближи до контейнерите и когато бариерата отново падна, той извади от джоба си някакъв уред и го опря последователно до всеки контейнер. После вдигна ръка, сигнализирайки, че количките могат да продължат към изхода.
Нямаше да е лесно да се измъкне човек оттук. Особено когато не се знае какво има по-нататък и още колко пазачи ще се появят по пътя. Районът на Шлюза се охраняваше прекалено зорко, за да запланувам бягството си оттам.
Смятах вече да свия към моята квартира, когато съзрях цяла процесия от хора и коли да се задава от дълбините на главния тунел. Най-отпред се движеше платформа, на която седеше побелял старец в тържествено облекло — несъмнено член на съвета, понеже сред простосмъртните граждани не се срещаха хора на толкова преклонна възраст. Ескортираха го няколко въоръжени пазачи. Тази платформа бе следвана от друга, върху която имаше метален цилиндър, дълъг около два метра и с диаметър над половин метър.
Бариерата се вдигна, пазачът застана мирно. Без да намаляват ход, колите продължиха и скоро изчезнаха в полумрака на водещия към изхода тунел.
До мен застана млада, стройна жена. Тя гледаше след отдалечаващата се процесия с някакъв странен, ожесточен израз на лицето.
— Какво беше това? — попитах аз, като се наклоних към нея.
Тя ме погледна сепнато, но почти светкавично изразът на лицето и се промени, като че ли се успокои или зарадва.
— О, космонавт… — рече тихо жената. — Ела, да не стоим тук!
И ме задърпа към тъмния коридор. Под лампата, която едва-едва мъждукаше от тавана, ме огледа от глава до пети.
— За първи път виждам някого от вас. Не изглеждаш като нашите мъже. Да отидем у дома, живея наблизо. По това време само онези куки с фенерчетата се мотаят из коридорите. Но ти не си ченге. Само за вас човек може да бъде сигурен…
Влязохме в малка тъмна кабина. Тя запали стенната лампа. На светлината забелязах, че на широкия диван спят трима души — възрастна жена и две деца. Моята „домакиня“, отвори следващата врата. В малката като килерче стая на постелята до стената също спеше някой. До отсрещната стена имаше малък диван.
— Заповядай! Ей сега ще отговоря на въпроса ти… Излезе и след миг се върна с две чаши студено питие. Подаде ми едната и седна до мен. Загледах я. Беше хилава и бледа като всички лунантропи, израсли в слабо гравитационно поле и при изкуствена светлина без ултравиолетови лъчи. От подгънатите крачоли на широкия й панталон стърчаха тънки крака, обути в меки обувки, каквито носеха всички тук. Лицето й беше доста хубаво, но под очите й имаше сенки, а около тях — мрежа от тънки бръчици. Тя също ме изучаваше, съвсем открито.
— Онова, което видя, беше депортиране, най-висшето наказание. Изкарваха един „дегенерат“, както ги наричат. Ще го изпратят… е, знаеш къде. Където им е мястото на „дегенератите“.
Говореше със зъл блясък в очите и не разбрах веднага, че в думите й звучи горчива ирония.
— Къде ще го изпратят?
— Къде, на Земята. Това е наказание за размирна противозаконна дейност, за сеене на раздор и нелоялни идеи. Така постъпват с водачите, с агитаторите, които призовават към по-скорошно завръщане на Земята.
— Как така? Изпращат ги там? За наказание? Тя кимна.
— Преди една година изпратиха Керро. Моя съпруг. Защото разяснявал на хората последствията от по- нататъшния ни престой тук. Той е… Той разбираше от обществени науки, антропология, генетика… Беше неудобен за съвета. По-рано работеше в библиотечните складове, беше прочел много забранени книги. Беше много, чак прекалено способен. Не се побираше в границите на нормата, беше опасен.
— Продължавам да не разбирам защо заточението или както ти го нарече, депортирането на Земята се смята за наказание. Та нали онези, които искат да се върнат…
— Изпращат ги сами, без средства за живот, без оръжие… А като не познаваш условията там…
— Тогава защо не прилагат смъртното наказание? Такова депортиране е адски сложна работа!
— Смъртта не е, не може да бъде наказание. Смъртта е почетен дълг на всеки член на нашето общество и всеки има право на нея в определения срок… Освен ако някой по-рано, по собствено желание, не… Депортирането е нещо много по-лошо от смъртта. Онова там не е просто умиране. С обичайната смърт всички сме свикнали, още от ранното си детство. Всеки знае колко години има да изживее. Това е една от основните предпоставки за просъществуването на затвореното общество: планиран прираст, постоянна възрастова структура на населението… Нашето общество не може да остарява прекомерно, щатът е ограничен. Увеличението и намаляването трябва да дадат нулев баланс — нулев прираст.
— Страшно… Значи, пенсията е…
— Именно. Керро ми разказваше, че някога тя е означавала заслужена почивка. Тук също означава почивка — вечна почивка. В обществото, чиято единствена цел е да се отглеждат човешки същества в продължение на десет и повече поколения, няма място за онези, които не вземат активно участие във възпроизвеждането и отглеждането на потомството. От поколения е така и всички са свикнали с това положение.
— Някои обаче се бунтуват…
Жената гледаше в ъгъла. Мълчеше.
— Как, по какъв начин те изпращат… осъдените? — попитах. — Казаха ми, че от незапомнени времена никой от вашите не е бил на Земята.
— Оттам не се е върнал никой… Има автоматично пилотирани космически совалки, които летят между тукашния космодрум и околоземната орбита. С тях някога се превозвали материали за строежите и различните съоръжения за селищата. От околоземната орбита изстрелват контейнерите в ракети, които се завръщат без товар. Всичко става автоматично.
— Ех, да щяха и мен така да изпратят… Дори ще бъда доволен.
— Не, такова нещо няма да направят с когото и да било от вас. — Тя поклати отрицателно глава. — Знаят, че вие ще се справите, вие имате богат опит. Познавате Земята, не сегашната наистина, но все пак… Вас ще ви държат тук. Стига да не започнете да им пречите.
— Хмм… и кому например…? На Съвета на експертите ли?
На устните й се изписа презрителна усмивка.
— А на вас нареждат да живеете, за да просъществува човечеството, така ли? — попитах аз и докоснах ръката й.
