— Те вече знаят, че този път не води доникъде. Затова не допускат някой да донесе достоверна информация за положението на Земята. Защото би могло да се каже, че няма пречки да се завърнем, но… Но ние не сме пригодни да живеем там… И тогава те ще загубят властта си над нас. Нещо повече: може да бъдат привлечени да отговарят…
— Ами нали не ги знаете кои са!
— Смяташ ли, че ще бъде трудно да ги открием? Смяташ ли, че техните жилища са като това? Достатъчно ще бъде да нарушим имунитета на частното, жилище, който те самите измислиха. Веднага ще се разбере кой какъв е. Те се страхуват от всекиго, който подклажда, макар и в най-малка степен, настроения на съмнение в смисъла на нашето пребиваване тук. За вас говореха по телевизията. Предупредиха ни да се пазим.
— От какво?
— Да не ви приемаме на сериозно. Приказките ви… А най-добре щяло да бъде да не се впускаме в дълги разговори с вас. Опитваха се да ни внушат, че сте… малко…
— Ненормални ли?
— Нещо подобно, а по-точно… че не сте си възвърнали емоционалното равновесие след пътешествието.
— И ти ли мислиш така?
Жената ме погледна и стисна ръката ми.
— Ти ми харесваш — заяви. — Не познавам другите космонавти, но съм сигурна, че онези, нашите, говорят така преднамерено. Те просто държат да се запази статуквото. На всяка цена.
— Дали тук не е инсталирана подслушвателна уредба? — Огледах стаята.
— Не, такива работи няма. Когато са изграждали Селището, не са предвидили такива устройства. Впрочем те и така си знаят какво се говори. Пълно е с шпиони — по коридорите, в столовете. Всички го знаем. Едната половина от населението прави доноси за другата. Доста изгодно занятие. Това са то „заслугите за вътрешния ред“, за такава работа може да ти падне тлъсто парче, извън нормалните дажби.
— Трябва да си тръгвам. — Станах аз. Тя не пусна ръката ми.
— Когато бъдеш… там… Знам, ти ще стигнеш! Вие няма да останете всички тук… Та, когато стигнеш там, опитай се да намериш поне следа от Керро… Може би е останал жив? Беше толкова умен, кадърен… Може пък да е издържал някак си, да е преживял… Ако го срещнеш, кажи му… Кажи му, че го чакам…
— Как се казваш? — Деликатно освободих ръката си от нейните конвулсивно стиснати пръсти.
— Една.
— Бъди здрава, Една. Ще бъда там. Само това мога да ти обещая.
Тя ми напомни нещо… Нещо, което в същност не бях забравял дори за миг, само че събитията от последните дни го бяха изместили на по-заден план в съзнанието ми. Сега пак започна да ме боли, като отворена рана, от която са дръпнали превръзката.
Една ме изпрати до входната врата:
— Трудно ще се измъкнеш… Но ти ще се справиш. Само за нас изходът е един-едничък: през крематориума.
Погледнах я. Говореше съвсем спокойно, без патос, по-скоро — с ирония.
— Знаеш ли? — изрекох замислено. — Тази идея никак не е лоша…
Вървях по опустелите коридори и премислях идеята, която ми хрумна в разговора с Една. Бях така погълнат от мислите си, че не обърнах внимание на минувача, който изникна току пред мен.
— Тссс! Аз съм, не ме ли помниш? — прошепна, докато минавах край него. Беше се залепил за стената. Така ме стресна, че чак отскочих встрани.
— Подадох ти онази бележка през решетката… Загледах се в него. Да, това лице с бели вежди и мигли ми беше познато. Конспираторът…
— Ела с мен — каза той тихо и ме дръпна към страничния коридор. — Нуждаем се от твоя съвет.
Водеше ме из разни забутани кьошета, през лошо осветени проходи. Спряхме пред някаква врата. Той почука. Влязохме в мрачна дупка, задръстена със стари мебели и машинни части. В единия ъгъл седяха трима лунантропи. Четвъртият се показа иззад натрупаните сандъци едва след като моят водач затвори входната врата. Докато ни правеха място до себе си върху парчетата стари кресла и столове, любопитно ме разглеждаха.
— Ние сме членове на Комитета по въпросите на завръщането — започна единият. — Днес пак депортираха един наш водач. Решихме да пристъпим към радикални действия, защото в противен случай те ще унищожат всички ни. Необходим ни е някой, който да поеме ръководството на акцията.
— На мен ли разчитате? — попитах.
— На теб и твоите другари. Повече не можем да отлагаме. Ако не се завърнем на Земята в близките десет години, никога няма да го направим…
— Защо?
— Проведохме експерименти. Всички данни говорят, че нашите организми бързо губят онези свойства, необходими за живота в земни условия. Пребиваването в тукашното намалено налягане предизвиква между другото и декалциниране на костите. Костите ни отслабват, издържат тежестта на тялото тук, но стават прекалено меки за по-силните гравитационни полета. Същото е положението и с мускулите, енергийното стопанство и сърдечно-съдовата система. Следващите поколения ще бъдат вероятно още по-непригодни за връщане…
— А вие? Сигурни ли сте, че ще се справите на Земята?
— Ако вие не ни помогнете — едва ли… Но доста от нашите хора тайно се занимават с физкултура, за да поддържат организма си силен.
— А останалите?
Всички замълчаха, най-сетне се обади някой — несигурно, притеснено.
— Не мислим за всички… Искаме да селекционираме определена група…
— Какво очаквате от нас?
— Нямаме оръжие. Ако успеем да завладеем дозаторите на въздуха под заплахата, че ще спрем възстановителната система, бихме могли да накараме съвета да ни пусне оттук. В Шлюза има вакуумни скафандри, които сега използва службата за работа на повърхността…
— Мислите ли, че съветът ще се огъне пред подобен шантаж? — прекъснах го аз. — Та нали ако изпълните заплахата си, последствията ще бъдат еднакво пагубни и за тях, и за вас.
— Друг изход нямаме. Съветът си дава сметка, че сме готови на всичко. Знаят, че няма да ни уплашат с депортирането. Ако изпращат от време на време някого на Земята, правят го не толкова за да накажат самия осъден, а преди всичко за назидание на онези, които остават. Впрочем това само по себе си не е наказание, а традиция, останала след загубилата първоначалния си смисъл стара процедура. В началото периодично изпращали разузнавателни групи да следят положението на Земята. Те се връщали и докладвали наблюденията си по демографското развитие. Но въпросните, разузнавачи били от първото или второто поколение, приспособени към живот на Земята. Затова можели да се завръщат… По-късно все повече от тях не се завръщали. Не можем да преценим доколко причината е била в тяхната неприспособеност и липса на опит и доколко — във враждебното отношение на местните. Стигнало се дотам, че всеки, който участвувал в такова разузнаване, знаел, че на практика тръгва на експедиция без шанс за връщане. Оттогава започнали да изпращат на разузнаване за наказание, без да те питат искаш или не… Разузнавачите играели ролята на пробни сонди, на изпратени от Ноевия ковчег гълъби.
Междувременно съветът започнал да тълкува резултатите от разузнаването, т.е. все по-големия брой изчезнали разузнавателни патрули, като доказателство, че положението на Земята изключва всеки опит за връщане там. От друга страна — ние скоро узнахме това, — съветът или по-скоро онези, които стоят зад гърба му, започнали да се опасяват да не би някой да постави под съмнение доктрината и промени малко процедурата. Програмирали ракетите на космическите совалки, така че след приземяването те оставяли пътника и се връщали празни на орбита. Така завръщането на Луната ставало по принцип невъзможно, а самият факт продължавал да се тълкува по старому.
Човекът, който ми обясняваше, замлъкна за миг. Онзи, който седеше до него, стана и без да каже дума, излезе от помещението. Никой не му обърна внимание.
