вита стълба. Стълбата свършваше един етаж по-нагоре, обаче шахтата продължаваше. Към стената й беше прикрепена метална стълбичка, чийто край (по наблюденията на Паво) опираше до метална преграда няколко метра по-нагоре.
— Не е достатъчно да се измъкнеш от Селището. Цялата операция трябва да бъде проведена така — говореше Командора, — че те да не се досетят, че някой от нас липсва. Това условие трябва да залегне в основата на плана.
— Ще се постараем — обещах и представих на командира предложението си.
Той ме изслуша внимателно, попита за разни дреболии, посочи няколко недообмислени подробности, но одобри плана като цяло. На следващия ден пристъпихме към реализиране на първата му част.
Още сутринта Командора се свърза с пълномощника на съвета и произнесе дълга реч, изпълнена с възмущение и претенции. Слушах я, легнал в тясната, малка стаичка до кабината на Командора.
— Ето ги първите резултати от вашето решение! — Командора хвърляше гръмогласни слова към видеофона. — Един от моите хора се самоуби! Вие сте виновни! Как можете да затворите в подземия хората, свикнали да живеят волно, в космическия безкрай, привикнали към действия, движение, свобода! Позор! Човекът, който беше преживял толкова тежки моменти, който беше оцелял след толкова опасности, който никога не се беше огъвал пред нищо — сега, тук, в тази проклета ваша дупка, реши да сложи край на живота си!
Продължи все в този дух, със същия тон, още доста време. Пълномощникът го слушаше търпеливо и покорно, очевидно не искаше да усложнява допълнително и без това напрегнатото положение. На края обеща да изпрати работници от службата за реда и чистота, та да подготвят погребението.
Бен и Луза работеха в тази служба — задачата им беше да разнасят по жилищата изпраните дрехи и спално бельо.
Докато Командора вадеше душата на пълномощника, от събраните за пране работни комбинезони и чаршафи те измайсториха съвсем прилична парцалива кукла с човешки ръст. Опаковаха я в пластмасов чувал (както се оказа, голям брой такива чували се намираха в незаключения килер до „гробищната църквица“). После Луза нахлула в погребалното помещение и без много-много да се церемони, се разкрещяла на техника, че комбинезонът му е мръсен. А след това, като по поръчка, тя се разплакала, скрила лице в същия този мръсен комбинезон и с хлипане започнала да му обяснява, че днес е умрял един от нейните другари, така че нека да я извини, че не е овлядала нервите си, понеже просто много искала погребалното тържество да се проведе с фасон, в подходяща обстановка. Шашардисаният техник поел без възражения чистите дрехи, които му дала Луза, и отишъл да се преоблече.
Тези няколко минути били достатъчни, Бен взел под мишница вързопа с подготвения за погребение покойник, оставил на негово място пластмасовия чувал с куклата, скрил трофея си под купчините бельо на количката и изчезнал.
Двамата работници от службата за реда и чистотата изтикаха в стаята на Командора дълга количка. Единият държеше пластмасов чувал.
— Какво е това? — кресна Командора, издърпвайки чувала от ръката му. — Вие искате да изгорите в това член на моя екипаж!? О, не! Няма да ви позволя! Знаете ли какъв обичай съществува от векове сред нас, космонавтите? Винаги обличаме своя мъртъв другар в неговия вакуумен скафандър. Няма да наруша традицията! Или веднага ще ми донесете неговия скафандър, или няма да има погребение! Всеки от нас иска да измине последното си пътешествие в пълна космическа екипировка!
Стреснатите лунантропи се оттеглиха тозчас. Само след миг на видеофона се появи пълномощникът. Направи опит да обясни нещо на Командора, но той не му позволи изобщо да си отвори устата, затова онзи се отказа от по-нататъшни преговори. Не мина и половин час, когато двамата „гробари“ се завърнаха със скафандъра — както очаквахме, без бутилка. Този път обаче ги придружаваха още двама — ясно като бял ден беше, че са преоблечени пазачи, тъй като техните неестествено чисти комбинезони бяха подозрително издути на гърдите. Очевидно им беше възложено да надзирават скафандъра да бъде изгорен заедно с тялото… Очаквахме такава реакция. Колегите вече бяха омотали откраднатия покойник с парцали, имитиращи скафандър, бяха поставили на главата му макет на шлем и го бяха напъхали пак в непрозрачния чувал. Именно върху него, по-точно върху възглавниците, с които той бе допълнително отрупан, лежах през цялото време като на катафалка в малката стаичка на Командора.
Бях подходящо гримиран, с изкуствено пребледняло лице, с инжектиран дезактин, който тъкмо започваше да действува. С последните искрици от заспиващото съзнание потреперах при мисълта, че може да не успеем…
Успяхме… След „погребението“ колегите ми разказаха как са протекли събитията по-нататък.
Никой не открил кражбата на проверения вече покойник и парцалената кукла потеглила към пещта. Пред очите на пазачите колегите облекли в донесения скафандър мен — съвсем мъртъв на вид. Тогава настъпила кулминационната точка на цялата церемония. Бен и Паво застанали на почетна стража, а Командора произнесъл такава надгробна реч, че двете колежки от екипажа на „Хелиос“ заронили искрени сълзи. Май че никога никой не бил чувал толкова похвали, колкото тогава Командора изрекъл по мой адрес.
Естествено, целият екипаж се натъпкал в тясното помещение (незначителният метраж на което също беше взет пред вид в плана), изтласквайки лунантропите навън и пречейки им да виждат добре моите „тленни останки“. По време на церемонията нахлузили върху мен пластмасов чувал, а когато Командора свършил речта си, всички едновременно се втурнали към вратата. В бъркотията изблъскали от нея четиримата специалисти по реда и чистотата, които поради ниския си ръст изгубили за миг контрола върху мнимия покойник. През това време аз съм се оказал отново под чаршафите и възглавниците, а чувалът с истинския покойник, носен от Бен и Паво, бил поместен на количката. После всичко преминало без проблеми, защото за контролния автомат чувалът съдържал действително мъртво тяло. Пазачите зорко следели съдбата на „скафандъра“ и неговото съдържание до самия край. Никой не се заинтересува повече от мен, скрит под камара възглавници…
Така завърши първият етап от моето бягство. Вече ме нямаше в селището Луна I. Теоретично…
Каре беше почти сигурен, че галериите, по които са изхвърляли раздробената скална маса при пробиването на коридорите, са били разположени под ъгъл. Можехме да вярваме на неговата професионална компетентност, още повече че аргументите му звучаха убедително:
— При подобни работи се използуват два метода: материалът се премахва или с товарен асансьор във вертикална шахта, или чрез лентов екскаватор. При по-плитки изкопи, както е случаят със Селището, много по-удобен е ескаваторът, понеже работи непрекъснато. От технико-икономическата сметка следва, че този начин е и по-евтин, макар че изисква малко по-дълга галерия. Но тук, при по-слаба гравитация, ъгълът на наклона на екскаватора може да бъде по-голям, следователно — и щрекът няма да бъде особено дълъг…
— Надявам се — прекъсна го Бен, — че когато са изграждали тези неща няколко десетки години след нашето отлитане, принципите на технико-икономическата сметка не са се променили коренно…
— Разбира се.
— Добре тогава. Да приемем, че галериите са наклонени — казах аз. — Как смяташ. Каре, какво са направили с този щрек след завършване на изкопните работи?
— Транспортирали са по него надолу различните съоръжения и машинни части. Монтирали са ги още преди да херметизират помещенията, значи, са можели спокойно да използват всички входове. Но при това едва ли е било рентабилно да влачат тежките и големи елементи от главния вход през цялото подземие. След това са за пушили помощните шахти…
— Отгоре или отдолу?
— Мисля, че й от двете страни.
— А може би са ги затворили само отдолу, а отгоре са ги засипали с пръст? — предположи Бен.
— Излишна работа. При това винаги се оставят аварийни изходи, пътища за евакуация. Съгласно задължителните разпоредби за безопасност по наше време такъв авариен изход трябваше да притежава отварящи се и от двете страни клапани.
— Е, добре. Да допуснем, че и тук са спазили разпоредбите — значи, ще отворя долния капак. Какво може да се очаква в шахтата? Вакуум ли?
— Не, по-скоро въздух под нормално налягане.
