незабавна смърт. Ти какво мислиш, Леман?

— Същото, което и ти — неохотно отвръща той. — Престани да събуждаш нови надежди. Знаеш, че нищо не може да се направи…

— Може би… в шлюза? — започна Ебер. — Ако успеем да херметизираме камерата на шлюза и да я запълним с част от въздуха от нечия бутилка… Е, да речем, от всяка по малко… И там да си направим инжекцията…

— Няма как да се премахне атмосферата от шлюза — напомня Дейв. — Помпите не действуват. А и не съм сигурен дали ще ни стигне въздух да я напълним.

Той пак се отпуска безсилно на пода. Диша бавно, поема всеки дъх от ценния въздух сякаш след дълго премисляне.

— Впрочем — изведнъж се обажда Ебер — това говедо би ни заклало, докато спим, за да ни вземе бутилките… А в същото време ми е ужасно любопитно колко има той в действителност…

Този път Сеуга не реагира, а само хвърля изпълнен с омраза поглед към Ебер. После се обръща по гръб, гледайки в тавана.

Дейв става.

— Ще отида още веднъж…

— Къде? До радиостанцията ли? — проявява интерес Лукас. — Представи им нашето положение, нека поне знаят…

Дулото на пистолета едва-едва помръдва към Дейв.

— Не — казва Дейв. — Ще изляза навън, може пък…

— Не се самозалъгвай, по този път няма да стигнеш до складовете. — Лукас подпира главата си на лакътя, лицето му е обърнато към пода. — Стой тук.

— Защо трябва да хабиш въздуха си в движение? — неочаквано проявява загриженост Сеуга. — Сядай, Дейв, и не се движи.

Всички го поглеждат учудено.

— Стой тук! — повтаря той, но Дейв вече е изчезнал в отвора на входа.

Командирът обхваща с взор замъгления пейзаж. Ниски облаци закриват слънцето. По гладките стени на кратера се стичат сребристи струйки влага. Той се обръща към дълбоката клисура, по която преди шест часа се свлече онази съдбоносна лавина. Останките от мовера стърчат все така, както ги видяха, след като уплашени и оглушали от грохота изтичаха навън от преддверието на станцията. Истинско чудо беше, че още не бяха влезли вътре… Реката от грамадни каменни отломъци се беше изсипала върху станцията, беше разкъсала покрива и беше засипала целите складове камери и всичко в тях. Настъпилият в химическия склад взрив довърши картината на разрушенията. Само входната камера — по някаква ирония — бе останала недокосната… Върху мовера беше паднал само един скален блок, но затова пък така, че резервоарът с течен кислород се беше спукал веднага и беше залял всичко наоколо с разпенена, пареща, ледена маса. Първата им мисъл беше: какво е станало с радиостанцията? Бяха непоколебимо убедени, че стига да поискат помощ, и ще я получат. С тази вяра започнаха да разравят с голи ръце деформираните плочи, разкъсаните защитни кожуси… Радиостанцията заработи…

Дейв си спомня всичко това и има усещането, че от катастрофата е изминала цяла вечност. Поглежда часовника си, а после — индикатора на въздуха. Като смъртна присъда те отчитат, че са останали още три часа до идването на спасителната група. За него обаче остават само два часа и половина… Помисля си за другите, които имат още по-малко, въздъхва. Колко са спокойни въпреки съзнанието за неизбежния край… Какво да се прави, колко ли пъти вече са преживявали подобни ситуации в мислите си, преди да дойдат тук. Сега не оставаше нищо друго, освен да чакат и да не мислят повече за нищо. Само този Сеуга… Колко несигурни са всички психологически изследвания! Пречупи се, стана агресивен… Но човек не бива да му се учудва: защитата на собствения живот е най-нормалният рефлекс на човешката психика, освободена от другите наслоения. Не всеки има данни за герой… „Обаче… откъде се появи у него тази внезапна грижа за мен?“ — припомня си той последните думи на Сеуга.

Още веднъж оглежда пустия хоризонт, като че да се увери, че очакваната помощ не пристига по-рано вследствие някакви свръхприродни сили. Тъкмо заобикаля развалините под скалните отломъци, когато го озарява внезапна мисъл. Той хуква към входа на камерата. Застава на вратата, изправя се и казва:

— От юг се приближава нещо…

Пръв скача Сеуга. След него — Ебер. Дейв обаче не освобождава пътя през тесния вход. Удря ръката на Сеуга и му отнема пистолета. Леман дори не повдига глава, а Лукас гледа недоверчиво.

— Спокойно! — приканва Дейв. — Извинявам се, колеги. Но трябваше да го направя…

Той размахва пистолета и отблъсква Сеуга. Ебер се връща на мястото си и сяда, кимайки одобрително.

— Принуден бях — повтаря Дейв. — Неговата загриженост за мен ме принуди. Знаете ли какво си е мислел? Защо беше толкова загрижен за моя запас от въздух? Защото е пресметнал, че когато… когато вас… няма да ви има… ще останем само двамата. Всеки от нас ще има въздух за още половин час, а помощта ще дойде едва след час. Разбирате ли?

— Ох, ти… гадино… — просъсква Сеуга, цял разтреперан от бяс. — Затова пък сега ти имаш пистолет!

— Не — отвръща Дейв и спокойно изпразва пълнителя. Събира куршумите в шепата си и ги хвърля към Сеуга, който на четири крака започва да ги събира, преброява ги и ги прибира всичките в джоба си.

— Сега никой няма да стреля. — Командирът пъха пистолета под колана си.

— Той е по-силен от теб, Дейв. Ще те удуши с ръце, той е луд… — тихо казва Лукас.

— Знам — кимва Дейв. — Затова… нека си сменим бутилките, Леман! Теб не може да те надвие! Нека поне… Леман! — Леман лежи неподвижно. Дейв скача към него, но се сблъсква със Сеуга, който е съзрял същото, което и той: бутилката на Леман е завинтена докрай, индикаторът на притока на въздух показва нула.

— Пусни — крещи Сеуга, докато Дейв се мъчи с треперещи пръсти да отвинти вентила. — Щом той самият, го е затворил…

— Назад! — изръмжава Дейв. — Той е още жив!

— Остави го! — Сеуга избутва ръката на командора. — Остави го, това си е негова работа! Не пускай въздуха, на него няма да му помогне, а ние… ние…

Ебер го грабва за рамената отзад и го поваля на пода. Боричкат се. Дейв отвива вентила докрай, но Леман е мъртъв.

— Икономисал е за нас… запас за час и половина… — Дейв става и оглежда индикатора на бутилката в ръката си. — Лукас, ще вземеш две трети. Ебер — останалото.

— Я ме остави на мира… — възразява Лукас. — Аз вече свикнах с мисълта, че… че съм следващият… Този запас ще стигне тъкмо за вас двамата, с него ще издържите до… четирите часа…

— Ние сме трима! — напомня Сеуга.

— Вземете го вие, Дейв и Ебер. Ще надживеете този мръсник… — повтаря Лукас.

— Не — отсича твърдо Дейв. — Ще направите, както аз казвам. Това е заповед. Така всички ще имаме еднакъв запас… Ако дишаме икономично, имаме известни шансове…

— А кой ти е казал, че ще дойдат точно след три часа? Може да долетят след пет? — Сеуга се настанява колкото се може по-далече от другите.

… Сеуга гледа с тревога часовника си. Минало е доста време, сигурно онези са изчерпали запасите си, лежат неподвижно до стените… Дали са още живи? Сеуга се страхува да се приближи, за да провери. Всеки момент ще пристигне спасителната група… Какво да прави? Ако по някакво чудо са оживели, ако се спаси поне един от тях, ще разкаже… За пистолета и за истерията на Сеуга… Пистолетът стърчи под колана на Дейв… Сеуга опипва куршумите в джоба си… Ще стигнат… Но каква полза… Как ще обясни после на другите…

Чакай, чакай, а ако… ако след това постави пистолета в ръката на Леман? Леман умря от задушаване. Би могъл да каже, че Леман е изпаднал в лудост и е започнал да стреля слепешката, докато той, Сеуга, е бил излязъл за миг от камерата… Но и така не става: ако Леман е застрелял останалите, щеше после да им вземе бутилките и сам да преживее. Пък и може би ще установят кой след кого е умрял…

Сеуга поглежда индикатора на своята бутилка. Има запас за още час и половина… Те мислеха, че има

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату