С няколко изречения му обясних плана си. Понамръщи се, но нямаше избор. Седна в бъчонката, в която се смести с мъка, а аз затворих капака. Направихме проба: аз следях хронометъра, Бен отвиваше по малко и за кратко вентила на бутилката и се опитваше да диша нормално. Издържа около една минута, преди да почука по стената на бъчонката. Тогава поотворих капака, въздухът започна да излиза със съскане навън, а Бен разви вентила повече. По този начин излизащият въздух не позволяваше на атмосферата да нахлуе в бъчонката, а вътрешността й се „проветряваше“ донякъде чрез свежия прилив на въздуха от бутилката. Няма да описвам как стигнахме до ракетоплана. Тътрахме се почти двадесет и пет минути. Търкалях бъчонката и от време на време се спирах за поредното вентилиране. За мен какво, една игра, местността беше наклонена и на места само трябваше да внимавам да не би приятелят ми да се търколи прекалено бързо надолу. Обаче Бен… Добрахме се най-сетне до ракетоплана и с огромни мъки наместих бъчонката със съдържанието й в товарния отсек. Ракетопланът имаше входен шлюз, така че веднага освободих Бен. Малко оставаше да хване морска болест, беше полузадушен и яко натъртен, защото, както вече споменах, местността беше камениста, а стените на бъчонката — доста меки.
Разказвахме тази история с гордост — като пример за находчивостта на намиращите винаги изход космонавти. Разбира се, за известно време Бен получи прякора Диоген.
Изпразних бутилките с въглероден двуокис, които станаха причина да си припомням тази стара история, оставяйки ги леко отвинтени в помещението на помпената станция. Шумът на машините заглушаваше съскането на излизащия газ, а вентилаторите бързо го погълнаха. После напълних двете бутилки с въздух. Не побраха много, но трябваше да се съобразявам с налягането, което те издържаха. Оставаше само крадешком да ги пренесем в стаите си. Успяхме.
По настояване на Командора при нас дойде представител на съвета. Този път не беше старец, а мъж на средна възраст. Той ни се представи като пълномощник на съвета по нашето пребиваване в Селището.
Командора му изложи нашите искания.
— Моите хора са недоволни от наложеното им безделие! — рецитираше той със съзнателно повишен глас и жестикулираше нервно под носа на пълномощника. — Те са свикнали да работят интензивно, а вие ги осъждате тук на принудително лентяйство! Искат от мен работа, задължения… Ако не им възложите някакви задачи, не отговарям за дисциплината! Ще се разбунтуват.
Пълномощникът наистина се уплаши. Още следващия ден възложиха на неколцина някаква елементарна работа по организацията и поддържането, а Паво дори беше включен в състава на екипа, поддържащ вътрешната инсталация на горното равнище на Селището. След първия си работен ден всички единодушно признаха, че техният трудов принос е равен по значение на деветата дупка на кавала. Следователно в Селището нямаше кой знае колко работа за вършене, а съветът се стараеше „да измисли“ работа за нашите другари само колкото да задоволи нашите искания.
Естествено, ние съвсем не държахме толкова много на работата, а повече ни интересуваше възможността да се доберем до недостъпните до този момент за нас кътчета на Селището. След седмица всеки имаше вече дребни задължения. Аз например участвувах в контрола на съоръженията на централата за вътрешна връзка. Нямаше, разбира се, много нещо да се прави и обикновено по цял ден седяхме с дежурния техник и скучаехме. Дори бях доволен от това, защото — след като преодолях първоначалното му недоверие — успявах да го въвлека в разговор. Избягвах да го заговарям за неща, несвързани пряко с живота в Селището. Питах го за дребни подробности от всекидневието, а той отговаряше на въпросите ми все по-смело. Беше съвсем млад, никак не беше глупав, но като всички жители на Селището се въздържаше да изказва собствени мнения и оценки.
Стараех се да разговарям с него на общи теми, докосващи се до философията на съществуването, до проблемите на живота и смъртта, докато най-накрая неочаквано му задавах в подходящия момент въпроса, чийто отговор фактически ме интересуваше. Така научих от него, че всеки жител на Селището притежава определен възрастов лимит, по принцип ограничен до 60 години. След достигане на тази възраст задължение на всеки е просто да умре, освен ако не е получил официално продължаване на срока. Той говореше така равнодушно, сякаш наистина ставаше дума за излизане в пенсия… За него, както и за останалате лунантропи, това беше толкова очевидно, както за нас неизбежността на смъртта на възраст, да речем, около осемдесет години… След като се позамислих, реших, че в същност няма голяма разлика — те просто определяха срока по-точно. Иначе също като нас не мислеха непрекъснато за смъртта, нито пък разглеждаха този срок като Дамоклиев меч, отравящ цялото им съществуване.
Специфичните условия оформят специфично съзнание, организацията на всеки тип общество налага известни ограничения. В случая на херметично затворено общество, лишено от възможността за експанзия навън, а същевременно поставящо си за цел да просъществува за много поколения напред, подобно изискване не предизвикваше възражения сред членовете на обществото.
— Как мислиш — питах събеседника си, — дали и на нас ще определят някакъв възрастов лимит?
— Не знам. Може би ще ви оставят да решите сами.
— Май че при тези условия някои от нас не след дълго ще се откажат сами от живота — рекох. — Представи си — от безбрежния Космос направо в такава дупка…
— Всичко е относително — усмихна се той едва-едва. — Аз например изобщо не мога да си представя откритото пространство. Бих се чувствувал… как да кажа… застрашен от всички страни…
— Но нали на някои жители на Селището се налага да излизат извън него?
— Е, да, техниците по поддържане на слънчевите батерии например. Но за това човек трябва да има специална нагласа. Пък и те излизат само нощем. Май че в тъмното не е толкова страшно…
Отбелязах тази важна подробност. Следователно денем на повърхността не би трябвало да срещна лунантропи…
— Кажи, какво правите с телата на мъртвите?
— Изгарят се в крематориума.
— А… изгарянето свързано ли е с някаква церемония?
— Не бих казал. Смъртта е нормално явление, естествено право и задължение на човека… Но ако някой иска, може да присъствува при ликвидирането на трупа. Там достъпът е свободен.
— Аз мога ли да отида? Бих искал да… да знам какво ме чака.
— Да не би да искаш да се оттеглиш по собствено желание? — Той зададе въпроса толкова безразлично, сякаш говорехме за промяна на адреса.
— Още не съм решил — отвърнах с тон, близък до неговия. — Може би ще го направя…
— След работа ще те заведа да видиш. Не е далече.
Помещението приличаше на гробищна църквичка, имаше дори няколко пейки за участниците в церемонията. Изглежда, първите поколения все още бяха спазвали известен погребален ритуал. Дойдохме тъкмо когато се извършваха приготовленията за „погребение“. Докараният с малка платформа покойник лежеше в наклонен улей точно срещу затворена вратичка, която ми приличаше на капака на шахта за смет… Беше опакован в чувал от млечнобяло пластмасово фолио. Освен обслужващия погребалното съоръжение човек в помещението имаше само една възрастна жена, вероятно съпругата на мъртвия. Всичко протече мълчаливо и безстрастно. Техникът дръпна дръжката на вратичката, отвори я и наклони улея. Чувалът се изхлузи и изчезна.
— Колко е просто! — промърморих, когато излязохме.
— Ти видя само финала. Преди това се установява смъртта официално.
— Как?
— Преди да дойде тук, платформата с тялото минава през камера с датчици. Те проверяват да не би човекът да е в дълбок летаргичен сън или каталептичен припадък… Но подобни случаи едва ли има…
— Смъртта не се ли установява от лекар?
— Не, тук няма лекари. Имаме само медицински автомати, диагностични компютри…
— Да… Може би ще се реша… — казах.
— Твоя си работа — равнодушно каза той.
Паво работеше на горното равнище. Оказа се, че за да стигнеш дотам, не е необходимо да преминаваш през района на Шлюза. Минаваше се през едно от помещенията на долното равнище, обикновено празно, където беше разположен топлообменник. Вратата към коридора се заключваше, но с ключ разполагаха всички, които имаха право да пребивават горе. На Паво не дадоха ключ. На горното равнище го водеше винаги един от работещите там специалисти. От долното помещение нагоре се откриваше широка шахта с
