— Сега сигурно разбираш, пришълецо, защо съветът и онези, които дърпат конците му, държат на всяка цена да наложат възгледа, че връщането на родната планета е невъзможно? Тук в ръцете им е цялата власт, а там няма да значат нищо. Нещо повече. Ако се окаже, че са извършили грешки, експериментирайки с нашето общество, там може и да бъдат наказани. Предпочитат да останат тук, където не са длъжни да дават отчет пред никого. Те разполагат със система, която им позволява да държат жителите на Селището в състояние на умствено безсилие и страх. Искаме да излезем от тази задънена улица…
— Като избягате оттук ли? — Във въпроса ми имаше ирония.
— Когато бъдем вече на Земята, ще съумеем да им докажем, че сме прави. Стига, разбира се, да можем да живеем там…
— Струва ми се, че тогава ще ви се изпари всяко желание да се занимавате с онези, които са останали на Луната — отсякох и станах.
В същия миг вратата се отвори с трясък. Нахълтаха четирима въоръжени пазачи. Погледнах над главите им. Отзад, в коридора, стоеше онзи, който излезе по време на разговора ми с конспираторите. Четиримата, разговаряли с мен, стояха като парализирани, с очи, вперени в насочените към тях дула.
— Тези ли са? — попита единият от пазачите към коридора.
— Да, те са. Само този…
— И сам виждам, че е от космонавтите — изръмжа пазачът.
— Фарро, ти ли направи това?… — изфъфла албиносът, който ме доведе. — Откога…?
— Отскоро — отвърна тихо онзи. — Знаех си, че нищо няма да направите. Не вярвам вече. Рано или късно и без това всички нас щяха да ни… А аз имам семейство, разберете ме, жена, деца…
— Какво им обясняваш — побутна го с лакът пазачът. — Излизайте един по един!
Двама от пазачите застанаха навън до входа, другите двама останаха вътре. Тръгнах пръв към вратата, а после, без да се спирам, продължих по коридора. Никой не се опита да ме задържи, вероятно предпочитаха да не се захващат с нашата група. Чух ги само да приканват арестуваните да вървят по- бързо.
Твърдо убеден, че на никого от жителите на Селището не може да се вярва, бях принуден да градя плановете си само с помощта на колегите от екипажа. Все още не ми беше ясно как ще успея да се измъкна от херметично затвореното и охранявано Селище, без да имам дори вакуумно облекло. Но същевременно не забравях, че невъзможността да се напусне Селището е единствената бариера, която позволява на съвета да ни държи безпомощни. Ако имах скафандър, бих рискувал да избягам с измама или със сила, щом всички други начини се окажеха невъзможни.
С Бен се уговорихме, че двамата ще разработим плана за бягството ми и ще запознаем с него само Командора. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-сигурно ще бъде. Обаче бягството нямаше да успее без съдействието на останалите членове на екипажа. Тях щяхме да посветим единствено в необходимите подробности.
Най-напред проведохме продължителна консултация с Каре — специалиста по строителство, който ръководеше работата, когато изграждахме базите си на планетите на Дзета. Когато разбра какво ни интересува той се усмихна многозначително.
— Каква телепатия, а? — намигна ни той. — Като че съм знаел, че ще ме питате за същото. Цяла седмица се мотах из Селището и оглеждах стените… За съжаление, работата е сериозна. Намираме се в монолитна скала. Не е кой знае колко твърда, но над главите ни има тридесетметров пласт. Предполагам, че са използвали метода на микровзривовете. Обикновено така се постъпва на планетите без газова атмосфера, където е почти невъзможно да се използват пневматични съоръжения. Аз самият едно време работех тук, на Луната, при изграждането на неголяма, изследователска станция. Но тези подземия са начинание от голям мащаб. Мисля, че се досещам как са разрешили въпроса за изхвърлянето на раздробената скала от толкова дългите тунели. Подозирам, че Шлюзът не е единственият вход за Селището. От него нагоре води доста слабо наклонена галерия. Сигурно сте я забелязали, когато ни водеха насам след кацането. Освен нея обаче на различни места, вероятно в края на всички по-широки коридори, трябва да има и други галерии, вертикални или наклонени, по които са изхвърляли раздробената скала непосредствено на повърхността.
Потърсих потвърждение на тази моя хипотеза, но не открих подозрителни места по тавана на нито един коридор. Докато търсех тях обаче, попаднах на нещо интересно. Таваните на коридорите и на жилищните помещения, облицовани с дебел слой от някаква пластмаса, прикриват носеща конструкция, която вероятно поддържа пода на по-горното равнище. Опитах се да намеря преход през тавана, но май че такова нещо има само някъде в района на Шлюза. Все пак намерих едно място, където, струва ми се, голяма част от облицовката на тавана не е свързана със съседните плочи. Елате, ще ви покажа…
Каре ни преведе през няколко коридора до края на едно разклонение, доста тъмно и явно рядко посещавано. Вървяхме на светлината на джобното фенерче и на всяка крачка се спъвахме в разни стари мебели, струпани край стените. Най-сетне стигнахме до самия край, където тясното коридорче свършваше в напречна стена с грапава повърхност.
— Тук са се отказали да пробиват тунела по-нататък — обясни Каре, докосвайки с ръка стената. — Може би са възнамерявали по-късно да го продължат, понеже не са изгладили стената и не са я облицовали. Само са укрепили скалата чрез напръскване с някаква смола. А тук — той показа нагоре, — ми се струва, че има отвор.
Бен ме повдигна, така че можах да допра с ръце тази част от тавана. Побутнах плочата. Едната й страна леко се повдигна и откри пролука по протежение на връзката й със съседната плоча.
— Повдигни ме още малко — помолих Бен. Той постави ръцете си под крака ми. Хванах се за ръба на отвора, за миг увиснах на свити в лактите ръце и се мушнах в пролуката до пояс. Светнах с фенерчето, което ми подадоха, огледах неголямата ниша и сравнително лесно повдигнах тялото си още по-нагоре. Седнах на ръба на отвора, с увиснали крака. Главата ми опираше до метален капак с панти от едната страна и ключалка от другата. Капакът беше квадратен и идеално пасваше към ръба на отвора. Влязох целият в нишата и пуснах плочата от облицовката на тавана на мястото й. Сега отдолу не ме виждаха. Залепих ухо до капака. Чуваше се равномерен шум.
— Какво става? — дочух гласа на Бен.
— Открих люк. Май че е от лека сплав, но доста здрава. Заключен е.
— Дръж!
Открехнах плочата под мен. Бен ми подаде горелката.
— Със себе си ли я носиш? — учудих се.
— Никога не се знае какво може да се случи. Опитай се да го разрежеш. Но най-напред пробий възможно най-малък отвор. Оттатък може да има вакуум! Ако е така силно, ще засвири…
— Знам, знам. Само че с какво да запуша отвора… ако…
— Само не с пръст — засмя се Бен, — ще се опариш. Ей сега ще намеря нещо подходящо.
Пристъпи към отрупаните вехтории до стената на коридора. Чувах как рови сред тях, докато аз регулирах ширината на плазмената струя на горелката.
— А! — каза изведнъж Бен, измъквайки някакъв предмет. — Гледай, Каре!
Светиха си с фенерчето и разглеждаха нещо с интерес.
— Какво става със запушалката? — започвах да се дразня.
— Ето ти я, дръж!
Бен постави в ръката ми, която бях подал надолу, парче от пластмасова тапицировка, явно го беше откъснал от мебелите.
— Какво откри? — полюбопитствувах.
— Оказва се, че не само ние искаме да се измъкнем. Тук някой изучава навигация.
Бен държеше в ръцете си добре познатия ми стар учебник на Мертен.
— Едва ли ще полети надалече… Тази книжка е от време оно!
— Някой я е скрил сред старите мебели. С листче е отбелязан разделът „Определяне на оптималните курсове по трасето Земя-Луна“…
— Оставете я, където си беше. А сега ме прикривайте. Започвам — предупредих ги и затворих старателно отвора под себе си.
— Започнем ли да разговаряме високо, спри и си кротувай — поръча ми Каре. Двамата се отдалечиха на
