десетина крачки.
Предпазливо почуках по капака. Не ми изглеждаше много дебел. Приближих горелката косо към повърхността му близо до ключалката и натиснах спусъка. Игличката на виолетовия пламък проби метала. Той светкавично се разтопи в бяло петънце и потече в няколко капки. Пламъкът изчезна в отвора. Отвъд люка нямаше вакуум, а налягането сигурно беше малко по-голямо от това откъм нашата страна, защото като приближих ръката си до отвора, усетих, че духа. В същия миг отдолу долетяха възбудени гласове.
— Нали ти казах, че не е насам! Не виждаш ли, че този коридор не води за никъде — дереше се Бен. — Напразно извървяхме толкова път!
— Да му се не види! — пригласяше му Каре. — Дяволски лабиринт!
Към тях се присъедини трети глас. Сигурно попитаха откъде да минат, понеже той надълго и нашироко започна да им обяснява. Чух как стъпките им се отдалечиха, но продължих да седя неподвижно. Оказа се, че постъпих разумно… Тясната пролука между плочите под мен просветна, някой беше насочил към нея фенерче. После се отдалечи, но се уверих, че мога да продължа работата си едва след като чух гласа на Бен, който се върна след петнадесетина минути. Отрязах от люка парчето с ключалката и повдигнах останалата част. На горното равнище беше съвсем тъмно. Въздухът беше хладен, пренаситен с озон. Запалих фенерчето. Намирах се в ъгъла на просторна, но ниска зала. Разположените в два реда машини работеха шумно. Огледах ги. Приличаха ми на помпи или вентилатори, задвижвани с електродвигатели. В отсрещния ъгъл на залата видях голям цилиндричен резервоар, целия покрит с бял скреж. Приближих се до него. На мрежата, която го ограждаше, забелязах табелка: „Внимание, течен въздух“. Вероятно се намирах в станция за кондициониране на въздуха. Тук се почистваше, обогатяваше с кислород и се връщаше в Селището кръжащият в затворената му система въздух. Потърсих входа. Вратата беше заключена отвън. Залепих ухо до нея и се заслушах. От другата й страна също долиташе шумът на машини.
Като се връщах към отвора, през който бях влязъл, случайно насочих светлината на фенерчето към закачените на стената ред сребристи цилиндри — бутилки с въглероден двуокис. Те бяха свързани с колектора на противопожарната система. Конструкцията на вентилите им беше такава, че бутилките можеха да се използват самостоятелно. Първоначално хабер си нямах за какво могат да ми послужат, просто подсъзнателно им обърнах внимание. Откачих две от тях. Огледах нарезите им. Вече ми беше ясно, че непременно трябва да ги взема. Проверих и максималното им налягане — беше отпечатано на кожуха. „Сигурно ще издържат — мислех си, като ги носех към отвора. — Само съдържанието не отговаря. Но това е бял кахър.“
Бен ме чакаше долу. Показах му бутилките. Разгледа едната.
— Не е лоша — измърмори. — Но…
— Там има течен въздух. Цял резервоар.
— Чудесно! Сега работата ще потръгне!
— Като нищо! Ще ни трябва само една бъчва за смазка — отвърнах.
И двамата избухнахме в смях при спомена за онази история. Когато я разказвахме на колегите след завръщането ни в базата на Клео, дълго не можеха да повярват, че не се шегуваме с тях. Чиста истина си беше, макар случката да понамирисваше на онези анекдоти, дето се разправят пред бутилка добро вино в бара на космодрума…
Това се случи на планетата Клео, когато заедно с Бен монтирахме измерителна станция на доста голямо разстояние от нашата база. На самотното хълмче сред десетки квадратни километра камениста равнина издигнахме херметична „барака“ от готовите елементи, които беше докарал въртолетът. После той се завърна в базата, а ние пристъпихме към инсталиране на наблюдателната апаратура. Нашият малък ракетоплан, с който трябваше да отлетим за базата, стоеше на около километър от станцията, на равното. За съжаление не можахме да кацнем по-наблизо поради наклонения терен. Атмосферата на планетата никак не беше гостоприемна за нас. Съдържаше задушливи газове, които освен това дразнеха кожата и лигавицата. Напълнихме вътрешността на станцията с въздух, за да можем да работим без защитни облекла.
В процеса на работата се случи малко произшествие: Бен заваряваше нещо, спъна се от разхвърляните по пода сандъци, падна и изпусна горелката. За нещастие точно на това място беше неговият скафандър… С една дума, преди Бен да може да реагира, скафандърът беше прогорен на няколко места. Добре поне, че наблизо нямаше лесно запалими материали…
Оказахме се в доста глупаво положение — нямахме резервен скафандър, а нали двамата трябваше някак си да се доберем до ракетоплана, та да отлетим в базата. Още не бяхме инсталирали радиостанцията, антената не беше поставена, а цялата апаратура за свръзка беше в сандък извън бараката. Всичко щеше да се разреши сравнително лесно, ако можех да изляза навън. Тогава щях да изтичам до ракетоплана, да полетя до базата и да донеса друг скафандър или пък, издигайки се на достатъчна височина, да установя връзка с нея. Но това щеше да трае дълго — плюс времето, необходимо да ни се притекат на помощ. Във всеки случай тези разрешения бяха чисто теоретични, тъй като не можех да изляза от бараката, макар че облеклото ми беше в ред: бараката нямаше шлюз. Беше предвидена за автоматична работа, а хората, които щяха от време на време да идват в нея, щяха да ползват изолационни костюми. Ние напълнихме вътрешността с въздух само докато извършим монтажните операции, за по-удобно… За да изляза сега временно навън, трябваше да разхерметизираме помещението… Но това не можех да направя поради повредения скафандър на Бен. И така бяхме в капан, без надежда за помощ отвън. Понякога, увлечен в работата, забравяш за подобна „дреболия“, каквато е вземането на допълнителен скафандър. Впрочем все още бяхме в началния период на пребиваването ни в системата на Дзета, преди първия смъртен случай. Тогава все още се заблуждавахме, че планетите от тази система не са кой знае колко опасни за нас, все още вярвахме в нашата техника и не вземахме пред вид факта, че независимо от съществуващите външни опасности ние самите можехме да си създадаваме къде-къде по-опасни ситуации. Та седяхме с Бен, без признаци на паника, и измисляхме проекти за измъкване, кой от кой по-фантастични. Какво ли не ни хрумна, но всички отпаднаха, след като ги анализирахме всестранно и критично. Приключението продължаваше вече възмутително дълго. Бутилките с въздух имаха, ограничен обем, а той ограничаваше времето ни, в което трябваше да вместим и полета до базата.
И точно тогава се убедих, че понякога простите средства са много по-ефикасни от най-комплицираните методи. Не знам кому хрумна най-напред, разрешението се роди в процеса на разговора, докато си разменяхме различни, най-вече — абсурдни предложения.
Вътре в станцията имахме голяма пластмасова бъчонка. Беше празна, защото със силиконовото масло, докарано в нея, бяхме заредили охлаждащата система на енергетичния реактор. Бъчонката се затваряше с херметично прилягащ капак.
Щом веднъж ни хрумна, после беше просто: Бен влиза в бъчонката, аз го затварям в нея, обличам скафандъра си, отварям входа на станцията и излизам. Дотук добре. Обаче после какво? Колко време Бен ще може да преседи в бъчонката, преди да се задуши? Пресметнахме — съвсем кратко… Или поне не толкова, че да мога междувременно да стигна до ракетоплана, да набера височина, да установя връзка, да кацна, да се върна, да напълня станцията с въздух и да освободя Бен.
Отново започнахме да си блъскаме главите… Следващият вариант гласеше, че Бен ще влезе в бъчонката заедно с една бутилка сгъстен въздух… Е, добре… Но какво ще стане с издишвания въздух? Ако Бен пуска вътре въздух от бутилката, налягането ще се повиши дотолкова, че най-напред самият той, а после бъчонката няма да издържи… Да не говорим, че междувременно ще се отрови от въглеродния двуокис…
Поредният вариант беше почти идеален, но… нереален, което впрочем е иманентно свойство на всички идеални решения. Според него Бен трябваше, след като аз изляза от станцията и я затворя отвън, сам да излезе от бъчонката, като просто я разреже отвътре… Само че преди да изляза, трябваше да включа помпата, която да изчисти вътрешността от отровната атмосфера, пък и след нейното изпомпване там би останал вакуум, който аз не бих могъл да запълна с въздух, намирайки се отвън… Впрочем изпомпването и напълването на станцията с въздух траеше прекалено продължително…
Споменавам за всички тези нереални хрумвания, за да покажа по какви криволичещи пътечки човешката мисъл достига до простите решения… Просветлението дойде след няколко часа безплодни размишления. „Ей, братче — виках, удряйки Бен по рамото. — Бързо обличай продупчения скафандър, слагай шлема на главата си, свързвай го с бутилката и влизай в бъчонката!“
