колкото тях, а той имаше за още час и половина в повече… Ако им беше дал тогава за половин час на всеки, сега всички щяха да умрат заедно…
„Ако обаче… ако онези дойдат след няколко минути и ме намерят с толкова много течен въздух, докато резервоарите на другите са празни?…“
Вратата на преддверието остро изскърца. Нахлухме вътре с носилки, кислородни апарати и херметични спасителни контейнери. Срещу входа, залепил гръб на стоманената стена, седеше Сеуга. Гледаше с разширени очи към пода, ръцете му бяха притиснати към бутилката. Пред него, върху стоманената плоча, кипеше синьо езерце — течният въздух бързо се изпаряваше…
Тогава спасихме трима. На Белла останаха завинаги Леман и Ебер. Дейв загина по-късно на Арион. Лукас се завърна, сега е в Селището. А Сеуга… Няколко месеца след тази случка пропадна в една пропаст в планините на планетата Клео. Бързаше главоломно на помощ, към клисурата, където се беше разбил виролет с тричленен екипаж. Аз бях един от тримата…
Втора част: Градът
Подготвих много старателно слизането от орбита. За да си спестя корекцията на курса и маневрите близко до повърхността, определих много точно мястото на приземяване — достатъчно близко до града, за да мога да достигна до него пешком за не повече от няколко часа. Нямах никаква гаранция, че ще мога да разчитам на транспортни средства от комуникационната система на Земята.
Ракетата навлезе в стратосферата. Мълчали досега, температурните датчици сигнализираха с басово бучене присъствието на разредени газове. Проверих скоростта. Нямаше отклонение от програмата, затова оставих автоматите да контролират полета. Гледах в екрана, по който преминаваха един след друг очертанията на познатите континенти. Цветът на моретата и океаните беше същият, какъвто го помнех от моите някогашни орбитални полети. Само сушата изглеждаше другояче. Покриваха я огромни матовочерни петна. Впечатлението беше неприятно — сякаш виждаш остатъци от пожарища… На тази карта, която разглеждах от доста високо, липсваха някои реки и езера. Градовете, най-големите, приличаха на разровени мравуняци… Картината се менеше пред очите ми с такава скорост, че не успявах да отбележа подробностите
При това навлизането в гъсти облаци затрудняваше наблюдението. Откъснах очи от екрана. Температурните датчици свиреха във високите тонове, от време на време светваха и угасваха яркочервените лампички, сигнализиращи, че се доближаваме до границата на опасно прегряване на корпуса.
Автоматът включи стабилизаторите и помощните маневрени дюзи. Картината на земната повърхност изчезна от екрана, заслонена от слой кълбести облаци. Изведнъж екранът угасна. Клепачът на защитната плоча беше скрил кварцовата зеница на камерата. Иззвъня и бързо замлъкна сигналът за прекрачване на критичната температура, понеже почти едновременно с него избухна грохотът на главните дюзи на двигателите, включени на пълен спирачен ход. Лъчът на локатора, който обхващаше повърхността чак до хоризонта, сигнализира за преграда. Тя се очерта на екрана като купчина симетрични паралелопипедни блокчета. Иначе теренът беше плосък и равен. Превключих двигателите на ръчно управление и грабнах лоста. Не можех да се откажа от удоволствието да приземя ракетата именно на тази планета; както бях правил на толкова много чужди планети…
Стабилизаторите наместиха ракетата вертикално. Сега следях само показанията за отклонението и за височината. Слизах по балистична траектория до височина хиляда метра. Под мен се простираше гладка равнина. При хиляда метра намалих захранването и преминах на по-стръмна парабола, докато при пълна мощност се озовах над самата повърхност. Светложълтият пламък ближеше почвата под кърмата. Видеокамерата се включи и показа през вибриращата мараня панорамна картина на околността. Черно огледало. Ако лъчът на радарния локатор не се отразяваше, можеше да се помисли, че ракетата е увиснала над бездънна пропаст…
Намалих хода, ракетата се спусна още по-ниско и след миг претоварването ме сплеска във фотьойла — двигателите угаснаха. Изключи ги системата за безопасност, свързана с динамометрите на амортизиращите подпори. Светлинките по скалите на уредите се гониха още няколко секунди, докато на екрана светна надпис „Край на приземяването“. Ракетата стоеше стабилно вертикално, с отклонение, по-малко от два градуса, следователно почти идеално.
Няколко минути не можех да се помръдна. Бях изпаднал в състояние на парализираща безпомощност. Знаех си, че причината за тази безпомощност не е в налягането. За миг дори изпитах, съвсем не на място, желание да включа стартовия автомат и да издигна ракетата в Космоса, да избягам оттук, където и да е…
По навик, а може би поради противоречивата и неясна информация, която ми бяха поднесли на Луната, натиснах копчето на анализатора на околната среда. Анализаторът ми отговори с червен сигнал, а след няколко секунди печатащото устройство изплю хартиена лента с редица цифри и символи. Погледнах ги бегло. Отнасяха се за атмосферата навън. Изобилие от отровни вещества с неголяма концентрация. Арсен, селен, метални окиси… Изчаках още няколко минути и включих отново анализатора. Този път във взетата проба отровите бяха къде-къде по-малко… Отдъхнах си с облекчение. Ами да! Явлението ми беше познато, макар че не го очаквах на Земята. Пламъкът на двигателите е попаднал върху материал, съдържащ всички тези съставки, предизвикал е термично разпадане и изпаряване на някои вещества. Достатъчно ще бъде да изчакам, докато почвата изстине, а вятърът поиздуха отровната атмосфера около ракетата.
„Интересно ми е все пак на какво кацнах“ — помислих си. В екрана се виждаше гладка като стомана, черна повърхност — докъдето ти око стигне. Да, да, онези черни петна по сушата, които видях от околоземна орбита… Очевидно съм се приземил на едно от тях.
След около половин час анализаторът прецени, че атмосферата е безвредна. Пуснах вентилацията за изравняване на налягането. Нахлуващият отвън въздух все още съдържаше едва доловим чужд мирис на селеново-водородна смес, на изгоряло и дявол знае още на какво.
Нахлузих своя стар, изтъркан работен комбинезон и го препасах с колана на скафандъра. Под него пъхнах бластера. Преметнах през рамо чантата, в която бях натъпкал всичко, което ми се струваше необходимо. Така екипиран, застанах в клетката на асансьора и само след миг той ме свали до отворения люк.
Колкото повече се приближавах към черната равнина, тя се превръщаше в мозайка от еднакви шестоъгълни плочки, подредени прецизно като плочките на тротоар. Пламъците от моите дюзи бяха разтопили в нея правилен кръг с диаметър няколко десетки метра. Отдолу имаше обикновена, песъчлива почва. Ръбовете на отвора, по които се стичаха черни капки, бяха подвити и издигнати на няколко десетки сантиметра над повърхността на почвата. Под тях се виждаше изкусно преплетена решетка от прътове или тръби, на която се опираха плочките. Ръбовете на отделните плочки не бяха лепени един за друг, а образуваха в повърхността на мозайката мрежа от цепнатини.
Скочих от платформата на асансьора на откритата почва до подпорите на ракетата. Разрових с крак сивите бучки сгурия — остатъци от стопената и изгоряла конструкция, наведох се и докоснах пясъка. Беше още топъл. Загребах пълна шепа и го доближих до очите си. Да, това беше същият онзи, единствен, запомнен от детските ми години, Сивожълт пясък от равнините на моя роден край, на моята планета… Никъде, на нито една от планетите на Дзета не бях виждал такъв. Този пясък беше първото нещо, непроменено през двестагодишното ми отсъствие, което докосвах тук.
Вече се досещах какво представляваше кадифеночерната равнина около мен. Самият състав на атмосферата при кацането трябваше да ми подскаже. Бях се приземил сред поле, поглъщащо идеално всяка лъчиста енергия — фотоклетки, а може би още по-сложни елементи, — преобразяващо слънчевата енергия във… В какво? В електрически ток? А може би… Да, напълно е възможно! Тези огромни черни площи вместо някогашната зеленина… Зелената растителност поглъща само червената част от спектъра, следователно — само неголяма част от цялата енергия, която Слънцето доставя на Земята. А освен това растителността изразходва само една стотна част от нея за процесите на фотосинтезата. Реколтата от един хектар обработваема земя съдържа само незначителен процент от енергията, която Слънцето е доставило на тази площ в процеса на вегетацията на растенията. А черната плоча на фотоелементите поглъща и преобразува почти цялата енергия! Да се отглеждат растения на добре сгрявани от Слънцето площи, от гледна точка на
