скочих на перона. Докато се огледам, бариерата ме отдели от влака. Отдръпнах се, после леко опрях гръб о нея. Отсрещният край на перона, чак до бялата линия в долния край на бариерата, беше покрит с тъмнокафеникава, вълнуваща се маса. Приличаше на разлята локва — жива лепкава маса, която кипеше, преливаше и издаваше цвърчащи звуци.
Половината перон беше покрит с плъхове. Веднага ги познах — обикновените градски плъхове с гнусни голи опашки и разрошена козина, охранени и лениви.
Влакът, с който пристигнах, не ги интересуваше, те се вглеждаха в противоположния тунел. Трупаха се, блъскаха се, качваха се по гърбовете си, а със зъби и лапички влачеха разни неголеми предмети — прозрачни найлонови торбички, плътно натъпкани с нещо, или парцалени вързопчета. При това пищяха и скимтяха, а тук-там избухваха дребни неразбории и спречквания.
Стоях неподвижно с ръка на бластера. Включих регулатора на широк радиус на действие. Няколко плъха сигурно ме видяха или почувствуваха присъствието ми с обонянието си, та обърнаха глави към мен. Постепенно и другите, уведомени от водачите, също се обърнаха насам. От застиналото неподвижно множество, което сега приличаше на покрита с кафеникаворъждив мъх поляна, ме гледаха стотици чифта кръгли, блестящи оченца. Вдигнатите голи опашки се извиваха бавно като дъждовни червеи. Но не се втурнаха към мен. Само на места се чу високо, гръмко цвърчене, нещо като враждебни викове. След секунда цялата тълпа пищеше безразборно, удряше с опашки и дращеше с нокътчета по пластмасовата настилка на перона.
Мегафонът даде знак и тозчас, като по команда, всички писъци заглъхнаха, опашките се отпуснаха. Когато автоматът спомена станцията, към която пътуваше идващият влак, плъховете грабнаха багажа си и се обърнаха към края на перона, загубвайки напълно всякакъв интерес към моята личност. Само един грамаден, дебел екземпляр направи в тръс няколко крачки към мен, спря се и изфуча, все едно че се изплю, след което се присъедини към множеството.
С тикане и блъскане плъховете нахлуха във вагона през спуснатата бариера и отворените врати на влака; в бързината губеха вързопчетата си, хапеха се един друг, тъпчеха се взаимно и пищяха. Почти мигновено перонът опустя. Обаче влакът не тръгваше, мегафонът на два пъти прикани пътниците да побързат… Огледах се. Някакъв закъснял плъх търчеше откъм един развален ескалатор, влачейки подире си пакетче в яркоцветна опаковка, голямо почти колкото самия него.
Едва тогава съзрях на перона още един плъх. Беше се изправил на задните си лапи, като закриваше с тялото обектива на наблюдаващата перона камера. Щом закъснелият пътник изчезна във вагона, другият се отстрани от датчика и бавно-бавно запристъпва край потеглящия влак — като дежурен движение, който контролира реда в станцията.
Изкачих се с ескалатора нагоре. Оказах се на перона на друга линия, разположена перпундикулярно на онази, с която пристигнах тук. С още четири прехвърляния излязох на повърхността, разположена поне на сто метра по-горе.
Значи, по кой знае какъв странен начин градът е избуял на височина! Не разбирах защо и как, можех само да градя предположения. Докато се придвижвах, имах впечатлението, че минавам край подземни стени или край засипани сгради със зазидани прозорци. От павилиона на последната станция излязох направо на ярко осветена улица. На двадесет-тридесет метра от мен група ярко облечени хора бяха заобиколили стълба на една улична лампа. До мен долетя техният необуздан смях — избухваше на залпове, примесен с крясъците на няколко гласа. Спрях се и се скрих в сянката на портала на най-близката сграда. Огледах се. Улицата беше в същност търговски пасаж, от двете й страни се простираха остъклени, разноцветни витрини. Над покривите примигваха реклами и лозунги. По средата се суетяха поливачки и метачки, няколко автомата миеха стъклата на витрините, зад които бяха подредени пъстроцветни опаковки. Освен развеселената група на улицата нямаше други минувачи. Взех бинокъла и се вгледах в нея. Седем млади, съвсем млади момчета с гладки детски лица, облечени с шарени, но еднотипни тесни панталони и якета, бяха заобиколили стълба, по който с мъка се катереше тъмна фигура.
Разгледах я. Беше робот-андроид. Той несръчно се изкачваше по гладката повърхност на стълба. Под акомпанимента на смеховете и крясъците се опитваше да се издигне по-нагоре, обаче металните му ръце се хлъзгаха и той току се изхлузваше надолу. Явно, младите хора издевателствуваха над автомата, принуждавайки го с безсмислените си заповеди да прави трикове извън неговите възможности!
Крадешком, все покрай стените, се приближих до веселата групичка. Роботът тъкмо беше успял да се изкачи на височина около четири метра. Стройно момче с дълги черни коси се отдели от останалите, опря ръце на стълба и с високо, детинско гласче започна да подканва робота да се изкачи още по-нагоре. Ръцете на робота не издържаха тежестта му. Той рухна надолу, момчето не успя да отскочи и той го смаза към тротоара с масивното си туловище.
Без да искам, се обадих — предупредителен вик, който прозвуча миг преди трясъка от падането. Първата реакция на момчетата беше да изтичат към лежащия. Роботът тромаво се надигна и с куцане се отдръпна. Те наобиколиха мястото, където стана нещастието, и останаха няколко секунди мълчаливи и неподвижни. После един след друг започнаха да отвръщат глави. И именно тогава видяха мен.
Изведнъж се стегнаха, лицата им се оживиха, а ръцете им посегнаха под якетата. В тях тутакси заблестяха с металическа лъскавина къси тръби и палки. Забравили мигновено за останалия на земята свой другар, те се насочиха към мен — със странни усмивчици на лицата си, с котешки стъпки, във верига.
Отдръпнах се на два метра и залепих гръб до стената зад мен. Вървяха бавно, всеки стиснал по нещо в ръка. По начина, по който го държаха, ставаше ясно, че не е огнестрелно оръжие. Служеха просто за биене.
— Ей, ехе… дудка, ей, ехе… ей, ей, ей, ей! — Единият от нападателите излезе напред и започна да маха с показалеца на лявата си ръка, приканвайки ме да се приближа. Останалите ме обкръжаваха от двете страни. Гледах пристъпващия към мене в очите и бавно-бавно мушнах ръка под дрипите си, за да взема пъхнатия под колана ми бластер. С лявата си ръка хванах здраво чувала, който все още не бях изхвърлил само защото беше част от маскировъчното ми облекло. Момчето се спря едва на две крачки от мен и с бьрз поглед оцени разстоянието от себе си до другите.
Аз скочих и замахнах с чувала. Момчето инстинктивно вдигна нагоре лявата си ръка. Пуснах чувала и сграбчих китката му, като се опитвах да го съборя под крака си. Обаче той беше гъвкав и очевидно доста обигран в ръкопашния бой. Успях само да го обърна и с як ритник в задника да го хвърля на няколко крачки.
Той още не беше паднал, когато на гърба ми скочиха други двама. Изтръсках единия, но другият ме удари с все сила в лявата ръка, над лакътя. Онзи се вкопча в моето пончо. Дръпнах се назад, платът се раздра от врата чак до долу, но гърбът ми намери сигурна защита в стената. Стоях разкрачен, лявата ми ръка беше провиснала безсилно — остра болка я пронизваше от лакътя до рамото. В дясната си ръка държах бластера.
Нападателите сякаш се вкамениха, застинали в поза за скок. Вглеждаха се, облещили очи, в комбинезона ми, ръцете им се отпуснаха, някой изпусна палката си и тя се търкулна с дрънчене към мен. Онзи, когото бях ритнал, тъкмо се надигаше. Погледна ме и така си остана, приклекнал на едно коляно, опрян на ръце, с разширени очи.
— Без шубе! — изсъска. — Тоя е лунак!
— Не е лунак! — подхвърли друг. — Глей го кво има! Той е доцент!
— Ти не си ли виждал доцент! — отсече трети. — Тоя е космак!
— Айде бе! Космаци няма!
— Фулска му работа! Аз се чупя — реши главатарят и с дълги скокове хукна към отсрещната страна на улицата.
Насочих към него дулото на бластера и без да се меря, натиснах спусъка. Изглежда, че го улучих със самия край на разсеяното поле, понеже краката му се преплетоха, но той запази равновесие. Опря се на стената и започна да разтрива схванатите си прасци, охкайки здравата. Останалите не помръдваха — гледаха ту него, ту мен.
— Ей, космак! — обади се някой подмазващо и с известна доза уважение. — Остави ни живи, ще се махнем? А?
С въоръжената си ръка направих красноречив жест. Разпръснаха се на всички страни и на часа изчезнаха, като че ли ги всмукаха витрините. Онзи, който си изпати от бластера, куцукаше по отвъдната
