Изядох съдържанието на пакетчето, което бях взел от магазина долу. Беше доста вкусно, макар че по вкус не напомняше на нито една позната ми храна. И питието от автомата ставаше за пиене.
Изкъпах се и легнах. Бях загасил светлината, когато чух нечии стъпки и възбудени гласове. Но не ми се искаше да стана и да погледна.
Включих видеофона и поисках да ми дадат точно време. Механичен глас започна да повтаря монотонно часа и минутите, а на екрана се показаха цифри. Сравних примигващите цифри на секундите с моя часовник. Часът беше различен от този на Луната — очевидно там използваха условно време от друга часова зона на Земята. Но минутите и секундите съвпадаха идеално. Прецизните хронометри отмерваха и тук, и там едно и също време въпреки продължаващия повече от един век разкол… Едно и също време определяше темпото на гибелта и на едните, и на другите — безразлично спрямо събитията, общо за всички хора, откакто те се бяха научили да го измерват…
Изключих видеофона и отпуснах глава на възглавницата. От глъбините на паметта ми изплува друга картина, която сменящите се цифри на секундарника бяха извикали…
Спомням си как иронично ме погледна ван Троф, когато аз се заех да сверявам часовниците, след като единият беше останал една минута в шахтата. Изражението на лицето ми сигурно не е било особено умно.
— На какво се основава този трик? — попитах най-сетне, понеже той не бързаше да ми обясни каквото и да е — забавляваше се с моята изненада.
— Много дълго ще трябва да ти обяснявам — рече, слагайки ръка на рамото ми. — Да вървим горе. Тук е влажно, а моят ревматизъм хич не обича влагата.
Тръгнахме. Ван Троф грижливо затвори тайния вход, а после ми обясни как се отваря.
— Обичам и двама ви — започна той, когато отново бяхме в неговата стая. — Теб и Йетта. Съжалявам ви, като си помисля, че никога вече няма да се срещнете… Искам да ви помогна. Това изобретение на мен не ми е нужно; много, много късно доведох работата си докрай. Не виждам какъв смисъл би имало да го популяризирам. Но то може да бъде полезно, особено полезно именно за вас. Стига да поискате, можете да се възползувате от него. Тогава за мен ще остане поне удовлетворението, че работата ми все пак е имала някакъв смисъл. С една дума — искам да ти дам младостта на Йетта, да ти я запазя, докато се върнеш…
— Възможно ли е? — попитах.
— И още как! Тя ще те чака. Доколкото познавам жените, ще се съгласи.
— Професоре, мислиш ли, че нейното чувство ще остане непроменено през половин век?
Той се закиска, а след това заклати със съжаление глава:
— Но ти нищо не разбираш! Не ти предлагам еликсир на младостта за това момиче! Искам да ти я дам такава, каквато е тя сега — след петдесет години.
— Което значи — същото, което ти направи с часовника?…
— Точно така, но то не е илюзионистичен трик. В шахтата, под капака, има цилиндрична камера. Когато капакът е затворен, вътре в нея времето не тече.
— Как така „не тече“? Изобщо ли спира? — все не можех да разбера кога „Мефи“ говори сериозно и кога се шегува.
— Е, не бих казал, че спира съвсем, но тече неимоверно бавно. Съгласно общата теория на полето, разгледана релативистично…
— Не съм чак дотам компетентен…
— Знам. Никога не си бил много силен по тези предмети, доколкото си спомням. Но няма защо да се срамуваш. Аз съм един от малкото живи днес физици, които разбират напълно тези неща… Ще ти обясня с една аналогия, така ще бъде по-достъпно.
Сигурно знаеш, че в неинерциалните системи времето тече различно. Близнакът, изпратен в Космоса с ракета, ускорена до скорост, близка до тази на светлината, след завръщането си на Земята ще бъде по-млад от своя брат, останал там…
— Но… нали цилиндърът си остава все тук, не се движи… — прекъснах го.
— Чакай малко. Известно е също, че в близост до големите маси материя, в силно гравитационно поле времето тече по-бавно, отколкото далече от тях. За пример могат да послужат явленията, протичащи в близост до така наречените „черни дупки“. Това явление е подобно, разглеждайки нещата от гледна точка на изкривяване на пространството — толкова по-голямо, колкото по-силно е полето. Гравитацията на Земята обаче е малка. Може ли все пак локално да се изкриви пространството така, че да се постигне ефектът на забавеното време? Защо да не може. Достатъчно е да се използва по подходящ начин гравитацията, която Земята произвежда…
— Та нали земното поле е много слабо, ти сам го каза!
— Полето — да. Но масата? Представи си: ако масата на цялата Земя се побере в размерите на кълбо с радиус един метър… Как мислиш, колко единици „g“ би имало гравитационното ускорение на повърхността на това кълбо?
— Трябва да пресметна… Да речем, милион?…
— Умножи го по един милион и пак ще получиш по-малко от реалното! — засмя се ван Троф. — Такова кълбо би притежавало свойствата на „черна дупка“!
— Но… в реалните условия на Земята… такова нещо не може да се постигне?!
— Скъпи мой! — Ван Троф се усмихна иронично. — Ако искаш да запалиш лист хартия, трябва ли да летиш с него към Слънцето?
— Достатъчна ще ми е лупа…
— Като за космонавт си доста интелигентен — добродушно се пошегува той. — Ти сам даде отговор на съмненията си. Лупата ще ти създаде локално, малко копие на Слънцето, което за секунда ще прегори дупчица в хартията, докато самото Слънце, огрявайки я непосредствено, нищо подобно не може да направи. Ето, това е всичко. Затварянето на капака на цилиндъра предизвиква съответно разполагане на „гравитационните лещи“, ако мога да ги нарека така, и концентриране на полето върху малък обем в камерата.
— Не разбирам как става това, но трябва да ти повярвам, професоре — казах. — Затова ли времето в камерата изобщо не тече?
— Не, това е невъзможно. Времето не може да се спре. Обаче можем да го забавяме произволно по отношение на времето, течащо в другата система, в случая — Земята… Всичко зависи от ефективността на „лещите“… Успях да постигна напълно задоволителен резултат: сто години от нашето време траят в цилиндъра около осем минути…
— Искаш да кажеш, че часовник, оставен за сто години в цилиндъра, би се придвижил само с осем минути?
— Горе-долу… Направих доста точни измервания. Моят часовник остана там една година. Беше извървял без малко пет секунди…
— А човекът? Дали…
— Да.
— Проверявал ли си?
— Часовникът ми беше прикрепен към китката на младо шимпанзе. След една година то излезе от цилиндъра във великолепно здраве, дори не беше успяло да се изнерви… Впрочем… аз самият… неотдавна прекарах там тримесечния си отпуск. Всички мислеха, че съм заминал. А аз бях там, в цилиндъра… Затворих капака и тозчас го отворих. Излишно е да ти обяснявам, че през тази отпуска не успях да си почина. За мен тя продължи секунда…
Тогава все още не знаех какви ще бъдат последствията от идеята на стария професор. Събудих се късно. Погледнах през прозореца. По улиците се мотаеха групички млади момчета. Спираха се тук-там, разговаряха кресливо. Някои държаха инструменти, издаващи пронизителни звуци. Младежите вдигаха невъобразим шум, а от вратите на магазините току изхвърчаваха различни предмети. Тук-там избухваха побоища, които завършваха бързо и без особени последствия. Наблюдавах около половин час живота на улицата, много неща не разбрах. Кои бяха тези непрокопсани младежи? Защо никой не се опитваше да въдвори ред?
Разбира се, автоматите-чистачи търпеливо почистваха боклуците по улицата, обаче никой не пречеше на явно скучаещите младежи да си намират от странни по-странни развлечения.
