пътешествието до Дзета?
Обаче ван Троф сякаш не искаше да забележи това противоречие… Или пък искаше да ми внуши това чувство… Измисленият от него експеримент се превърна в последната може би цел на живота му.
— Да не би да се страхуваш, че любовта на Йетта няма да издържи раздялата от няколко минути след твоето отлитане? — увещаваше ме той друг път, явно залагайки на мъжката ми амбиция. Все едно че си закъснял с няколко минути за среща… Сигурно ще те почака търпеливо…
— Не мога да й предложа такова нещо… — отвърнах му след господ знае кое по ред предложение. — Нали… нали може да се случи изобщо да не се върна…
— Какво, смяташ, че може да се влюбиш в някоя от красивите жителки на системата на Дзета?
— Аз говоря сериозно. Може би няма да се върна. Тогава какво? Йетта ще се окаже сама в един чужд за нея свят…
— Прекаляваш. Петдесет години въпреки всичко съвсем не са такъв огромен скок във времето, че да не съумее да се оправи, ако… Жените винаги се оправят, лесно се адаптират…
— Не знам дали ще иска… Като знае, че никога няма да се завърне към своето време, към своя живот…
— Недей иска от мен толкова много… — Лицето на професора помрачня. — Казах ти, че това е само половината откритие. За да направя останалата половина, ми е необходим още един живот. А Йетта сигурно ще се съгласи. Аз самият ще й кажа независимо от твоето решение. В края на краищата тя има същото право да решава, каквото и ти…
— Недей, не й създавай напразни надежди!
— Как така напразни надежди? Човече, разбери най-сетне, че това, на което посветих целия си живот, не е празна работа! Е, бих направил още повече, ако имах време… Може би тогава… бихте могли двамата или ако ти не се върнеш — тя сама, да върнете всичко назад, в днешното време…
— Какво имаш пред вид? Ние да се върнем назад? В днешно време?
— Може би… Казах ти, че това е въпрос на бъдеща дългогодишна работа… Антигравитацията… Теоретично е достатъчно да се сменят знаците в уравненията… А може би и знака при символа, означаващ времето?… Не знам. Прости ми, не знам. Засега само усещам някои неща, но тук интуицията не е достатъчна…
Той се заинати. Каза й, а тя — без минута колебание — се съгласи. Аз и тя говорихме само веднъж по този въпрос. Нейният ентусиазъм заглуши гласа на моя разум. Заяви ми: „Довиждане, знаеш къде ще ме намериш. Дори ако всичко продължи повече от петдесет години…“
Да, така изглеждаше нашето сбогуване. Когато вече се бях качил в автокара, Йетта ми помаха с ръка, а после опря глава на събраните си длани. С този детски жест ми напомняше, че „отива да спи“… Тя се сбогуваше така с мен неведнъж, когато, след като я бях изпращал до тях, чаках под прозореца да я видя още веднъж, преди да си отида. Само че тогава се връщах след няколко дни, за да се срещнем пак. А сега сбогуването ни беше за много, много по-дълго време, поне за мен. Колкото за нея…
Не знаех кога възнамерява да влезе в цилиндъра. Дали веднага, дали — след година, две… Винаги беше толкова припряна… Ако не се виждахме една седмица, тъй като ме отвличаше подготовката в центъра за полета, тя се обаждаше по телефона всеки ден — ту с упреци, ту с нежности. Не можеше да се примири с мисълта, че аз ще отлетя. Но никога, нито веднъж не спомена нито дума за близкия старт. И аз избягвах да говоря за него като последен страхливец, защото си знаех, че ще бъда принуден да я изоставя. Може би първоначално е вярвала, че любовта ще ме задържи на Земята, че ще се откажа да участвувам в експедицията? А може би от самото начало е знаела за изобретението на ван Троф?
Зумерът на видеофона прекъсна размишленията ми. На екрана се показа мъжко лице. Събеседникът ми беше на около шестдесет години, имаше побелели коси и гладко обръснато лице.
— Добре дошъл — усмихнато започна той. — Попроменило се е тук при нас, а? От коя експедиция си? На командора Глим ли?
— Добър ден — отговорих. — На командора Харвей. Завърнах се от Дзета. Заминахме през две хиляди четиридесет и втора.
— Охо-хо! Солиден период от време… Всички мислеха, че… Е, че няма да се върнете… А после… После вече на никого не му беше до Космоса. Достатъчно грижи си имахме на Земята. Но сетне ще си поговорим. Сега слушай. Аз съм наблизо, обаче не ми се ще да излизам на улицата. Имаш ли оръжие?
— Имам бластер.
— Чудесно. Излез предпазливо на улицата. Погледни надясно. Ще видиш голяма сграда с магазин за обувки на партера. Ще влезеш в този магазин. Навътре, зад рафтовете, е разположена вратата на товарния асансьор. Ще сляза с този асансьор да те взема. Ако някой те закачи по пътя, стреляй направо, без предупреждение. Само внимавай да не те изненадат изотзад. Не би трябвало да те нападнат, имаш звезда. Гнипелите се страхуват от космаците.
— Добре. Ще бъда там след няколко минути, доценте — казах аз.
— Няма нужда да ме титулуваш! — засмя се събеседникът ми. — Сега тази дума означава нещо съвсем различно от онова в твоя двадесет и първи век.
Излязох в коридора и слязох с асансьора надолу. В преддверието, до входната врата стояха гърбом към мен две късо подстригани момчета.
— Чупка, фулове! — изрекох застрашително. И двамата едновременно се обърнаха към мен. Единият посегна под дрехата си с познатото движение… Не успя да си извади ръката. Падна на земята, улучен от слабия импулс на бластера ми. Другият се хвърли към вратата и побягна, крещейки нещо. Пресякох улицата под погледите на няколко други младежи, спотаени до стените, и без други произшествия стигнах до магазина за обувки. В отворената врата на асансьора стоеше моят видеофонен събеседник.
— Заповядай — покани ме той в асансьора. Загледах го. Носеше преметнато през врата си цяло оръдие — май че лазерен лъчемет. Асансьорът трепна и потегли надолу.
— Трябва много да внимаваме тази сган да не се добере до долните равнища — заяви водачът ми, като излизахме. — С какво удоволствие биха се подвизавали тук! И нас няма да ни оставят на спокойствие…
Той ме поведе през криволичещо коридорче, отваряше разни тесни вратички, още веднъж слязохме с асансьор надолу. През просторен тунел достигнахме до голяма, слабо осветена зала с работещи машини. След нея се промушихме през още няколко коридорчета и слязохме по стълбите няколко етажа надолу. От стълбищните площадки се отделиха тъмни и мръсни проходи към подземните сгради в дълбините. Водачът ми светеше с фенерче и обясняваше:
— Намираме се във втория пласт, тридесет метра над естественото равнище. Под нас е градът, който ти познаваш. Впрочем и тук, и още по-нагоре стърчат стари строежи от двадесети и от двадесет и първи век. Първото равнище ги е разсякло наполовина или, при по-високите, е на една трета от височината им. Цялата вътрешност на сградите е заляна с кризолит, обаче стълбищата и асансьорите са проходими — поне някои. Затова може да се стигне до всички пластове и дори до естественото равнище. За съжаление, не навсякъде. Там, където новото равнище е разположено по-високо от сградите в първия пласт, слизането е трудно. Старите улици са преградени с монолитните подпори на новото равнище и само отделни отсечки от тях са проходими. Но защо ли трябва да се ходи там? Фабриките са в третия пласт, а комуналното стопанство — във втория. На естественото равнище са останали само канализацията, отделни тунели от метрото и резервните електростанции, впрочем вече неизползвани.
Той гледаше на всички страни и даваше разяснения за обектите, край които минавахме. Явно, чувствуваше се в тези мрачни подземия като у дома си.
— Е, стигнахме — каза най-сетне. — Самичък ти едва ли щеше да се добереш.
Изправихме се пред бетонен блок. Той затваряше тунела, по който дойдохме. Моят водач докосна с ръка стената. Над главите ни се обади високоговорител.
— Колко е седем по осем? — чу се мощен глас. „Доцента“ ме погледна и се усмихна.
— За да попаднеш в Хадес, трябва да платиш за преминаването на реката. Петдесет и шест! — викна той нагоре и стената се отмести, разкривайки осветено помещение. — Внимавай да не се спънеш!
В средата лежеше човешки скелет, а до стените — още няколко. Стената се затвори зад нас.
— Това са онези, които са знаели таблицата за умножение. Промъкнали са се дотук, но не са се радвали дълго. Умрели са от глад. Оставихме ги, както си бяха, за назидание… — Той докосна следващата стена.
