— Неопределен интеграл от хикс на минус трета степен по де хикс? — разнесе се отгоре.
— През елементарните интеграли все още никой не се е промъкнал… Минус една втора хикс на минус втора степен.
Поредната стена се отдръпна. Влязохме в помещение, изпълнено с ярка светлина и буйна зелена растителност. В кръглия басейн в средата бликаше фонтан. Разположените под тавана лъчисти осветителни тела създаваха илюзията за слънчева светлина и топлина. Бях прикован от изумление. Моят водач се наслаждаваше на реакцията ми от поднесената изненада.
— Хубаво е тук, нали? Трябва да се живее някак си. Изградихме си фрагмент истински живот. За съжаление, само фрагмент и при това — не съвсем истински. Сега ела, време е да хапнем нещо за обяд.
Той ме заведе в луксозно обзаведен апартамент с много зеленина и множество удобни кресла. Стените бяха покрити с рафтове, изпълнени с книги и касети с микрофилми.
— Заповядай, седни! — Той ми посочи креслото, след което извади от бюфета бутилка и чашки. — Това е библиотеката ни. Сега вече можем да поговорим спокойно. Доколкото разбрах, имаш да уреждаш нещо?
— Колко души живеете тук? — попитах, като оглеждах помещението.
— Шестима.
— Шестима ли? — повторих. Реших, че не съм чул добре.
— Да, шестима. Последните шестима. Впрочем не бихме могли да осигурим такъв комфорт за повече хора. В края на краищата полага ни се. Ние сме единствените шестима що-годе нормални хора в този град…
„Значи, аз, самият аз, осъдих да живее в този ненормален свят момичето, което ме обичаше толкова силно — помислих си. — Как можах да допусна такова нещо! Тя, толкова деликатна, толкова чувствителна — каквато я помнеше моето въображение, така дълго подхранвано от спомена за нейното лице, за нейните думи, — може би сега вегетира, захвърлена някъде сред онези тълпи от гнусни типове, населяващи този град… Тя, моята любима, която толкова обичах и тогава, и сега…“
Дали наистина обичах Йетта тогава, преди отлитането? Задавах си и тогава този въпрос, но вълнението от предстоящото пътешествие го изместваше на по-заден план. Едва по пътя или по-точно някъде в средата на пътешествието, в системата на Дзета, когато ме извадиха от състоянието на анабиоза, въпросът възникна отново, а отговорът започна все по-ясно да се очертава… Може би ми повлия също и отдалечеността от времето и пространството, от всичко, което бях напуснал за толкова продължително време… Йетта беше единственото спасително островче, на което се спираха летящите към Земята мои мисли. Всичко щеше да се промени, единствено тя щеше да остане същата, непроменена… Вярвах в това, непоколебимо вярвах, въпреки че не можех да бъда докрай сигурен, че тя не се е отказала от набелязания план. В моите мисли винаги я виждах там, в цилиндъра. От непоклатима аксиома това убеждение стана единствен критерий за моите действия. Обичах я — едва сега осъзнавах напълно това чувство, то ми беше необходимо. Носех снимката на Йетта навсякъде — в моята каюта на кораба, в командната кабина на ракетата, когато отивах на някоя планета, винаги я слагах в един от външните джобове на скафандъра, та лесно да мога да я изваждам, като поискам. Тя беше моята вяра, смисълът на съществуването ми… И така си остана до самия край…
Когато се събудихме от анабиозата, смятайки, че сме вече в края на обратния път, научихме, че след като са достигнали едва една осма от заплануваната скорост, двигателите са излезли от строя. И така, пътят от Дзета до Слънчевата система трая не двадесет, а повече от сто и двадесет години.
Всички бяхме потресени. Тогава за първи път в съзнанието ми се прокрадна съмнение, че тя може би вече не ме чака… Проклинах ту двигателите на „Хелиос“, ту ван Троф, ту себе си…
Ако преди отлитането се бяхме сбогували с Йетта завинаги — както с всички други мои съвременници, с които след петдесет години можехме да не се видим, — сега щях да се връщам примирен със съдбата, като моите другари… Единствено в такива мигове човек започва да придава особено значение на отделните фрази или думи, които някой му е казал. Припомнях си думите на Йетта: „… дори ако всичко продължи повече от петдесет години…“ Вкопчах се в тези думи с нова вяра и с нов ентусиазъм. Градях предположения, представях си различни ситуации… Например — Йетта излиза в определеното време от цилиндъра, но като научава, че „Хелиос“ още не се е завърнал, пак влиза в него, за да продължи да чака…
Съобщението за нашата авария не е можело да стигне на Земята по-рано от няколко десетки години след старта ни от Дзета… При скоростта, която корабът разви по обратния път, сигурно е минало доста време, докато сме достигнали на разстояние, позволяващо да се свържем със Земята. Пилотиращият компютър беше предавал съобщението многократно, разбрахме от записа… Но дали то беше получено? Ние нямахме никакво потвърждение…
Сега вече, когато се запознах с господствуващите по онова време на Земята отношения и настроения, можех да си обясня защо никой не отговори на нашето повикване… Всички мои стари съмнения пламнаха отново. Онези от Луната и от тукашния земен град… Единственият начин да разбера истината беше да намеря цилиндъра на ван Троф… Ще успея ли? Дали тя… все още е там? Дали изобщо е била там някога? А може би… може би през цялото време съм живял с илюзии?… Не, не, тя непременно е там… За нея са изминали само шестнадесет минути!!! Не вярвам, че не е имала достатъчно търпение… и смелост… та да не ме изчака? А ако ме чака… Не мога да я оставя там завинаги…
— Сигурно ще се наложи да ми разясняваш много неща. Най-добре ще бъде да започнем от самото начало… А що се отнася до това, което ме интересува… Ще можеш ли да ми покажеш пътя?… Търся Института по гравитология… Естествено, онзи от средата на двадесет и първи век — казах, а погледът ми все още шареше по елементите на уютния интериор.
— Ще го намерим. Имаме планове на града от всички периоди. Друг е въпросът, дали няма да имаме проблеми с достигането до него… Да не би да си оставил нещо там?
— Да. Трябва да го потърся.
— Кой знае дали ще го намериш. Обикновено са изпразвали вътрешността на сградите, преди да ги зазидат.
— То беше в мазето… в същност, под мазетата… В една дълбока шахта.
— Може пък да се доберем, ще видим. Но няма защо да бързаме толкова, което те е чакало двеста години, ще почака още мъничко. Разполагай се като у дома си.
— Къде са другарите ти?
— Някъде из града. Всеки си има задължения. За вечеря ще се върнат, ще се запознаете. Сигурен съм, че и те ще се зарадват. Последният космак се появи в града преди… може би преди четиридесет години.
— Какво стана с него?
— Замина. За някакъв друг град, дори не знам кой. И той търсеше нещо. Вие всички нещо търсите, сигурно собствените си следи… Май че ви завиждам…
— За какво? За самотата? За изгубеното време?
— За живота ви. Истински, изживян с размах… И двамата замълчахме. Гледах възрастния човек, който наливаше в чашките някаква прозрачна течност. Може би пък беше прав…
— Е, хайде! — Той ми подаде едната чашка. — Ако съдя по езика, който говориш, макар и малко архаичен, ти си ни земляк. Затова по стар обичай — наздраве!
— Това алкохол ли е? — попитах и помирисах съдържанието на чашата си. — Въпреки всички исторически преломи си е останал…
— Да, остана. По едно време беше на изчезване, но ние възкресихме добрите традиции — засмя се домакинът и се чукна с мен.
Питието беше силно, а аз не бях пил… може да се каже, от двеста години.
— Не те питам харесва ли ти светът, който завари, защото знам какво ще ми отговориш — започна той, оставяйки чашката. — Недей да го хвалиш дори от куртоазия. Ние не сме виновни, че е такъв. А в същност може ли изобщо да се говори за нечия вина?
— Защо ме покани тук? — зададох аз поредния въпрос, когато домакинът се зае сръчно да приготвя някакво специално ястие като за гости. Освен опакованите продукти от магазините използваше и пресни
