зеленчуци и подправки.
— Най-напред, защото обичам да разговарям. Нашето всекидневие протича доста монотонно. Обикновено нямаме никаква работа, освен ако сами не си я създаваме. Всички ония горе, в града, живеят като добитък: между яслата, разстъпването и спането. Понякога може и да се понабодат с рогцата, без, честно казано, да има за кого и за какво. Намират всичко, което им е необходимо, под носа си; имат храна — все еднаква, но затова пък в изобилие, жилища, някакви си там техни развлечения, които ти сигурно ще намериш за непонятни… Градът се грижи за тях и ще продължи да се грижи, докато в него остане поне един консуматор. Дори още по-дълго време — докато цялата му машинария се разстрои и разпадне на части. Обаче преди да настъпи това, нас няма да ни има вече. Автоматизация на производството, унификация на консумацията, оптимализация на генотипа… Единствено първите две неща излязоха наистина успешни… Само че е скучно, просто съклет те хваща… И така е от най-малко сто години. А ние, щом поради недообмисляне или от чиста глупост сме се оказали тук, трябва някак да си разнообразяваме живота. Как предпочиташ салатата — с оцет и зехтин или със сметана?
— И сметана ли имаш? — учудих се искрено.
— Един от нашите е добър биохимик. Градът произвежда различни неща, но за потребностите на множеството прави от тях оптимални комбинации от белтъчини, мазнини и въглеводороди — общо взето, отвратителни на вкус или съвсем безвкусни. Имахме късмет, че се добрахме до тези компоненти и що-годе успяваме да си приготвим нещо добро за ядене. А зеленчуците сами си ги отглеждаме. Впрочем сега ще опиташ и сам ще прецениш. А ако гощавката ти хареса, ще се реваншираш, надявам се, с някоя и друга новина от вашето пътешествие. Къде по дяволите бяхте толкова време? Доколкото си спомням, трябваше да се завърнете някъде около две хиляди и стотната година…
— В обратния път двигателите ни изключиха… Впрочем коя година сте сега? Две хиляди двеста и четиридесета ли? Може да ти се види смешно, но като стъпих на Луната, не се заинтересувах. Просто не ми мина през ума.
— Четиридесет и първа. И аз понякога се обърквам при пресмятане на годините, особено след няколко години анабиоза. Наистина в последно време избягваме да се хибернираме всички едновременно, така че успяхме да следим донякъде времето… Ти видя онези скелети във входната камера на Бункера. Веднъж, когато всички наведнъж бяхме в анабиоза, някакви прекалено любопитни жители на града се добрали тук. Пред аритметиката не се огънали. Едва когато компютърът ги изпитал върху математическия анализ, не могли да се справят дори с общи усилия. Лошо стана, понеже когато се бяхме хибернирали, бяхме забравили да снемем блокадата на изхода. Обикновено оставяхме любопитните да поседят там малко, за да ги поизплашим. Е, и когато се витализирахме, беше вече късно, много късно… Програмирали сме този входен тест, в случай че някой от Космоса или от Луната попадне тук случайно и има нужда от подслон. Ние се отнасяме гостоприемно към пришълците, но не щем аборигените. Те не са подходяща компания за нас. Хибернаторите ни са добре укрити, но на тази планета предпазливостта никога не е излишна. Ако имаш намерение да поживееш на нея, не бива да забравяш това…
— Останах жив на четирите планети на Дзета…
— Колко от вас останаха живи?
— Завърнахме се деветима от петнадесетчленен екипаж. Примамиха ни на Луната, а после ни затвориха в подземията.
— И те вече не знаят от кого най-напред да се страхуват… Избяга ли?
— Исках да се запозная с положението тук.
— Поредната планета за изследване — усмихна се той меланхолично. — Аз ще ти помогна. Познавам донякъде историята и съвременността. Живея тук от доста дълго време. Но най-сетне трябва да си кажа: стига! Знаеш, че многократното хиберниране не е полезно за здравето, особено в напреднала възраст. А в този свят колкото по-напред отиваме, толкова по-лошо става. Трябва най-сетне да престанем да отсрочваме края си…
— Аз и моите другари също имаме подобен проблем — какво да направим с живота, който ни остава. Нашата експедиция се оказа абсолютно безполезна. Целият научен материал обикаля на орбита около Луната, на борда на „Хелиос“.
— Какво открихте?
— Четири планети. Коренно различни една от друга. Десет години работа, четирима загинаха, двама изчезнаха безследно.
— Живот?
— На едната. Изобилна флора, добра атмосфера с кислород. Останалите — с много сурови условия, опасни, дори враждебни. На едната — следи от извънземни разумни същества. Доста скорошни.
— В системата на Тау също откриха една добра планета. Може би си спомняш тази експедиция? Отлетяха преди нас, завърнаха се, след като вие отлетяхте. След това доста хора полетяха на там…
— А другите експедиции?
— Няколко се завърнаха, две изчезнаха. Доколкото ми е известно, никъде другаде не са попаднали на подходящи за заселване условия.
— Всичко беше напразно! — отсякох ядосано. — Онова, което постигнахме, не можеше да плати живота на нито един от тези чудесни, дръзновени хора… Нито пък половината, по-хубавата половина от живота на тези, които се върнаха.
— Как беше там? — Моят събеседник се насилваше да говори равнодушно. Обаче виждах, че гори от любопитство.
— Всяка от планетите е тема за отделен разговор. Нарекохме ги за по-лесно с имена, започващи с поредните първи букви от азбуката. Първата беше Арион. Втората — Белла… Но тя не заслужаваше такова красиво име, въпреки че на вид беше съблазнителна и мила. Именно там загинаха двама от другарите ни и оттогава я наричахме „Втората“. Третата нарекохме Клоо. На нея открихме следи от извънземните; по всичко изглеждаше, че някаква експедиция е пребивавала временно там. От тях беше останал солиден градеж под стражата на доста коварни автомати. Едва не останах завинаги там заедно с още двама колеги… А четвъртата, Дория, даваше големи надежди. На нея изградихме постоянната си база. Дори градяхме планове няколко души да останат, но в крайна сметка нищо не излезе. И без това при отлитането бяхме с шестима по-малко.
— Какво разбрахте за… извънземните?
— За тях самите много малко — високо технологично равнище, размери, близки до човешките… Никакви данни за външния вид или откъде произхождат… Вероятно са очаквали, че все някога някакви гости ще посетят този техен строеж, защото го бяха снабдили с особено хитроумна система на охрана. Вътре се влизаше лесно. Да излезеш беше значително по-трудно…
— Както в нашия бункер — вмъкна той.
— А… действително. Може би това е била целта им. Само че тях самите ги нямаше вътре.
— А може би ги е имало, само че са били добре скрити?
Замислих се. Тогава, на Клео, такова нещо не ни хрумна. Разглеждахме изградения от извънземните лабиринт, който напомняше хитро конструиран капан. Навярно той криеше много повече тайни, които ние, обзети от мисълта за спасяването на собствената си кожа, не бяхме в състояние да забележим. Може би сме били съвсем близко до извънземните, без да го знаем, без да съумеем да регистрираме тяхното присъствие — докато те са наблюдавали нашите усилия да се измъкнем от предложената ни тестова ситуация, оставайки в ролята на пасивни наблюдатели, оценяващи степента на нашите интелектуални способности? Дали наистина ние се справихме със ситуацията благодарение на собствените си възможности? Може би излязохме само поради тяхното снизходително благоволение, след като са констатирали, че сме доста под тяхното равнище? Ех, сега вече е късно да преценявам…
Моят домакин се казваше Марк или поне с това име ми се представи. Беше изключително любезен, макар че маниерите му и прекалената бъбривост малко ме дразнеха. Все пак му ги прощавах — толкова рядко му се случваше да посреща гости! При това имаше едно несъмнено достойнство: не задаваше излишни въпроси.
Той извади от големия библиотечен шкаф обещаните планове на града и започнахме заедно да търсим къде се намира обектът, който ме интересуваше.
— Май че имаш късмет, космако! — Марк вдигна очи от плановете и се усмихна. — Сградата, която ти
