— Желая ти успех!
До мазетата стигнах без особена трудност, ако не се броят многобройните плъхове, които се разбягаха, когато насочих снопа светлина към тъмния коридор на мазето. Какво ли търсеха тук? Дали пък нямаше още входове за по-долния етаж? От вълнение на два пъти сбърках пътя в лабиринта на коридорите. Най-сетне се добрах до тайния вход. Отблокирах ключалката и блъснах бетонната плоча. Отмести се лесно. Застанах над шахтата с извитата метална стълба. Беше ръждясала, но иначе съвсем добре запазена. Слязох бавно надолу.
Капакът на люка беше затворен. Дръпнах дръжката и я повдигнах с лекота. Насочих снопа светлина в долната част на цилиндъра. Исках да извикам, но от стиснатото ми гърло не излезе звук…
Смъкнах се по металната стълбичка надолу. Фенерчето освети тясното пространство. Цилиндърът беше празен. Не… Не съвсем. До стената, върху гладкия под, лежеше огромен букет цветя. Изругах и ги осветих отблизо. Полуразцъфналите светлочервени рози бяха свежи, със силен аромат. Между листчетата блестяха капчици роса. Ръцете ми трепереха. Нараних пръстите си с острите бодли, докато търсех сред листата писмо… Не… Писмо нямаше, нямаше нищо друго освен цветята… Значи, е била тук, била е само преди миг; ако силният аромат на розите не изпълваше тясното пространство, щях да усетя познатия аромат на нейното тяло, така добре го помнех… Само преди миг е била тук… Кога е излязла? Дали просто е оставила цветята и веднага е излязла, без да има намерение да се върне? Не, в такъв случай щеше да напише поне една дума за сбогом. А може би, след като е почакала четири минути, е излязла да провери дали не съм се върнал? Не, не, тогава щеше да вземе и цветята, за да ми ги връчи за „добре дошъл“…
— Тогава кога? Защо?…
Не знам колко дълго съм седял там, във вътрешността на цилиндъра. Измислях и отхвърлях различни варианти един след друг. Ако люкът беше затворен, отвън сигурно щяха да изминат цели хилядолетия…
Сега, когато цялото напрежение на очакването изведнъж изчезна, когато се разпръсна надеждата, която бе поддържала у мен непрекъсната готовност за действие, изведнъж усетих тежестта на годините си — сякаш дълго маменото време си вземаше полагащия му се данък.
Полагах усилия да не се предам докрай, да съхраня у себе си, въпреки всичко, онази вяра, която ми беше толкова нужна и тогава, в Космоса, и сега… Колко пъти съпоставях в различни варианти предположенията и хипотезите, подреждайки ги по степента на вероятност… Какво се е случило там, долу? Какво се е случило после? Защо Йетта е излязла от цилиндъра и не се е върнала вече в него? Защото, вярвах без капчица съмнение, тя е била там. Цветята, с които е искала да ме посрещне, са достатъчно доказателство за това.
Във вътрешността на цилиндъра петдесет години — планираният период на моето отсъствие — са траяли четири минути. Представях си как Йетта с букет в ръка не откъсва поглед от часовника… Когато четирите минути изтичат, в следващите няколко секунди нейното спокойствие преминава в панически страх. Дава си сметка, че нейният секундарник измерва месеци и години извън цилиндъра, че трябва да се действува светкавично. Тя изпуска букета, изкатерва се по стълбичката, за да отвори люка. Тогава полудялото време се укротява и си възвръща нормалната скорост. Сега вече може спокойно да размисли. Какво бих направил аз на нейно място? Естествено, достатъчно е било да се изкачи на който и да е от горните етажи на Института, да натисне копчето на видеофона, да се свърже с централата на космическата служба. Петдесет години след моето отлитане Институтът все още е функционирал. Може би само долните етажи са били попаднали под плочата на първото равнище, но стълбищата са останали до днес непокътнати и незазидани от горе до долу. Можела е без трудности да излезе и да се върне, след като получи интересуващата я информация…
Какво са можели да й кажат от централата? По онова време — все още нищо. „Хелиос“ вече беше тръгнал обратно, но се намираше извън обсега за свръзка. Странно — защо никога преди това не съм се опитвал да си представя как Йетта напуска цилиндъра?… Нали се бяхме уговорили, че аз ще я намеря там… Но ние не взехме пред вид, че може да се случи това, което стана. Възможно е и двамата да сме си го мислили, но нито един не заговори за това, като два идиотски щрауса предпочитахме да не обсъждаме различните варианти на срещата ни. А може би сме се надявали, че самата вяра в успеха на нашия план ще го направи съвършен…
Защо не се е върнала? Не се случва чак толкова рядко един космически кораб да закъснее с години… Да. Но не с век, с век и половина… Впрочем тя е можела да излиза от цилиндъра не веднъж, а много пъти. Свежите цветя доказват, че всеки път, когато е излизала, е затваряла люка. Дали е правила това инстинктивно, или съзнателно… да не увехнат цветята? Докато най-сетне, след поредното излизане, не се е върнала. Какво й е попречило? Кога е станало това? Преди сто години? Преди година? Преди седмица? А може би съвсем неотдавна и… е някъде тук, в града?
Тази мисъл ме уплаши: тук, сама? Какво страшно нещо извърши ван Троф, не, извършихме ние двамата с него… Но нали тя е можела да излезе във всяка секунда от тези шестнадесет минути, колкото е продължило моето отсъствие за нея — затворена в тази гробница, която трябваше да ми я върне жива и млада след много, много години… Отново обмислям няколко варианта, но не мога да избера нито един от тях. Не, нищо не знам и никога няма да науча… Чакай, чакай, спокойно, без екзалтиране! Има само две възможности: тя е или жива, или мъртва…
Труизъм. Но от него трябва да започна. Значи, ако е жива, то… или във всеки момент ще се върне в цилиндъра и ще намери писмото, което аз ще оставя в него, и още преди да е успяла да затвори люка, аз ще го отворя, тъй като непрекъснато ще проверявам…
Или е излязла отдавна, много отдавна и сега… Потръпнах от ужасната картина: видях я сред тълпата дрипльовци от предградието — една стара жена с разчорлени коси, облечена с развлечени парцали, изгонена от бандите войнствени хлапаци с метални тръби в ръка.
А ако е мъртва? Прогонвах тази мисъл, не исках да се примиря с нея. Йетта не може да не е тук, същата, каквато беше преди, и ей сега ще се появи пред мен!
Обаче трябва да бъда сигурен в това. Има начин да се уверя. Ако огранича възможностите до двете крайни, до това „или-или“, достатъчно ще бъде да вляза в цилиндъра и да затворя люка. Първите две-три минути ще донесат разрешението на въпроса, ще ме освободят от мъките на предположенията и догадките. Ако тя не се появи, ще оставя зад гърба си тукашното време и тукашните проблеми с няколко десетки години… И после какво? Как ще изглежда Земята след петдесет години? А ако дойде, но… не такава, каквато я очаквам аз? Кой знае колко време е прекарала извън цилиндъра… Ако вместо красивото двадесетгодишно момиче, което обичам, се появи стара жена? И нея ли ще обичам? Ще мога ли да се насиля поне да се преструвам, че обичам една шестдесетгодишна… седемдесетгодишна Йетта?! Едновременно смешно и трагично. Кого в същност обичам аз и дали това чувство наистина съществува?… Дали не е само внушение, изпълвало мислите ми през дългите години на далечното пътешествие?
Какво да правя? Да сляза веднага долу, да затръшна капака на цилиндъра и да се понеса слепешком към неведомото бъдеще на тази планета? Защото нали нищо не може да се върне назад… Да се върне ли?
Проклети да са сатанинските фокуси на стария Мефи! Не, сега няма да направя това. Няколко дни или дори седмици тук не играят роля. Винаги мога да го сторя… Не искам, още не… Дали не се страхувам от това особено, странно безсмъртие, от което се боеше и самият негов изобретател?
А Йетта? Може би и тя се е уплашила от това съществуване извън времето, може би е предпочела да преживее своя нормален, човешки живот в някакво произволно — по-ранно или по-късно, — реално време? Може би, като не е вярвала вече, че аз ще се завърна, и като е видяла накъде върви човечеството, е решила, че по-нататъшното отсрочване на живота е безсмислено? Ако е срещнала някого, ако е останала с него — имам ли право да я осъждам? Ако обаче е тук, в тези кошмарни слепи лабиринти, изпълнени с прокълнати, обречени хора — ще я намеря…
Връщахме се, без да говорим. Марк вървеше пръв и осветяваше пътя. Нищо не ме попита. Възможно ли беше да знае тайната на подземията на Института? Ровенето из плановете и загубването на пътя из подземията можеха да бъдат престорени… Но защо ли му трябваше да се преструва?
Сам не знаех защо, но ме обзеха смътни подозрения, догадки… Бях готов да подозирам Марк и приятелите му, да обвинявам тях за отсъствието на Йетта от цилиндъра… Какво събуди моите подозрения? Започнах да размислям. Първият извод, до който дойдох, беше, че този човек, един от няколкото жители на луксозното скривалище, е нещо необичайно за тукашната действителност и заедно с другарите си заема в нея някакво особено положение… Дали и той като мен не е от това време? Не беше космак, нито пък
