трябва, стърчи над първото равнище. Можеш да стигнеш до нея от второто равнище, сигурно има преход надолу, защото наблизо е разположен един от главните водни колектори. Ето виж, тук… Оттам се взема вода за промишлени нужди, направо от реката…
— Реката все още ли я има?
— А, реката… — Този път усмивката беше иронична. — Тя преминава през няколко града като този и е по-скоро канал. Но я има — долу, в дълбокото.
Още половин час той съпоставяше плановете на различните равнища, сравняваше това-онова, скицираше нещо на лист хартия.
— Ако искаш, ще те заведа на второто равнище. После ще продължиш да търсиш сам.
Приех предложението му с искрено задоволство. Имах нужда от тъкмо такъв дискретен човек. Бях му неизмеримо благодарен, че не проявява интерес към целта на моите издирвания.
Тръгнахме още същия ден, след обяда, който Марк приготви с особено старание, демонстрирайки истински кулинарен талант.
Отново ни погълнаха тъмните коридори, мръсните стълбищни площадки, мрачните улични отсечки, които изплуваха от гробната тъмнина в сноповете светлина от нашите фенерчета. Слизахме в дълбините, все по- ниско, по коридорите на сградите, превърнати в опорни стълбове и изпълнени със сива, твърда маса, пресичахме по диагонал правоъгълните дворове, образували се между стените на сградите и плочите, преграждащи улиците. Няколко пъти, за да се измъкнем от такова затворено пространство, се налагаше да изкачим няколко етажа, да излезем на по-горното равнище и после отново да се спуснем надолу… Триизмерният лабиринт на града ни държеше в капана на задънените улички-коридори и все не ни позволяваше да се доберем до най-ниските му етажи.
След поредното катерене по нащърбените стълби Марк се спря, за да си поеме дъх:
— Фактически, тук никой не ходи. Те живеят на повърхността и на предпоследното равнище, където преминават основните комуникационни линии. По-надолу е царството на плъховете. Неизброими са…
— Видях ги… — потвърдих аз. — Научили са се да се ползват от благата на цивилизацията…
— Да… И са опасни. Разбира се, когато са много. При това са изключително интелигентни. Размножават се бързо и започват да стават агресивни.
— Мислиш ли, че… че именно те в края на краищата ще останат да живеят в града?
— Не за дълго: но без съмнение ще ни надживеят. После постепенно всичко ще свърши, целият технологичен механизъм ще се разстрои, те няма да съумеят да преживяват без синтетичната храна…
— Градът загива, нали? — попитах Марк. Гледах го на слабата светлина, която се отразяваше от сивата стена пред нас.
— Ох, да загиваше само той, нищо… Загива целият свят. Отдавна вече. Сигурно си забелязал, че градът е почти безлюден…
— А онези от предградията?
— Всичко е прекалено сложно, та да мога с няколко думи да ти обясня. Ще поговорим после, седнали удобно в креслата.
Той тръгна напред. Оглеждаше разпадащите се стени на сградите, край които минаваше, сякаш се опитваше да разшифрова отдавна изтритите надписи с наименованията на улиците.
— Нима… нищо не може да се направи, да се предотврати?… — попитах тихо.
— Кое да се предотврати? Измирането на човечеството ли? Никой няма намерение да спасява онези горе, това би било безсмислено. Те умират планомерно. Просто не се размножават. Както виждаш, много хуманен начин за ликвидиране.
— Но нали има толкова много млади хора?
— Нищо особено ли не си забелязал? Бил си на Луната… Не ти ли обясниха в какво се състои работата?
— Онези там ли? Толкова неохотно и неясно говореха нещо за дегенерация… За направени грешки…
— И за това ще поговорим после. Видя ли в града много жени?
— Ами… май че… нито една.
— Ето ти отговора.
— Няма ли жени?
— Във всеки случай — малко са. И все по-малко остават. Сирил ще ти обясни този въпрос подробно, той е биолог и се е занимавал с генетика… Май че стигнахме.
Сивосинкавата фасада на сградата пред нас ми се стори позната. Да, може би е тук. Разсечен от плочата на второто равнище на височината на седмия етаж. Институтът подпираше като огромна колона следващото равнище. От прозорците без стъкла се издуваха сиви безформени буци втвърден кризолит.
— А, да не би да няма вход? — измърмори Марк и тръгна покрай стената. Аз — след него.
— Да не би да е от другата страна? — предположих.
— Ще видим. Трябвало е да оставят незалят поне един прозорец. Винаги са правили така, та да може при нужда да се влезе във вътрешността на сградата през едно от външните помещения.
Обиколихме цялата сграда, плътно запълнена с твърда монолитна пластмасова маса.
— Няма да стане — рече Марк. Усетих как твърдата плоча под краката ми се разлюля. — Но има още един шанс. Следващото равнище опира на покрива й. Трябва да излезем горе.
Той освети наоколо. Търсеше най-близката сграда. Институтът стоеше в средата на пуст площад — като мощен пилон, издигнал на раменете си площ от горното равнище с радиус няколко десетки метра. После Марк тръгна напреки към една тъмна сграда.
— Всичко е наред — каза ми след малко, като разглеждаше своята скица. — Това май че е някогашният Изчислителен център. И досега, ако не се лъжа, в него работи някаква единица от компютърната система на града.
Входната врата беше отворена. Тръгнахме по тесните стълби нагоре. Изкачихме се до шестия етаж. Там Марк ми посочи металната стълбичка, закачена до изхода на покрива. Покатерих се по стълбичката.
— Чудесно! Опитай се да отвориш капака. Опрях гръб на капака и го повдигнах нагоре. Лъхна задушен, застоял въздух, посипаха се бучки пръст. Пъхнах фенерчето в пролуката и открехнатия капак. Откри се плитка шахта, покрита с тежка решетка, каквато се слага на канализационните шахти. Лесно я изкъртих и двамата се измъкнахме на поредното равнище.
— Натам! — посочи Марк.
Тръгнахме по синкавата, суха почва — вероятно някога тук е имало тревна площ. От двете страни се простираха отдавна неподдържани, напукани асфалтирани улични платна, а малко по-нататък — еднакви високи блокове със съвършено непозната за мен архитектура. Наоколо се разполагаше градът, издигнат вече след моето отлитане.
— Тук някъде трябва да има вход! — Водачът ми претърсваше ивица земя на около петдесет метра от мястото, където излязохме горе. — Твоят Институт се намира под нас… О, по дяволите! Има, но е отворен…
Наведох се над черната правоъгълна дупка. По наклонените стени на плитката шахта пробягнаха няколко плъха.
— Маршрут на плъховете. Трябва да внимаваме, възможно е да срещнем доста — предупреди ме Марк и премести на гърдите си своя закачен на ремък газов лъчемет. — Какво ли търсят те на второто равнище?
Слизахме внимателно по извитите метални стълбички. Да, бяхме в Института. Познах фоайето на най- горния етаж, някога тук стоеше огромна палма, точно пред директорския кабинет. Сега от него беше останало неголямо пространство, ограничено от мръсните стени и тавана с провиснали прашни паяжини. От отвора на демонтираната врата се издуваха набъбнали слоеве кризолит.
Изтичах надолу по теразитовите стълби, по които още личеше по-светла лента от някогашната пътека. Марк едва ме настигаше, затова намалих крачка.
— Върви, върви сам, аз ще те изчакам тук — каза той и се опря на парапета някъде към шестия етаж. — Не ми се ще после да се катеря пак толкова високо.
— Бързо ще се върна — обещах.
Той извади от джоба си лула и торбичка с тютюн.
