— Доцент, дудка!
Очевидно това беше най-голямата обида, която можеше да си представи човек, понеже двете сенки се вкопчаха една в друга, а третият започна да ги разтървава.
— Ще го измайня! — заплашваше обиденият.
— Затвори си човката и не майни, фуле, щото онез дудки ще чуят и всички ни така ще ни измайнят, че… — Сложи решително край на разправията посредникът. — Чупка, че всички вече отидоха и за нас ще остане гол фул.
Тръгнаха по един през буренака. Минаха на няколко крачки от мен. Вървяха към дупката в стобора. Поизчаках и тръгнах подир тях. Скрит в храстите, погледнах към улицата. Цареше почти пълна тишина, но аз видях още няколко облечени в дрипи фигури. Те се промъкваха покрай оградите и си подвикваха с приглушени гласове. Измъкваха се от дупките в стоборите от обраслите с живия плет вратички. Подире си влачеха платнища и чували, всички се отправяха към града… Не можех да се реша. Видът ми беше доста различен от техния. Не можех да се покажа сред тях с тези дрехи. Кои бяха те? Вегетиращи в изоставения квартал хора, изметът на обществото ли? Или крадци, отправящи се в нощна акция?
По улицата откъм моята страна се приближи с бърза крачка още един — закъснял, сам. Оглеждаше се плахо, несигурно, сякаш без опората на групата се страхуваше от нещо. Оцених с поглед разстоянието до онези, които минаха последни. Бяха достатъчно далече. Закъснелият приближи до дупката в оградата, край която се бях скрил.
Не успя и да извика. Беше съвсем слаб, хилав и ужасно уплашен. Докато пъхах в устата му откъснат от дрипавата му дреха парцал и го намествах завързан в храстите, очите му изразяваха смъртен страх.
— Не се страхувай — рекох му с най-благия си глас, като смъквах от гърба му неговата мръсна, парцалива горна дреха. — Щом се върна, ще те развържа.
Той лежеше покорно и като че ли се поуспокои. Нахлузих през главата дрехата му — нещо като дълго пончо с качулка, с изрязани за главата и ръцете дупки, ушито през куп за грош от разноцветни някога парчета плат — и се вгледах в него. Спокойно можеше да бъде както на шестдесет, така и на четиридесет години. Лицето му беше сбръчкано, със сива кожа и дълбоко хлътнали очи, а ръцете му мръсни, с изпочупени нокти. Просяк или крадец? Нямах време да установявам истината. Прехвърлих през рамо празната му торба, разреших косата си, махнах му с ръка и забързах по тъмната улица. Сбирщината парцаланковци очевидно се беше отдалечила доста, понеже гласовете им не се чуваха. Затичах се край оградата и след няколко минути ги догоних. Влачеха се предпазливо в доста сбита група, от време на време се спираха. Водачът, който вървеше начело, им даваше знак, пак тръгваха мълчаливи — или приведени под закрилата на оградите, или пък смело крачещи по средата на улицата. Не се присъединих към тях, предпочетох да остана на десетина крачки отзад. Най-сетне събрах кураж, нахлузих на главата си качулката (и някои други ходеха така) и се приближих до последните двама от групата. Единият, който беше по-близо до мен, ме съзря с ъгълчетата на очите си, пообърна се и измърмори:
— Тоог?
— Хммм — отвърнах.
— Имаш ли смук? Давай!
— Нямам — отговорих, както си беше.
— Майниш. Давай, дудка, стар фул такъв! — настояваше той.
— Одмайн се, дудка, фул те засяга моят смук, доценте, че като ти измайня такъв фул в тафника, ще майнеш като фул на земята — изрекох полугласно, на един дъх.
Онзи замръзна от изненада. Аз бързо тръгнах напред и се смесих с тълпата дрипльовци. Сам се чудех колко бързо успях да овладея този в същност некомплициран жаргон. Изглежда, че пътешествията по чуждите планети създават у човека умение да се приспособява светкавично към местните условия и средата…
Вървяхме около час из тъмните улички, тук-там към нас се присединяваха нови „колеги“. Така достигнахме до по-широка улична артерия. Тя беше осветена от няколко лампи, разположени толкова високо, че не можеха да бъдат счупени с хвърлен камък. Водачът на групата ни спря с жест и пристъпи сам към осветеното място. След миг даде знак и всички тръгнаха крадешком към едва различимите в тъмното къщи и павилиони, разположени сред обраслите с храсти тревни площи.
Огледах се. Намирахме се в покрайнините на голям квартал, застроен с еднотипни блокове. Нямаше нито един осветен прозорец, вероятно и в тях не живееше никой. Моите другари се разпръснаха между блоковете и след няколко мига град от камъни се изсипа върху светещите лампи в квартала. Настъпи мрак, а те се разбягаха във входовете. Тръгнах подир двамината, които бяха най-близко до мен. Влязох в едно тъмно преддверие.
Затьршуваха пипнешком. Търсеха нещо по стените и си разменяха къси фрази.
— И фул няма! Всички са измайнени!
— Онези дудки се влачат вечер и размайнват всичко, та нощем само фул ще намериш. Трябва сутрин, дудка, веднага щом дойдат автоматите…
— Ами ела, фуле глупав, щом искаш да получиш яко майнене. Ще те утрепят.
— А ако дойдем накуп…
— И те са много. Все с палки ходят, ще ти строшат чутурата…
Разменяйки си подобни фрази, те излязоха, а аз останах и запалих фенерчето си. В стенните ниши имаше някакви съоръжения. Приличаха на продоволствените автомати на Луната. Всички обаче бяха разнебитени, изцяло натрошени с някакъв тъп предмет…
Тръгнах между блоковете, по-нататък продължих сам, като оставих групата да тършува из квартала. Вървях по осветена улица, която ме доведе до невисока сграда с няколко оцелели букви от неонов надпис. Големите прозорци бяха счупени, но вътре светеше. На стените бяха закрепени автомати за храна и напитки и няколко видеофонни апарата — до един в окаяно състояние, натрошени методично и ожесточено.
От помещението надолу водеше ескалатор, който тръгна автоматично, щом стъпих на горния му край. Слязох и попаднах в дълъг тунел — приличаше на станция на метрото. От двете си страни перонът беше заграден с мрежи-бариери. Те го отделяха от широкия, полуцилиндричен жлеб, който сигурно играеше ролята на коловоз за вагоните. Жлебовете от двете страни на перона изчезнаха в сводести тунели. По перона бавно пълзеше робот, почистващ пластмасовата подова настилка. Той се доближи до мен, заобиколи ме на около два метра и продължи да си гледа работата. На стената бяха монтирани четири автомата за напитки. Не бяха повредени, имаше и купчинка чисти чашки. Приближих се до единия от тях, поставих съдчето и натиснах копчето. Потече газирана струйка, напитката имаше сладко-кисел, освежаващ вкус. Докато пиех, се разнесе кратък звън и глас от мегафона обяви: „Влакът за центъра — двадесет и три часа и четиринадесет минути. Следващият в двадесет и три часа и двадесет и две минути.“
С нарастващ грохот от тунела се проточи дълга пура без прозорци. Спря на перона. Бариерата пропадна надолу и се скри под повърхността. В същото време отстрани на пурата-вагон се отвориха няколко врати, иззад които видях осветената, му вътрешност. Влакът постоя около половин минута, после бариерата се вдигна, вратите се затвориха, а пурата със свистене и грохот потъна в пастта на тунела. След миг мегафонът обяви поредния влак — този път в противоположна посока и цялата процедура се повтори. Никой не слезе, влакът потегли и изчезна в тунела.
Точно когато на перонния часовник се появиха цифрите 23,22, пристигна следващият влак за центъра. Поколебах се, но прекрачих бялата линия до ръба на перона и се изправих срещу отворената врата на влака. Изглежда, колебанието ми трая прекалено дълго, защото се разнесе безстрастният, безполов глас на автомата: „Моля, заемете място във вагона или се отдръпнете към средата на перона. Не задържайте влака!“
Аз се качих, вратата зад мен се затръшна и влакът тръгна. Вътре беше чисто и светло. Седнах на удобната седалка, покрита с имитация на кожа. Огледах се. Във вагона нямаше никого. На всяка станция високоговорителят съобщаваше наименованието й. Някои ми бяха познати, не се бяха променили от времето, когато пътувах тук за последен път. Затова лесно можех да се ориентирам къде се намирам. Трябваше да сляза някъде около Университета. Нещо ме привличаше точно там. Там се намираше моята главна, а още по-точно — единствената ми цел…
Колкото повече се приближавахме към центъра, толкова повече нови имена на спирки започнаха да се появяват и аз започнах да се обърквам в топографията на града. Когато автоматът обяви станция „Склона“,
