ефективното използване на слънчевата енергия, е очевидно безспорно прахосничество! Естествено, при условие, че е овладяна продуктивна технология за производство на синтетични храни при използване на електрическата енергия. Нима са успели да постигнат това?
Огледах леко хълмистата равнина наоколо. Близо до линията на хоризонта в северозападна посока, под ниско надвисналите облаци, се мержелееше невисоко възвишение. Взех бинокъла. В неговите обективи непрекъснатият контур на хълма се разпадна на остроръбести зърна, разкривайки своята прекъсната, почти кристална структура.
Разбрах. Това именно беше градът. Градът, към който се бях устремил. Изглеждаше така, като че ли го бяха изградили на хълм. Но там нямаше хълм! Помнех добре топографията на това място — градът беше разположен на двата бряга на река, в равнина. Нямаше обаче съмнение, това беше той. Беше набъбнал, беше се издул като мехур на изгорена кожа. Издигаше се над линията на хоризонта като лещовидна подутина, като набрал цирей на тялото на планетата, натрупал в себе си всичко, което се е оказало излишно и дори вредно, скупчил се на тази безжизнена равнина, покрита с черна, поглъщаща светлината броня… Светлината, която даваше живот на това чудовищно творение… А сигурно и на други подобни нему… Позволяваше им да живеят даром…
Припомних си какво бях чул на Луната: че са им гарантирали жизнен минимум, не са ги оставили на произвола на съдбата… Хуманно. Високо морално. Почтено…
Но прекараните в системата на Дзета години ме бяха научили да виждам и да разбирам. Краткото ми пребиваване в Луна I потвърди моя опит, моите убеждения. Знам какво е необходимо на едно живо същество освен жизнения минимум…
Зад гърба ми, високо над земята, дочух тихо бръмчене на двигател. Погледнах натам. Приближаващата бързо точка се оформи в подобно на въртолет транспортно средство. Скочих на платформата на асансьора и се изкачих нагоре. Спрях на три четвърти от височината. Не изпусках лоста, бях готов светкавично да се скрия под бронирания корпус на ракетата. Чаках.
Машината приближаваше с нисък полет. „Да не би да идват за мен? Очевидно са забелязали приземяването ми“ — помислих си.
Изпод корема на въртолета се издуха четири балона — възглавници — пневматични амортисьори. Той предпазливо кацна на повърхността на фотоелементите. Витлото му продължаваше да се върти, вероятно за да намали натиска върху тях. В долната част на корпуса се отвори люк, а от него изскочиха две дребни фигури по на два крайника, обути в меки смукачи. Когато те се приближиха до ръба на прогорения отвор, сред който стоеше моята ракета, забелязах металическия блясък на корпуса им. Роботи.
Без да обръщат внимание на ракетата, единият от тях методично изследва ръба, „помирисвайки“ подвитите парцаливи краища на стопените плочки. Другият премина напреко на обгорения участък, под подпорите на ракетата, като че измерваше с крачки диаметъра му. В следващия миг двата робота започнаха систематично да премахват остатъците от повредените плочки. Трупаха ги до въртолета. Роботите почистиха ръба на отвора, а после изчезнаха във вътрешността на транспортното средство. Измъкнаха оттам няколко сандъка с резервни части. Единият запълваше със сръчни движения липсите в носещата конструкция, сякаш репризираше ажурната мрежа от прътове. Другият подреждаше плочките.
Наблюдавах ги с нарастващ интерес. След безуспешните опити да отстранят подпорите те просто ги вградиха в плочките така прецизно, че като свършиха работата си, ракетата изглеждаше като стъпила до глезени в локва черен туш.
Роботите прибраха старателно съсипаните плочки, поставиха ги в сандъците и ги натовариха във въртолета, който се издигна и със същия нисък полет се понесе натам, откъдето беше дошъл.
Моята ракета, моето пристигане, аз самият… Не, ние нямахме никакво значение, нас никой не ни забеляза. Автоматичната ремонтна система бързо и сръчно отстраняваше нанесените случайно повреди, без да анализира причините за тях…
Блокирах входния люк на ракетата и се спуснах с асансьора върху току-що монтираните плочки. После бавно тръгнах към потъналия в мъгла хълм на хоризонта. Оглеждах безкрайната гладка пустиня, опитвайки се да уловя смисъла на онова, което регистрираха очите ми. Колко налудничаво последователни бяхме в осъществяването на плановете си ние, хората, свързани с техниката, науката, прогреса…
Малко са хората, които биха се отказали да реализират собствена, и то своя оценка, великолепна идея, защото сами пред себе си премълчават или просто не искат да вземат пред вид в разсъжденията си последствията от своята дейност.
Може би единственото, заслужаващо почит и уважение изключение от това правило беше ван Троф… Независимо от горчивите думи, събрали се у мен по негов адрес, не мога да отрека, че той притежаваше чувството за мярка, умението да задава сам на себе си въпроса за смисъла на собствените постъпки.
За сетен път се убедих в това преди старта на нашата експедиция. Може би именно убедеността, че той е човек, отговорен за думите и действията си, наклони в крайна сметка везните в негова полза и ме накара да се поддам на внушението му…
Няколко седмици преди отлитането на Дзета посетих ван Троф в Института, където той продължаваше изследователската си работа, макар че от няколко години вече не преподаваше. Сварих го в малката стаичка, която беше заел като пенсиониран професор, когато отстъпи мястото си на новия ръководител на катедрата. Седеше пред изходния блок на компютърната система. По екрана пробягваха зеленикави линии, които в сложно преплетена мрежа очертаваха различни профили, пресичаха се едни други и се променяха във времето. Проницателният поглед изпод гъстите, надвиснали над очите вежди сякаш ме прониза. После професорът се усмихна и ми посочи стола. Наложи се цял час да го слушам търпеливо. Не всичко, което той говореше, достигаше до съзнанието ми. На места губех нишката, а през цялото време се чудех защо изобщо ми изнася тази лекция.
— Случвало ли ти се е някога, млади приятелю, да сътвориш нещо абсолютно ненужно? Защото на мен именно това ми дойде до главата. Днес, когато съм толкова близко до своя жизнен финал, го разбирам особено ясно. Онова, на което посветих половината от живота си, в същност не ми е необходимо… А от друга страна, не бих казал, че ме е постигнал неуспех…
Ван Троф замълча, загледа се замислено в зелената картина на екрана, след което изключи монитора и продължи:
— Всички ме познават като теоретик… А моето истинско увлечение винаги е бил физическият експеримент… Но както знаеш, практическото приложение на физическите теории е проблематично. Никога не се знае дали добро, дали зло ще принесат, ако ги облечем в материална, техническа форма… И после се говори за отговорността на учените… При това, положение не се отказах изцяло от експериментаторската работа, обаче… Предпочетох да работя сам, запазвайки резултатите в тайна и само за собствена консумация… Ако можем да наречем това консумация…
Май че бях прав, като не публикувах нито теоретичните обосновки, нито резултатите от експериментите. Не, не мисля, че моето откритие може да има гибелни последствия. То е просто безполезно, въпреки че на пръв поглед открива безкрайни възможности… Може би, ако ми предстоеше да изживея втори живот или имах поне още петдесет години, бих довел изследванията си до края. Всичко, което съм постигнал, сигурно е по-лесната половина от откритието… Но не ми остава много време, а не виждам кому сред моите следовници бих могъл с пълно доверие да завещая този проблем и… тази играчка, която направих. Защото тя е наистина само играчка…
Не забравяй, че не можеш да излъжеш времето. Всеки от нас има собствено, предопределено му време за живот и никой не може да го прекрачи. Най-много да поотсрочиш последния си миг, но това не означава продължаване на живота. Хибернация, полет при скорост, почти равна на тази на светлината… Какво са те, ако не отсрочка? Като летиш до Дзета в хибернатора, с почти светлинна скорост, ще преживееш ли поне един ден повече, отколкото ако си останеш тук? Естествено, без да се вземат пред вид различните странични обстоятелства, които могат да повлияят върху продължителността на живота ти тук или там… Във времето засега може да се пътува само напред, и то в рамките на биологическите възможности на организма. Броят и продължителността на „прекъсванията на пътя“ не повлияват върху дистанцията, която фактически изминава всеки от нас от раждането до смъртта си…
Тогава ван Троф говори и за други неща, за теориите на гравитацията и за моделите на време- пространството, а аз все не можех да разбера защо са всички тези приказки. После слязохме с асансьора до мазето. „Мефи“ ме поведе по тъмните коридори, слизахме все по-надолу, към следващите етажи на мазето,
