за които дори не подозирах, че съществуват. Най-сетне ван Троф се спря в края на един завършващ на глухо коридор, пъхна ръка в някаква пролука на тавана и почти веднага бетонният блок пред нас се отмести. Зад него се показа малко като килерче помещение, от което по тясната шахта надолу водеха спираловидно разположени метални скоби-стъпала. Щом застанахме над тях, професорът върна с ръка бетонния блок на мястото му, освети шахтата с джобното фенерче и започна да слиза надолу. Аз го последвах… Шахтата беше дълбока около петнадесетина метра. Стълбичките завършваха в конусообразна ниша. В центъра на стоманената плоча на пода се виждаше кръгъл капак с дръжка.
— Именно това е онази играчка… — каза ван Троф и повдигна капака. От кръглия люк надолу съзрях метална стълбичка, която изчезваше в тъмната дупка. — Дай си часовника!
Откопчах от китката си моя електронен хронометър. Професорът го пое. От джоба си извади макара с конци и отви от нея няколко метра. Към единия край завърза часовника, а другия омота около пръста си.
— Гледай сега! — Той доближи моя часовник до неговия. Червените цифрички на тях се сменяха с еднакъв ритъм, показвайки едно и също време с точност до една секунда.
Ван Троф предпазливо пусна в отвора завързания за конеца часовник и затвори капака.
— Ще изчакаме мъничко — рече той и се усмихна с характерната си сатанинска усмивка.
След около една минута отвори капака и издърпа часовника ми.
— Е, какво ще кажеш? — Професорът постави на ръката си моя часовник до неговия.
Моят безпогрешен, предназначен за космонавти хронометър беше изостанал с минута и няколко секунди…
След около един час ходене — доста уморително, понеже плочките бяха хлъзгави и вървях по тях като върху ледена пързалка — достигнах до широка, двупосочна автострада, която разсичаше като права лента черната равнина: Пътят беше покрит с бял асфалт, а черни линии очертаваха границите между отделните платна. Спрях се и поизчаках, но нито насам, нито нататък мина някакво превозно средство. Тръгнах към града по края на асфалтовата ивица. Сега вървях къде-къде по-лесно. Пейзажът наоколо си оставаше същият, само издутината на хълма пред мен се очертаваше все по-ясно. Извървях още няколко километра. От двете страни на автострадата, на известно разстояние от нея, се появиха ниски постройки, а около тях — зелени храсти.
„Все пак е останала някаква растителност“ — тази мисъл ме зарадва. Свърнах от пътя и направо през черната пързалка се насочих към една бяла постройка, скрита частично зад живия плет. Приближих се на около двеста метра. Вече се виждаше, че храстите са в същност избуял треволяк. Той стърчеше над оградата от метална мрежа, до която свършваха черните плочки. Приближих се до вратичката, увиснала на ръждясали панти, и я отворих. Пробих си път през буйните стебла и листа до сградата. Тя беше в окаяно състояние, прозорците бяха затулени с парцали и парчета картон, по стените и покрива се виждаха дупки. Имаше вид на отдавна изоставена.
Вътре беше тъмно, само през пролуките на недобре заслепените прозорци проникваше светлинка. Запалих фенерчето си. Всички помещения, в които влизах през отворените или изкъртени врати, бяха празни. Само тук-там се въргаляха парчета от счупени пластмасови мебели, мръсни и смачкани парчета пластмасово фолио. Вилата носеше всички следи на методично и съзнателно разрушение и опустошение.
Отново се върнах на автострадата. Смрачаваше се, силуетът на града, който сега изглеждаше като купчина
блокове с различна форма, изпъкваше ясно на фона на розововиолетовите облаци, зад които залязваше слънцето. Пред мен светлата лента на автострадата се раздвояваше и се изкачваше нагоре до висока естакада, където се свързваше с напречната околовръстна пътна артерия. Долу надясно, още преди разклонението, се отделяше тесен междуселищен път. Едва що свил по него, и иззад гърба ми се стрелна почти безшумно някакво голямо транспортно средство. Фаровете му осветяваха пътя на няколко десетки метра напред. Странно как не бях видял по-рано светлината, само преди миг оглеждах пътя зад себе си…
Пътят водеше към потънали в зеленина постройки, приличащи на вилата, която видях преди това. И те имаха вид на изоставени и необитаеми. Пътят премина в улица. От двата й края се редяха огради, обкичени в буйна растителност. Цареше пълна тишина. Мракът ставаше все по-гъст, а увисналите над улицата лампи не светеха. Вървях по средата на платното и изведнъж под краката ми нещо изхрущя. Светлината на фенерчето падна на натрошено стъкло. Погледнах нагоре. Лампата над мен нямаше крушка. И следващите улични лампи бяха счупени по същия начин. Улицата потъна в падналия сумрак. Вървях след шпалира на още по-тъмния буренак отстрани, зад който стърчаха очертанията на сградите. Не забелязах светлинка в нито един прозорец. Нима в предградието на голямата градска агломерация нямаше жива душа?
Улицата леко зави надясно. След завоя излязох на отсечка, осветена от няколко лампи. По средата на улицата беше спряла ремонтна кола със запалени стопове. Дългата стрела докосваше висящата лампа. След малко лампата светна, стрелата се поснижи, а колата се насочи към поредната разбита лампа. Отдръпнах се от пътя й до оградата, като внимателно я наблюдавах, когато минаваше край мен. Вътре нямаше никого, очевидно се управляваше автоматично.
Продължих, обаче сега вървях покрай оградите, на самия край на осветената улица. Ремонтният автомат остана на няколкостотин метра зад мен. Пред мен се простираше равномерната блестяща броеница на поправеното улично осветление.
Изведнъж, почти над главата ми, се разнесе трясък и гръм на счупена крушка. Най-близката лампа угасна, а заедно с дъжда от стъклени парчета на улицата падна и някакъв тежък предмет. Инстинктивно отскочих до оградата и скрих глава с лявата си ръка, а дясната светкавично докосна приклада на пъхнатия под колана ми бластер. Обаче наоколо отново се възцари тишина. След малко я наруши нов трясък, придружен от угасването на още една от уличните лампи. После пак и пак, и пак, наблизо и по-далече, пред мен и зад мен. Видях дори хвърлен камък, който долетя иззад една от оградите от отсрещната страна на улицата. Падна близо до мен, без да улучи целта — една от светещите още лампи.
Струваше ми се, че в шубрака край оградите са се скрили вандали, които само чакат да отмине техническата кола, та за няколко секунди да унищожат плодовете на нейната дейност. Приведен и под закрилата на тъмнината, притичах до отсрещната страна на улицата и предпазливо се доближих до мястото, от което ми се видя, че долетя камъкът. Замрях неподвижно и се ослушах със затаен дъх. После, с ръка на оградата, пристъпих няколко крачки напред, почти приклекнал. Стараех се да вдигам най-малък шум. Ръката ми напипа отвор в пластмасовата мрежа. Опипах очертанията му в тъмното. Беше достатъчно голям. Поколебах се, но все пак преминах отвъд, като внимателно отместих меките стебла на храстите, високи колкото царевица от висш сорт, които изобщо не шумоляха. Скрит под тях, на малки крачки напредвах към къщата, чийто покрив чернееше над растенията на фона на небето. Храстите се разредиха и видях тъмна стена с още по-тъмните петна на прозорците и вратата.
Съвсем ненадейно, почти до себе си чух или по-скоро почувствувах раздвижване на храстите. Застинах като истукал. На около два метра отляво, иззад най-гъстия буренак, се подаде прегърбена фигура. Тя пресече тясната бетонна алея и изчезна в мрачната челюст на вратата.
Очите ми вече бяха привикнали с тъмнината. Взирах се в черния правоъгълник и се опитвах да уловя долитащите от вътрешността гласове. След малко през вратата се изсулиха една след друга три човешки фигури. Спряха се толкова близо до мен, че можех да ги докосна. От дрехите им висяха дрипи. През раменете си носеха преметнати платнища или може би торби. Разговаряха шепнешком. Чувах ясно всяка дума, но не всичко разбирах. Останах с впечатлението, че спорят за нещо.
— Не ща — говореше единият. — Вчера бях там. Ни фул.
— Щото си тафник. Фулски си търсил. Ако не се шубелисваше от тия фулове, дудка, щеше да набараш фулска кльопачка — сърдеше се вторият.
— Ей, дудка, ще ходим или не? — ядоса се третият.
— Шот го е шубе.
— Ами майни го в тафника, дудка, и тръгвай.
— Дудка, той все така… Идваш ли, фуле?
— Ти самият си фул. И доцент!
— Щооо?!
