— Ами че това е почти шлюз!
— Да, пасивен шлюз, без помпи. Позволява да се минава и в двете посоки, обаче само между пространство с въздух и вакуум. При газовите атмосфери…
— Ясно. Но в такъв случай не разбирам защо те така бдително охраняват Шлюза, а не обръщат внимание на тези шахти…
— Хич не ги е грижа за Шлюза. В района на главния вход са складирани всички скафандри в Селището.
— Интересно колко ли имат…
— Едва ли са много.
— Но това значи, че евакуацията на населението е невъзможна…
— Всички наведнъж — сигурно не. Мисля, че при заселването са докарвали хората направо от борда на кораба в херметични колективни контейнери. Вероятно са повторили тази операция многократно. Възможно е да си представят евентуалната евакуация на Селището по същия начин.
Бен сумира изводите от нашия разговор. — Съветвам те да заредиш добре батериите на плазмената горелка. Сигурно са заварили капака да не би някой екстремист да заплаши Селището с разхерметизиране!
Според нашите изчисления дългият лунен ден тъкмо завършваше — най-подходящото време за провеждане на набелязаната операция.
Екипиран за излизане, с още ненапомпан компенсационен костюм, с шлема под мишница и с горелката в ръка, се скрих в банята, използвана от групата на Паво на петнадесетина крачки от помещението с топлообменника, през което водеше пътя към горното равнище на Селището.
Чух приближаващи се стъпки. Уж случайно потропване по вратата, зад която се бях скрил, ми подсказа, че край нея е минал Паво с поддържащия горното равнище екип.
Чаках с наострен слух. Едновременно с трясъка от затваряща се врата дочух воя на пожарната сирена. Значи, Бен си бе свършил работата — подхвърлил бе запален наръч омаслени парцали в някой от близките складове за дрехи.
Между отделните сигнали на сирената долиташе мощният призив на автомата: „Пожар в сектор Б-З! Работниците от сектори Б-1, Б-2 и Б-З веднага да се включат в акцията!“
По коридора — тропот от много крака, а след няколко секунди — ново почукване. Паво.
— Хайде — подкани ме той, когато отворих вратата. Хвърлих поглед към двете страни на коридора. Гъсти облаци дим наляво ме отделяха от пожара. В димната завеса мърдаха няколко фигури.
— Насам — побутна ме Паво.
Вратата към топлообменника беше само притворена. Паво се наведе и прибра някакъв дребен предмет, с който беше подпрял вратата да не се затвори сама. При рева на сирената беше невъзможно да се чуе зумерът, сигнализиращ, че не е затворена.
— Гледах да изляза последен — обясни той. После хукна към пожара, а аз треснах вратата, изтичах по витата стълба нагоре, като счупих единствената, стенна лампа тук. Пипнешком открих първото стъпало на прикрепената към стената на шахтата метална стълбичка. Шлемът ми пречеше да се катеря, нахлузих го на главата си и бързо се изкачих още няколко метра. Шлемът се удари в хоризонтална преграда. Запалих фенерчето, за да огледам плочата над мен, но тутакси го загасих. Чух долу гласовете на техниците. „Нещо много кратък беше този пожар“ — помислих си.
Техниците от екипа на Паво бяха на същото мнение.
— Ето, и пожарът свърши! Колко красиво гореше! — рече със съжаление някой точно под мен, както си бях увиснал най-горе на стълбичката.
— Какво ли може да се запали тук! — Всичко е трудно запалимо! — въздъхна друг.
Ами да, лунантропите не могат да видят истински огън, на открито. Спомних си колко се радвахме ние на първия огън, който запалихме след кацането на Дория… Как фантастично летяха към небето снопчетата искри от сухите стебла на тамошните растения! Радвахме се като малчугани — нали месеци наред по пътя и после, на планетите без атмосфера и растения, не бяхме виждали огън, ако не се брои запалката, с която Командора си палеше лулата…
— Лампата е изгоряла — отбеляза някой, след като се спъна в тъмното.
— Ей сега ще я сменя — предложи Паво. Останалите излязоха. Когато крачките им отзвучаха, чух приглушения му глас:
— Как е там?…
— Не знам, сега ще вцдя.
Запалих фенерчето. В плочата имаше кръгъл люк, прикрепен с панти и четири крилчати гайки. Предположението на Бен се потвърди — люкът беше допълнително осигурен чрез две заварени накръст метални планки.
— Четири винта и четири рязания — казах на Паво, докато се опитвах да отвия едната гайка. Тръгна.
Останалите също се отвиха лесно. Бяха добре смазани.
— Пет минути работа — отбелязах.
— Побързай, аз отивам за крушката.
Когато Паво се върна, люкът висеше на пантите, а аз вече се бях наместил от другата страна. Каре беше прав в галерията имаше въздух. Ъгълът на наклона й беше около половин радиан.
— Паво, дръж!
Подадох му през отвора двете планки. Стиснахме си ръцете.
— Може да ги завариш, когато имаш време. Дано не разберат!
— На добър час! — прошепна той. — Завиждам ти. Изпрати ни картичка!
Затвори люка отдолу. Чух как завива гайките. И още едно прощално почукване.
Поех си дълбоко дъх. Въздухът в галерията беше студен и малко задушен. Миришеше на метал, на смазки, на прегрята проводникова изолация — на всичко, което за мен беше свързано с кораба, с машинното отделение и чрез тях — с волността на открития Космос.
Почти тичах. С големи крачки се изкачих до горния край на галерията. Тук люкът дори не беше заварен.
„Колко просто мина — помислих си. — Чак да не повярваш!“ Колко по-трудно и по-сложно щеше да бъде, ако разчитах само на собствените си сили…
„Ще ги измъкна оттук, всичките, целия екипаж, Трябва да го направя! Поне това им дължа…“ — повтарях си като заклинание, за да заглуша една друга мисъл, която изпълзяваше от меандрите на подсъзнанието ми.
Бутилката. Свистенето на излитащия въздух. Мекото притискане на запълващите се камери на скафандъра. Една гайка… Втора… Трета… Четвърта…
Едва когато ракетата попадна на траекторията на инерционен полет към Земята, се почувствувах свободен. Но това чувство трая само кратък миг. Уж спокоен вече, отпуснал се неподвижно във фотьойла, не можех да потисна угризенията на съвестта си. Измамихме лунантропите. Реализирахме смел план за бягство. Привидно всичко беше наред… Привидно. Защото аз знаех много добре, че над всички мотиви, които ръководеха действията ми в Луна I, господствуваше възможно най-личният, частен, егоистичен…
Изпитвах чувство на вина пред другите. Не аз, а някой от тях трябваше да лети сега към Земята. Моите мисли бяха обхванати преди всичко от жаждата да намеря цилиндъра… Ще мога ли въпреки нея да не излъжа техните надежди? Ще се върна ли да ги измъкна оттам? Съмнявах се… Вероятно моето бягство щеше да засили подозрителността на пазачите и съвета. Няма да е лесно да се направи нещо. Не можех да се отърся от впечатлението, че ги оставих на Луната завинаги, без никакви шансове…
Как неочаквано се променя човек, ако бъде изправен пред труден избор! Там, на планетите на Дзета, никога не изпитвахме колебание, преди да се притечем на помощ на другарите си. Рискувахме собствения си живот, за да спасим чуждия. Рискувахме дори тогава, когато най-вероятният изход от нашата акция можеше да бъде само погребението… Нима тук, в Слънчевата система, действуваше друга ценностна скала? Нима аз съм се променил толкова много след завръщането? Откъде изпълзя моят егоизъм, толкова години сковаван от чувството за солидарност?
А може би и там, където можехме да разчитаме само взаимно един на друг, пак егоизмът насочваше
