Различните и несвързани до този момент факти се бяха подредили в стройна картина.
Първо, Рейчъл имаше лаптоп. Това, разбира се, беше най-слабото звено. Торсън, Бакъс, всеки притежавал или имал достъп до компютър, би имал възможността да се свърже с централата на РТЬ в Райфорд. Вторият факт обаче беше далеч по-сериозен от първия. В събота през нощта, когато я бях потърсил в стаята й, тя не беше там. Къде може да е била тогава? Възможно ли беше да е отишла в стаята на Торсън?
Замислих се върху думите на Торсън за нея. Беше я нарекъл „Нарисуваната пустиня“. Но той беше добавил и още нещо: „Тя може да си играе с теб… като с играчка. В един миг иска да те притежава, в следващия вече не я вълнуваш. Ти просто изчезваш за нея.“
Накрая си представих Торсън в коридора през онази нощ. Спомних си, че беше след полунощ, по времето, когато са били провеждани междуградските разговори от стаята му. При разминаването ни тогава в коридора бях забелязал, че носи малка торбичка или кутийка. В ушите ми прозвуча звукът от издърпването на ципа на малкото отделение в чантата на Рейчъл, след който ръката й пъхна в моята презерватива. Който си носела за извънредни случаи. Дали не беше възможно да го е изкарала под някакъв предлог от стаята му, за да използва телефона?
Ужасът ме сграбчи за гърлото. Цветето, избуяло от посятото от Уорън семе, започна да ме задушава. Изправих се и закрачих из стаята леко замаян. Отдадох го на болкоуспокояващото и седнах на ръба на леглото. Мину-та-две си поемах въздух. След малко се свързах по телефона с хотела във Финикс, като ги помолих да ме свържат със счетоводния отдел. Обади се млада жена.
— Добър ден, изкарах в хотела ви уикенда и успях да надзърна в сметката си едва след като се прибрах. Бих искал да получа малко повече информация за няколко телефонни обаждания. Все мислех да ви позвъня, но непрекъснато бях зает.
— Ще се радвам да ви помогна. Ако ми дадете името си, мога да направя справка в компютъра.
— Благодаря ви. Казвам се Гордън Торсън.
Не ми отговори веднага и аз застинах; дали не беше свързала името му със съобщенията по телевизията или вестниците? След малко обаче я дочух да трака по клавиатурата.
— Да, господин Торсън. Това е било стая 325 за две нощи. Какъв е проблемът?
Записах си номера в бележника си, само и само да ангажирам за миг с нещо ума си. Журналистическият ми навик да си записвам всичко ми помогна да се успокоя.
— Знаете ли… Не мога да намеря… търсех по бюрото си копието от сметката, което вероятно съм бутал някъде… По дяволите! Не мога да го открия, Уф, май ще ми се наложи да ви звъня отново. Дано да успеете да откриете копието при вас и да го приготвите. Проблемът ми е там, че от стаята ми в събота след полунощ са проведени три телефонни разговора, за които нямам ясен спомен. Записал съм си някъде номерата… аха, ето ги.
Бързо й издиктувах трите номера, които бях получил от операторката във VISA, като се надявах, че все ще успея да импровизирам нещо.
— Да, те са в сметката ви. Сигурен ли сте, че…
— По кое време точно са били направени? Разбирате ли, точно в това е проблемът. Не съм любител на сделките в събота през нощта.
Тя ми даде точните часове. Обаждането до Куантико беше станало в 00 и 37 след полунощ, последвано от това до Уорън в 00 и 41 и после до телефона на мрежата РТП в 00 и 56. Втренчих се в записаните от мен числа.
— Не вярвате, че вие сте ги провели?
— Какво?
— Казах, не вярвате ли, че вие сте провели тези телефонни разговори?
— Точно така.
— Имало ли е още някой в стаята ви заедно с вас?
Точно в това беше работата, но нищо не казах.
— Ами, не — отвърнах аз и после бързо добавих: — Бихте ли проверили още веднъж заради мен? Ако в компютъра няма грешка, ще платя без възражения. Благодаря ви.
Затворих и погледнах още веднъж номерата в бележника ми. Всичко пасваше. Рейчъл бе прекарала в стаята ми почти до полунощ. На следващата сутрин ми беше споменала, че се сблъскала с Торсън в коридора, след като излязла от стаята ми. Може би беше излъгала. Може би срещата им онази нощ не е приключила единствено със сблъскването в коридора. Може би тя е отишла в стаята му.
След като Торсън бе мъртъв, оставаше само един начин да проверя съмненията си, ако не смятах Рейчъл, за което все още не бях готов. Вдигнах телефона и набрах офиса на ФБР в сградата на Федералното ведомство. Телефонистката имаше строги заповеди да не свързва никого с Бакъс, особено с представители на средствата за масова информация, и изобщо не искаше и да ме чуе, докато не й казах, че аз съм този, убил Поета, и че ми е изключително наложително да говоря със специален агент Бакъс. Накрая ме свърза.
— Какъв е проблемът, Джак?
— Боб, искам да ме изслушаш. Работата е изключително сериозна. Сам ли си?
— Джак, какво…
— Само ми отговори на въпроса! Виж, съжалявам, не исках да викам. Работата е там, че… Виж, само ми кажи, сам ли си?
Той се поколеба, преди да ми отговори, и когато го направи, гласът му прозвуча скептично.
— Да. За какво става дума?
— Нали си спомняш, когато говорехме за доверието при взаимоотношенията ни. Аз ти вярвах и ти ми вярваше. Искам през следващите няколко минути пак да ми вярваш, Боб, и да ми отговориш на въпросите, без да ми задаваш въпроси. Става ли?
— Джак, страшно съм зает. Не разбирам…
— Само пет минути, Боб. Това е всичко. Много е важно.
— Какъв ти е въпросът?
— Какво стана с вещите на Торсън? Имам предвид дрехите и нещата му от хотела. Кой ги взе след… смъртта му?
— Снощи съм ги събирал. Не виждам само какво общо може да има това със следствието. Вещите му не влизат на никого в работата.
— Направи ми една услуга, Боб. Не става въпрос за някаква статия. А за мен. И за теб. Имам два въпроса. Първо, откри ли хотелските сметки от Финикс във вещите му?
— От Финикс? Не, нямаше ги, а и нямаше какво да правят там. Ние се отписахме във въздуха по телефона. Никога не сме се връщали. Сигурен съм, че сметката е била изпратена в офиса ми в Куантико. Какво си намислил, Джак?
Първото късче от главоблъсканицата си падна на мястото. След като сметките не бяха у Торсън, значи не той беше човекът, отмъкнал ги от стаята ми. Отново се сетих за Рейчъл. Не можех да я прогоня от мислите си. Първата нощ в Холивуд, след като се бяхме любили, тя първа стана и взе душ. Представих си я как измъква ключа от джоба на панталоните ми, слиза долу и се вмъква в стаята ми, за да я претърси набързо. Може би само е искала да огледа. А може би по някакъв начин е била разбрала, че сметките от хотела са у мен. Може би е звъняла в хотела във Финикс и е научила.
— Следващият ми въпрос е — казах, — дали си открил някакви презервативи сред вещите му.
— Виж, не знам какво може да роди болното ти въображение, но аз нямам никакво намерение да се занимавам с него. Затварям ти телефона, Джак, и не искам…
— Почакай! За какво болно въображение ми говориш? Аз се опитвам да разбера нещо, което вие сте пропуснали! Говори ли днес с Клиърмаунтън за компютъра? За мрежата РТП?
— Да, осведомиха ме. Какво общо може да има това с кутийка презервативи?
Забелязах, че той неволно бе отговорил на въпроса ми за презервативите. Аз не бях казал нищо за опаковката.
— Знаеш ли, че от стаята на Торсън в неделя малко преди един часа след полунощ е била осъществена връзка с мрежата РТП?
— това е нелепо. А и откъде би могъл ти да знаеш това?
