уточняването дали съм жив и здрав и нежно ме скастри, че не съм се обадил по-рано. Накрая, след като я успокоих и я уверих, че съм наред, помолих я да даде слушалката на баща ми. Не бяхме разговаряли от погребението, ако тогава изобщо бяхме разменили и две думи.
— Татко?
— Сине… Сигурен ли си, че си добре?
— Добре съм. А ти?
— О, разбира се. Само се тревожехме за теб, това е всичко.
— Недейте. Всичко е наред.
— Това е някаква лудост, нали?
— Имаш предвид Гладън ли? Да.
— Рай ли е тук, при нас. Ще прекараме заедно няколко дни.
— Това е хубаво, татко.
— Искаш ли да говориш с нея?
— Не, исках да говоря с теб.
Това го накара да замълчи, а може би го и поизнерви.
— В Лос Анжелес ли си?
— Ще остана още най-малко два дни. Аз просто… се обадих, защото исках… мислех си за разни неща и исках да ти кажа, че съжалявам.
— Да съжаляваш за какво, сине?
— За всичко. За Сара, за Шон, за каквото се сетиш. — Изсмях се така, както се смее човек, когато никак не му е до смях. — Съжалявам за всичко.
— Джак, сигурен ли си, че си добре?
— Добре съм.
— Виж, не е необходимо да ми казваш, че съжаляваш.
— Не, трябва.
— Виж… тогава и ние съжаляваме. Аз съжалявам.
След кратко мълчание отговорих:
— Благодаря ти, татко. Трябва да прекъсваме, имам работа. Кажи на мама довиждане от мен и поздрави Райли.
— Непременно. Защо не се отбиеш тук, когато се прибереш? Да изкараме заедно няколко дни, а?
— Непременно.
Затворих. Човекът на „Малборо“ отново изплува в мислите ми. Погледнах през отворената врата на балкона и видях очите му да надзъртат над перилата. Ръката отново започна да ме наболява. Главата ми също. Знаех прекалено много, а никак не ми се искаше. Взех още едно хапче.
В пет и половина Бледсоу най-после се обади. Не ми съобщи добри новини. Това беше последният елемент от пъзела, последната нишка надежда, която така отчаяно стисках. Докато го слушах, изпитвах чувството, че кръвта се оттича от сърцето ми. Отново бях сам. А най-страшното беше, че жената, която така желаех, не само ме беше отритнала. Тя ме беше използвала и предала по начин, на който според мен никоя жена не беше способна.
— Това научих, приятел — каза Бледсоу. — Само си дръж шапката да не хвръкне. Друго нищо не мога да ти кажа.
— Давай.
— Рейчъл Уолинг. Баща й се казваше Харви Уолинг. Не го познавах. Бях в патрула, когато беше детектив. Говорих с един от старите песове и той ми каза, че на твоя човек му викали Харви Гюрултаджията. Нали разбираш, не носел много и буйствал. Бил от самотните типове, живеел изолирано.
— Как е умрял?
— Ще стигнем и до там. Накарах един приятел да измъкне старата папка от архивите. Случило се е преди деветнадесет години. Чудна работа как не си го спомням. Сигурно тогава съм работил със заровена глава. Както и да е, срещнах се с моя човек в таверната „Фелс Пале“. Донесе папката. Определено е бил нейният старец. И нейното име е вътре. Тя го е открила. Той се самоубил. В слепоочието. Минало е като самоубийство, макар и да е имало и някои неясноти.
— Какви?
— Всъщност не са отбелязани. Другото, което е, че е бил с ръкавици. Вярно, било е през зимата, но го е направил в къщата си. Още рано сутринта. Следователят го е отбелязал в доклада си.
— Имало ли е следи от изгорели барутни газове по ръкавиците му?
— Да.
— Тя била ли е… Рейчъл била ли си е вкъщи, когато се е случило?
— Твърдяла, че е била горе в спалнята си и спяла, когато чула изстрела. В леглото си с кралски размери. Уплашила се, казала, че останала горе близо час след изстрела. После го открила. Това е според докладите.
— А майката?
— Не е имало майка. Тя се изнесла години преди това. Рейчъл останала сама с баща си.
Замислих се върху чутото до този момент. Споменаването на размера на леглото й и нещо в начина, по който той беше произнесъл последните думи, ме разтревожиха.
— Какво още си научил, Дан? Не ми казваш всичко.
— Джак, нека те питам нещо. Имаш ли нещо с тази жена? Нали ти казах, че гледах по Си Ен Ен как те извеж…
— Дан, нямам време! Какво още не си ми казал?
— Добре, добре, единственото нещо, споменато като странно в докладите, бил фактът, че леглото му било оправено.
— За какво говориш?
— Леглото му. Било е оправено. Работата изглежда така: той станал, оправил си леглото, облякъл се, сложил си палтото и ръкавиците, все едно, че тръгва на работа, но вместо това седнал на стола си и си пуснал куршум в черепа. Или е било така, или е изкарал цяла нощ буден, мислейки за това, което му е предстояло да извърши, и после го е направил.
Депресията и умората ме връхлетяха като приливна вълна. Смъкнах се от стола на пода с телефонната слушалка, притисната до ухото.
— Човекът, който е движил делото по случая, е вече в пенсия. Мо Фридман. Познаваме се. Тъкмо вече започвах кариерата си като детектив, когато той наближаваше годините на пенсия. Но той е добър човек. Само преди няколко минути разговаряхме по телефона. Живее в Поконос. Запитах го за делото и за заключението му по него. Неофициалното заключение, казах му.
— И той какво ти отговори?
— Каза ми, че не се е задълбочил в него, защото и в единия, и в другия случай Харви Гюрултаджията си е получил заслуженото.
— Но каза ли ти какво е било мнението му?
— Според него леглото му е било оправено, защото никога не е спал в него. Никога. Според него бащата е спял с дъщеря си в леглото й с царски размери и една сутрин пердето й е паднало. Не знае нищо за развитието на нещата след това, нищо от това, което става в последните няколко седмици. Мо е на седемдесет и един лазарника. Обича да решава кръстословици, повдига му се от телевизията. Не знае, че дъщерята е станала агент от ФБР.
Бях загубил дар слово. Не можех дори да се помръдна.
— Джак, чуваш ли ме?
— Трябва да тръгвам.
Телефонната операторка в оперативната служба каза, че Бакъс бил приключил работния си ден. Когато я помолих да провери още веднъж, тя ме накара да чакам пет минути, като бях сигурен, че през това време си е пилила или лакирала ноктите. Когато се обади повторно, каза, че той определено си е тръгнал, и мога да го потърся на следващия ден сутринта. Затвори, преди да кажа каквото и да е.
Бакъс беше ключът за решаването на случая. Трябваше да го открия, да му кажа до какво съм се
