добрал и да го изиграя така, както иска той. Реших, че щом не е в оперативната служба, може да си е в мотела в Уилкокс. Трябваше да се върна там, за да си взема колата. Преметнах компютъра през рамо и тръгнах към вратата. Отворих я и видях Бакъс.
— Гладън не е бил Поета. Вярно, беше убиец, но не и Поета. Мога да го докажа.
Бакъс ме изгледа така, сякаш току-що му бях казал, че човекът на „Малборо“ ми е намигнал.
— Джак, днес целият ден не ме оставяш на мира със странните си идеи. Първо мен, после Куантико. Дойдох тук, защото се притеснявам да не би да има нещо, което лекарите снощи са пропуснали. Помислих си, дали не е по-добре, ако отидем…
— Боб, не те обвинявам за тия ти мисли след всички въпроси, които ги зададох на теб и Хейзълтън. Но бях длъжен да изчакам, докато проверя всичко. Сега вече съм сигурен. Абсолютно сигурен. Мога да обясня всичко. Тъкмо излизах да те търся.
— Тогава да седнем и да ми обясниш за какво по-точно става дума. Ти ми каза, че съм пуснал лисицата в курника. Какво означава това?
— Това, което имах предвид, беше, че работата ви тук е да идентифицирате и заловите тези хора. Серийните престъпници, както ги нарече ти. А през цялото време сред редиците ви е имало един такъв.
Бакъс шумно въздъхна и поклати глава.
— Седни, Боб, и ще ти разкажа цялата история. Ако след като свърша, решиш, че съм луд, можеш да ме откараш в болницата. Аз обаче знам, че ти няма да си помислиш такова нещо.
Той приседна на ръба на леглото и аз започнах да разказвам историята, изброявайки ходовете и обажданията, които бях направил през следобеда. Отне ми повече от половин час да му разкажа само тази част. И тъкмо когато вече се канех да му дам интерпретацията на фактите, до които се бях добрал, той ме прекъсна с довода, който вече бях обмислил и бях готов да докажа.
— Ти забравяш едно нещо. Според думите ти Гладън си признал, че е убил брат ти. Накрая. Ти самият го каза и аз го прочетох в показанията ти този следобед. Ти дори си казал, че той те е разпознал като брата близнак на Шон.
— Но той грешеше. Аз също. Никога не съм му споме навал името на Шон. Просто споменах само „моя брат“. Казах му, че е убил брат ми, а той реши, че някое от децата е било брат ми. Разбираш ли? Затова и каза, че е убил брат ми, за да го спаси. Мисля, че съдържанието, което влагаше в думите си, беше, че убива децата, защото е уверен, че след като е блудствал с тях, един ден те ще станат като него. Творението на Белтран. Така че във виденията си той се е виждал като техния спасител, помагайки им да не станат Като него. Той нямаше предвид ченгетата, а само онези деца. Мисля дори, че той изобщо не знаеше за ченгетата. А що се отнася до това, че ме е познал, нали ме показаха по телевизията. Нали си спомняш репортажа на Си Ен Ен? Може да ме е запомнил оттам.
Бакъс заби поглед в пода; наблюдавах го как се мъчи да свърже случилото се с новите доводи и факти; по изражението му заключих, че я смята за правдоподобна.
— Добре — произнесе накрая той. — А какво ще кажеш тогава за Финикс, за стаите в хотела, за всичко онова? Как го виждаш сега?
— Ще стигнем и до там. Рейчъл го знаеше и се нуждаеше от някакъв начин или да отклони следствието, или да се увери, че то е свързано единствено с Гладън. Макар и всяко ченге в страната да жадуваше да му пръсне черепа, тя не би могла да знае, че това ще стане. Така че тя прави три неща. Първо, изпраща факса, онзи от името на Поета, от компютъра си до номера на централата в Куантико. Пише го по такъв начин, че информацията в него да свърже Гладън и убийствата на ченгетата. Спомняш ли си съвещанието, посветено на факса? Тя беше човекът, който каза, че това съобщение свързва всички случаи.
Бакъс кимна.
— След това — продължих аз — тя решава, че ако пошушне информацията на Уорън, това ще задейства публикацията на историята ми и останалите медии ще се включат в шумотевицата. Гладън непременно ще се натъкне някъде на историята и ще се покрие, разбирайки, че са го нарочили не само за убийствата, които е извършил, но и за тези на ченгетата. Така че тя се обажда на Уорън и му предава материалите. Няма начин да не езнаела, че той веднага ще отиде в Лос Анжелес, за да пусне във вестниците историята, след като вече е бил отрязан във фондацията. Може би се е обадил и й е оставил бележка къде се намира. Следваш ли мисълта ми?
— Ти беше толкова уверен, че това е бил Гордън.
— Бях. И то по една много основна причина. Сметките от хотела. Касовата бележка обаче от магазина показва, че той дори не е бил в стаята си, когато е бил използван телефонът му, а Уорън днес ми се закле, че източникът му не е Торсън. А вече нямаше никаква причина да ме лъже, след като Гордън е мъртъв.
— А какво беше третото нещо?
— Мисля, че тя се е свързала чрез компютъра си с мрежата РТП. Не знам как е научила за нея. Може би някой се е обадил в бюрото, или нещо такова. Не съм сигурен. Но тя се вмъква. Не знам, може би когато изпраща един от онези файлове за Кумира нощ, които откри Клиърмаунтън. А това отново би било доказателство, свързващо Гладън с убийствата, извършени от Поета. По този начин тя му изхлузваше двойна примка. Дори и да не го бях убил и той да отричаше всичко, доказателството щеше да е налице и никой не би му повярвал, особено в светлината на всички онези убийства, извършени от него.
Поех си дъх, като по този начин давах възможност на Бакъс да обмисли казаното от мен.
— И трите обаждания тя е направила от стаята на Торсън — продължих след половин минута. — Поредният буфер. Ако се получеше някаква издънка, тя щеше да е на чисто. Обажданията бяха на сметката на Торсън. Но кутийката с презервативите обърка всичко. Ти самият от толкова време си свидетел на взаимоотношенията им. Те бяха на нож, но имаше и още нещо. Той все още е изпитвал нещо към нея и тя го знаеше. И го използва. Така че според мен, ако му е казала да отиде и да купи презервативи, а тя през това време ще го чака в леглото му, той сигурно е излетял от вратата като при пожар. И аз мисля, че тя е направила точно това. Само че вместо да го чака в леглото му, е използвала телефона му. И когато Торсън се завръща в стаята си, нея вече я няма. Той не ми го обясни точно с тия думи, но ми го каза по заобиколен начин, когато работихме заедно завчера.
Бакъс кимна. Имаше вид на човек сполетян от трагедия. Добре го разбирах. Защото ясно виждаше накъде отиваше кариерата му. Първо компетенцията на ръководството му беше поставена под въпрос поради провала при ареста на Гладън, сега пък и това. Дните му като главен специален агент бяха преброени.
— Изглежда, че…
Той не довърши. Имах още да му разказвам, но не бързах. Бакъс се изправи и закрачи из стаята, Погледна през балконската врата към човека на „Малборо“. Гледката очевидно не го впечатли толкова, колкото мен.
— Разкажи ми за луната, Джак.
— Какво имаш предвид?
— Луната на Поета. Ти ми разказа края на историята. Какво е началото? Как завършва една жена в ситуацията, в която се намираме в момента?
Той се обърна и ме изгледа предизвикателно. Търсеше нещо, каквото и да е, само и само да стъпи върху него и да ме обори. Изкашлях се, преди да започна.
— Трудна работа — отвърнах. — Трябва да питаш Брас.
— Ще го направя. Но нищо не пречи и ти да опиташ.
Замислих се, преди да започна.
— Младо момиче, може би на дванайсет-тринайсет години. Бащата я принуждава към сексуално съжителство. Майка й ги напуска. Тя или е знаела какво става и не е могла да го спре, или просто не се е интересувала. Така или иначе, майката ги напуска и момичето остава само с баща си. Той е ченге. Детектив. Заплашва я, като я убеждава, че не може да го издаде, защото е детектив и ще научи. Казва й, че няма да й повярват и тя се хваща на думите му.
Така че един ден на нея вече й пада пердето, а може да й е било паднало през цялото време, обаче не е имала удобен случай или пък до този момент не е имала план. Този ден обаче все пак идва и тя го убива, като го прави да изглежда така, сякаш се е самоубил. Самоубийство. И успява. Делото се води от детектив, който усеща, че нещо не е наред, но какво може да направи? Той разбира, че този човек си е получил заслуженото. И оставя нещата така.
