Бакъс бе застанал на средата на стаята, забил поглед в пода.
— Знаех за баща й. Официалната версия, искам да кажа.
— Накарах един приятел да провери подробностите по неофициалната версия.
— А после?
— После тя пораства. Силата, която е била събрала в онзи момент, за да го направи, компенсира повечето поражения, нанесени на психиката й. Тя съумява да го преодолее и остави зад себе си. Малцина в нейната ситуация успяват. Способно момиче е, отива в университета да изучава психология, за да проумее какво представлява самата тя. А малко след това дори е привлечена на работа във ФБР. Хитра е и успява да се придвижи бързо по стъл-бичката в бюрото, като един ден се озовава в отдела, който в действителност изучава хора като баща й. И като нея. Нали разбираш, целият й досегашен живот е преминал под знака на борбата да проумее, да разбере какво движи тези хора. И когато един ден шефът на екипа й решава да изучават самоубийствата на полицаи, той отива при нея, защото знае официалната версия за смъртта на баща й. Не истинската, а само официалната. Тя поема работата, съзнавайки добре, че причината да я изберат всъщност е баща й.
На това място спрях. Колкото повече напредвах с разказа си, толкова по-силен се чувствах. Познанието на нечии тайни притежава заразителна власт. Наслаждавах се на способността си да изложа цялата история.
— Така — прошепна Бакъс, — И как се развиват по-нататък нещата за нея?
Прокашлях се.
— Нещата се развиват много добре — продължих аз.
— Тя се омъжва за един от партньорите си по служба и нещата продължават добре, В един момент обаче всичко се обърква. Не знам дали напрежението от работата, спомените, неуспешният брак, а може би всичко това е изиграло роля. И един ден психиката й рухва. Съпругът й я изоставя, считайки, че тя е празна отвътре. Нарича я Нарисуваната пустиня и тя го намразва за това, И тогава… тогава може би в паметта й изплува денят, когато убива мъчителя си, Баща си. И след него идва и споменът за покоя, последвал постъпката й… Освобождаването.
Погледнах го. Имаше унесено изражение; може би виждаше историята така, както я извличах о, ала.
— Един ден — продължих аз — пристига молба за изграждане на нечий психологически портрет. Момче бива убито във Флорида, открито с осакатено тяло. Детективът, разследващ случая, иска характеристиката на човека, извършил това. Само че тя разпознава детектива, знае името му. Белтран. Име от миналото. Някъде споменато в някакво интервю, а тя знае, че той също е бил мъчител, насилник, също като баща й, и че жертвата, която разследва, е по всяка вероятност негова.
— Правилно — изрече Бакъс, поемайки нишката. — Така че тя отива във Флорида при този човек, Белтран, и го убива. Също както баща си. Прави го да изглежда като самоубийство. Тя дори е знаела Белтран къде държи пушката си. Гладък й го е казал. Явно не е било много трудно да го ликвидира. Хваща самолета, отива при него с документите си от бюрото и влиза в къщата му. Това отново й донася покой. Запълва празнината вътре в нея. Само че този път покоят не трае дълго. Скоро тя е пак като изпразнена бутилка и трябва да го повтори. После пак, и пак, и пак. Следи убиеца Гладън и убива детективите, натоварени с разследването на жертвите му, като го използва да скрие следите си.
Докато говореше, Бакъс се бе втренчил в пространството.
— Тя е знаела всички номера, всички ходове — казатой. — Изтрила е презерватива с лубрикант в устата на Орсулак. Работа на истински гений.
Кимнах и поех на свой ред.
— Виждала е килията му и е знаела, че някъде в папките има снимка, която може да бъде открита някой ден. Но на нея книгите на По са се виждали добре. Всичко е било нагласено още от самото начало. Следва Гладън изцялата страна. Има усет. Знае от делата, които идват при нея, за изграждането на портрета на убиеца и кой ги води. Проследява го. Затова отива и убива ченгето, което ръководи делото. Прави всяко едно от убийствата си да изглежда като самоубийство, но трябва да нагласи нещата така, че ако някой някъде не се усети, да го припише на Гладън.
Бакъс откъсна поглед от въображаемата си гледка.
— Някой като теб — каза той.
— Да. Някой като мен.
48.
По мнението на Бакъс историята ми напомняше чаршаф, проснат на силен вятър. Защипан само с няколко щипки и готов да отлети всеки момент.
— Нуждаем се от доказателства, Джак.
Кимнах. Той беше експертът, Но истинският процес вече се бе провел в душата ми и присъдата беше издадена.
— Какво ще правиш? — запитах.
— Мисля, Ти имаше… ти се беше сближил с нея, нали?
— Толкова ли беше очевидно?
— Да.
В продължение на цяла минута той не каза нищо. Крачеше из стаята, погълнат от вътрешния си диалог. Накрая спря и ме изгледа.
— Съгласен ли си да сложиш микрофон?
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш много добре. Довеждам я тук, оставям ви двамата насаме и ти измъкваш всичко от нея. Може да се каже, че си единственият способен да го направи.
Загледах се в пода. Спомних си последния ни разговор по телефона и колко лесно бе надзърнала под маската ми.
— Не знам. Не мисля, че ще успея да я разговоря.
— Така е. Може да заподозре нещо — изрече замислено Бакъс, отхвърляйки идеята. — И въпреки това само ти можеш да свършиш тая работа, Джак. Ти не си агент и тя знае, че ако се наложи, може да те преметне. — Щракна пръсти. — Сетих се. Няма нужда да слагаш микрофон. Защото ще те сложим вътре в него.
— Какво говориш?
Той вдигна пръст, давайки ми знак да замълча. Вдигна телефона, притисна слушалката между врата и рамото си и го понесе, докато набираше някакъв номер и чакаше да се обадят. Кабелът напомняше на въже, задържащо движението му до няколко метра във всички посоки.
— Събирай си нещата — каза ми той, докато чакаше да го свържат.
Изправих се и бавно започнах да изпълнявам нареждането му, събирайки оскъдните си вещи в калъфа на компютъра и в калъфката за възглавница, като през това време слушах как поиска да го свържат с агент Картър и после започна да издава разпореждания. Каза на Картър да се обади в комуникациите в Куантико и да изпратят съобщение до самолета с Рейчъл на борда. Заповяда им да отзоват самолета.
— Предай им само, че се появи нещо, което не е за обсъждане по въздуха, и я искам обратно тук — каза той. — Нищо повече. Ясно ли е?
Останал доволен от отговора му, той продължи:
— А сега, преди да го направиш, задръж така връзката с мен и позвъни на местния специален агент. Трябва ми точният адрес и комбинацията на бравата за земетръсната къща. Той знае какво имам предвид. Веднага потеглям натам. Искам да вземеш звукозаписна и видео-техника и двама добри агенти. Там ще те въведа в обстановката. А сега се обади на местния специален агент.
Изгледах любопитно Бакъс.
— Земетръсната къща?
— Това е една стара къща, която те използват след земетресението тук. Клиърмаунтън ми каза за нея. Намира се в хълмовете над Айдъл Вали. Цялата е в микрофони. Звук и видео. Миналата година по време на земетресението била разрушена. Истинските й собственици просто са я изоставили, защото не са имали
