Не го разбрах.
— Отпуск?
— Сигурен съм, че Рейчъл вече подозира нещо. Затова и през цялото време се стараех да я държа настрана, като я пращах във Флорида. Но това е само временна мярка. Скоро тя ще разбере всичко. Точно поради това смъквам кожата си и бягам. Крайно време е да се върна към единствената си същност, Джак.
Лицето му просия при последните думи. Помислих дори, че всеки миг ще пропее, но не го направи.
— Е, как е сега, Джак? Малко си замаян, нали?
Не му отговорих, но той го знаеше. Усещах се така, сякаш се свличам в някаква тъмна бездна, лодка, над-висваща над водопада. През цялото време Бакъс не отделяше поглед от мен, говорейки ми все така монотонно, като често използваше името ми.
— Отпусни се, Джак, нека ефектът бъде пълен. Просто се отпусни и се наслаждавай на тия моменти. Помисли за брат си. Помисли си какво ще му кажеш. Мисля, че трябва да му разкажеш какъв голям следовател се извъди. Двама в едно семейство, това е вече нещо. Помисли си за лицето на Шон. Усмихнато. Усмихнато на теб, Джак. А сега затвори очи и се опитай да го видиш, Джак. Давай. Нищо няма да ти се случи, ти си в безопасност, Джак.
Не можех да му се противя. Клепачите ми натежаха. Опитах се да отклоня погледа си от него. Втренчих се в светлините, отразени в огледалото, но умората не искаше да ме пусне. Притворих очи.
— Добре, Джак. Отлично. Виждаш ли вече Шон?
Кимнах; в следващия момент усетих ръката му върху лявата си китка. Той я постави върху облегалката на стола. После направи същото и с дясната.
— Чудесно, Джак. Ти си превъзходен обект. Толкова внимателен. А сега не искам да усещаш никаква болка, Джак. Каквото и да стане, не искам да усещаш никаква болка, разбираш, нали?
— Да — отвърнах.
— Не искам да се движиш, Джак. И наистина, Джак, ти не можеш да се помръднеш. Ръцете ти са отпуснати. Ти не можеш да ги помръднеш. Не е ли така?
— Да — отвърнах.
Очите ми все още бяха затворени и брадичката ми почиваше върху гърдите ми, но съзнавах всичко, което ме заобикаляше и ставаше до мен. Сякаш тялото и разумът ми бяха разделени. Сякаш наблюдавах отнякъде собственото си тяло.
— А сега си отвори очите, Джак.
Отворих ги и видях Бакъс застанал пред мен. Револверът му беше в кобура под разкопчаното му сако, а в едната си ръка държеше дълга стоманена игла. Това беше моят шанс. Револверът беше в кобура, но аз бях като прикован върху стола с ръце в окови. Разумът ми повече не владееше тялото ми. Седях неподвижен и само гледах безпомощно как притиска върха на иглата към свободната ми длан. Той повтори процедурата с два от пръстите ми. Не направих никакво движение, за да му попреча.
— Добре, Джак. Мисля, че вече си готов за мен. Не забравяй, ръцете ти са като тежести. Не можеш да ги помръднеш колкото и да ти се иска. Не можеш да говориш, без значение колко жадуваш да го направиш. Но си дръж очите отворени, Джак, не искам да пропуснеш най-хубавата част.
Той се отдръпна и ме изгледа с блеснали очи.
— Кой е най-добрият сега, Джак? — запита той. — Кой е по-добрият от двама ни? Кой спечели и кой загуби?
Целият се изпълних от най-дълбока погнуса. Не можех нито да помръдна, нито да проговоря, страхът ме беше завладял. Усетих сълзи в очите си, но те не потекоха. Ръцете му се плъзнаха към катарамата на колана.
— Ами че аз дори вече няма нужда ползвам повече гуми, Джак.
Светлината в нишата зад него угасна още с произнасянето на думите му. В следващия миг долових някакво движение във вече настаналия мрак и чух гласа й. Гласа на Рейчъл.
— Не мърдай, Боб. Дори и на сантиметър.
Думите й прозвучаха спокойно и уверено. Бакъс застина, втренчен в очите ми, сякаш можеше да види отражението й в тях. Това бяха очи на мъртвец. Дясната му ръка, извън полезрението на Рейчъл, започна да се плъзга под сакото му. Исках да извикам, но не можех, В един миг напрегнах всички мускули, тялото ми се размърда на сантиметър и левият ми крак леко помръдна под стола.
Това обаче беше достатъчно. Хватката на Бакъс се раз-хлаби.
— Рейчъл! — извиках аз в същия момент, в който Бакъс измъкна револвера от кобура си, извъртя се и стреля срещу нея.
Последва размяна на изстрели, при които Вакъс беше отхвърлен на пода. Чух как се пръсна един от стъклените панели и студеният вечерен въздух нахлу в стаята, докато Бакъс дращеше по пода да се прикрие зад стола, на който седях.
Рейчъл се хвърли иззад ъгъла, сграбчи лампата и я изтръгна от контакта. Стаята потъна в мрак, нарушаван единствено от разсеяната светлина откъм долината, Той изстреля още два куршума срещу нея; детонацията на оръжието му беше толкова близо до главата ми, че за момент оглушах, Усетих го как дърпа стола към себе си, за да си осигури по-добро прикритие. Бях като човек, идващ на себе си след дълбок кошмар. Започнах да се надигам, за да усетя само след миг ръката му върху рамото ми да ме придърпва обратно на стола.
— Рейчъл — извика Бакъс, — стреляш ли още веднъж, ще го убиеш! Нима това искаш? Хвърли оръжието и излез, Ще обсъдим всичко.
— Не го слущай, Рейчъл — извиках, — Ще ни убие и двамата! Застреляй го! Убий го!
Тя се претърколи още веднъж покрай надупчената от куршуми стена, Този път съвсем ниско по пода, Дулото на револвера й сочеше точно над дясното ми рамо, но се поколеба. Бакъс обаче не изпитваше никакви колебания, Той стреля два пъти, докато Рейчъл се хвърляше обратно зад прикритието на ъгъла. Стената над нишата експлодира в парчета мазилка и прах.
— Рейчъл! — изкрещях аз.
Забих с всичка сила токовете на обувките си в килима и блъснах стола назад.
Движението ми изненада Бакъс. Усетих как столът го халоса здравата; ударът го отхвърли настрана от прикритието му. В този момент Рейчъл отново изскочи иззад зад нишата и стаята експлодира в блясъка на поредицата й от изстрели.
Зад гърба ми Бакъс нададе силен писък и после настана тишина. Очите ми бавно се нагаждаха към слабата светлина. Видях Рейчъл бавно да пристъпва напред към мен. Държеше револвера си високо в двете си протегнати ръце с неподвижни лакти. Оръжието сочеше зад мен. Бавно се извърнах. На ръба на разбитата стъклена стена тя спря и насочи оръжието си надолу в мрака, където бе изчезнал Бакъс, Стоя така изваяна като статуя повече от половин минута, докато се убеди напълно, че е изчезнал.
Тишината сграбчи къщата. Студеният нощен въздух накара кожата ми да настръхне. Накрая тя се извърна и дойде при мен. Сграбчи ме за ръката и ми помогна да се изправя.
— Хайде, Джак — каза, — всичко свърши. Ранен ли си? Ударен ли си?
— Шон.
— Какво?
— Нищо. Ти добре ли си?
— Така мисля. Ударен ли си?
Погледът й беше насочен към пода зад мен. Обърнах се. По пода имаше следи от кръв и разбити стъкла.
— Не, не е от мен — казах. — Ти го улучи. Или стъклото го е рязнало.
Двамата пристъпихме до ръба на пода. Долу имаше само мрак. Единствените звуци, които долитаха оттам, бяха на вятъра, шумолящ в клоните на дърветата, и шумът от движението по пътя.
— Рейчъл, съжалявам — произнесох. — Мислех си, че… Мислех си, че това си ти. Съжалявам.
— Не говори нищо, Джак. Ще го обсъдим по-късно.
— Мислех, че си излетяла.
— След разговора ни по телефона разбрах, че нещо не е наред. И тогава ми се обади Брад Хейзълтън и ми каза за какво си го търсил. Реших да поговоря с теб, преди да тръгна. Отидох до хотела и видях как
