тръгвате двамата с Бакъс. Не знам защо, но ви последвах. Сигурно защото Боб изпрати във Флорида мен, вместо Гордън. От този момент нататък вече му нямах вяра.
— Колко дочу от разговора ни тук?
— Достатъчно. Не можех да действам, докато не си прибереше оръжието в кобура. Съжалявам, че трябваше да минеш и през това, Джак.
Тя се отдръпна, но аз останах на ръба, втренчен в мрака долу.
— Не го попитах за другите. Не го попитах защо го е правил.
— Какви други?
— Шон, останалите. Белтран си е получил заслуженото. Но защо Шон? Защо другите?
— Няма обяснение, Джак. А дори и да е имало, никога няма да го научим. Колата ми е на пътя, малко по-надолу. Трябва да се върна и да повикам помощ и хеликоптер да претърси каньона. За да сме сигурни. Добре ще е да се обадя и в болницата.
— Защо?
— За да им кажа колко хапчета от техните си взел и да разбера какво да правим.
Тя тръгна към нишата на входа.
— Рейчъл — повиках след нея. — Благодаря ти.
— Няма защо, Джак.
49.
Малко след като Рейчъл излезе, рухнах върху дивана, потъвайки в меката бездна на мрака. В просъница долових шума от приближаващия се хеликоптер, но не можах да се събудя. Накрая, когато се събудих, беше вече три сутринта. Откараха ме на тринадесетия етаж на сградата на Федералното ведомство и ме вкараха в едно малко помещение за разпити. През следващите пет часа двама агенти с мрачни физиономии, които до този момент не бях виждал, ми задаваха въпроси, принуждавайки ме да повтарям историята си дотогава, докато накрая вече ми се повръщаше. За това интервю нямаше повикана стенографка, защото сега разговаряхме за един от техните хора и имах чувството, че искаха да пъхнат показанията ми в някакъв калъп, който да им е изгоден, преди да го обявят официално.
Някъде след осем накрая се смилиха и ми казаха да сляза до кафето да хапна нещо, докато доведат стеног-рафката, за да запише официалната версия. Толкова пъти бяхме повтаряли историята, че вече знаех кой въпрос след кой следва и как точно искат да отговоря. Не бях гладен, но толкова исках да се измъкна от тази стая, да не им гледам повече физиономиите, че бях готов да се съглася на всичко. Поне не ме ескортираха до кафето като някой затворник.
Открих Рейчъл седнала сама на една маса. Купих си кафе и посипана със захар поничка, която изглеждаше поне на три дни, и приближих масата й.
— Мога ли да седна?
— Това е свободна страна.
— Понякога почвам да се съмнявам. Ония момчета, Купър и Кели, ме държаха затворен пет часа в онази стая.
— Трябва да разбереш нещо, Джак. Ти си вестоносецът. Те знаят, че след като излезеш оттук, Ще разкажеш историята на вестниците и телевизията, а нищо чудно да напишеш и книга. Светът ще узнае, че във ФБР са открили гнило звено. Няма значение колко добра работа сме свършили или колко негодници сме спипали. Фактът, че сред нас е открит изрод, ще обиколи света. Това ще бъде сензация, ти ще станеш богат човек, а ние ще бъдем принудени да живеем с това бреме оттук нататък. Това е причината, поради която Купър и Кели не се отнасят към теб като с примадона.
Известно време само я гледах мълчаливо. Вече беше закусила.
— Добро утро, Рейчъл — произнесох аз, — Защо не почнем още веднъж, а?
Това вече я вбеси.
— Виж, Джак, аз също нямам никакво намерение да се отнасям към теб като с примадона, Как би очаквал да реагирам сега?
— Не знам. През цялото време, докато бях горе с онези момчета и отговарях на въпросите им, мислех единствено само за теб. За нас двамата.
Огледах лицето й за някаква реакция. Тя гледаше в чинията си.
— Виж, бих могъл да се опитам да ти обясня всички причини, поради които си мислех, че ти се криеш зад цялата история, но това няма значение. Всичко се свежда до мен, Рейчъл. У мен просто липсва нещо и … Не можех да приема обясненията ти без подозрение… сигурно е било някаква форма на цинизъм от моя страна. Всичко започна от едно малко съмнение, докато накрая надхвърли всякаква мярка. Рейчъл, моля те да ми простиш и ти обещавам, че ако ми дадеш една последна възможност, бих направил всичко, за да го превъзмогна. И ти обещавам, че ще успея.
Тя дори не вдигна очи. Бях отхвърлен. Всичко беше свършено.
— Рейчъл, мога ли да те запитам нещо?
— За какво?
— За баща ти, И за теб… Той… нарани ли те?
— Искаш да кажеш дали ме е изнасилил?
Гледах я мълчаливо.
— Това е част от мен и от моя живот и не съм длъжна да го обсъждам с когото и да било.
Завъртях с пръст чашката си с кафе, втренчен в нея, сякаш беше най-интересният предмет, който досега ми се бе случвало да видя.
— Е, трябва да се връщам горе — заявих накрая. — Отпуснаха ми само четвърт час.
Надигнах се да ставам.
— Каза ли им за мен? — запита тя.
Спрях.
— За нас? Не, опитвах се да избягвам темата, доколко то ми беше възможно.
— Не крий нищо от тях, Джак. Те вече така и така го знаят.
— Ти ли им каза?
— Да. Нямаше смисъл да крия каквото и да било от тях.
Кимнах.
— А ако им разкажа и те ме питат дали още сме,… дали още имаме връзка?
— Кажи им, че съдът още не се е върнал в залата.
Кимнах повторно и се изправих. Думата, която бе използвала, ми напомни за мислите ми от предната нощ, когато мислено бях произнесъл присъдата си над нея. Разбирах, че имаше пълното право да използва това доказателство срещу мен.
— Само те моля да ме известиш, когато произнесеш присъдата.
На излизане хвърлих поничката в кошчето до вратата.
Най-после на обяд Кели и Купър се смилиха окончателно над мен. Едва след това научих подробности за Ба-къс. Крачейки из оперативната служба, с удивление забелязах колко обезлюдял беше отделът. Вратите на кабинетите бяха отворени и вътре се виждаха само празните бюра. Приличаше ми на детективско бюро по време на погребение на техен колега и в известен смисъл беше точно така. Малко остана да се върна в стаята за разпити при инквизиторите си да ги запитам какво става. Бях съвсем наясно, че не ме обичат и нямаше да ми кажат нищо, което не искаха или не бяха длъжни да ми казват.
Докато подминавах залата за връзки, дочух някакъв разговор по портативна радиостанция. Надзърнах и видях Рейчъл седнала в залата сама. На бюрото пред нея имаше стойка с микрофон. Прекрачих вътре.
— Здравей.
— Здравей.
— Свърших. Казаха ми, че вече съм свободен. Къде са всички? Какво става?
— Всички са излезли подир него.
— Търсят Бакъс?
Тя кимна.
— Мислех си… — Не довърших. Ставаше ясно, че не са го открили в подножието на склона. Не бях питал
