Заварих пуста новинарската зала на „Роки“. Сутрешният редактор и дежурният репортер вече бяха на бюрото по градските дела, но други хора не се виждаха наоколо. Повечето от редакционния екип обикновено идваха към девет или по-късно. Първата ми спирка беше кафетерията да изпия още едно кафе и сетне отскочих до библиотеката, където си прибрах дебелия топ разпечатка от принтера с моето име, написано най-отгоре. Отбих се до кабинката на Лори Прайн да й благодаря лично, но и нея я нямаше още.
От мястото си на бюрото виждах в кабинета на Грег Глен. Той беше там, разбира се, както винаги залепен за телефонната слушалка. Започнах обичайната си програма с четенето едновременно на „Роки“ и „Поуст“, Изпитвам истинско наслаждение от ежедневната война между двата денвърски вестника. Ако имате любими рубрики, вълнуващите истории винаги печелят. По принцип обаче и двата вестника изчерпват всички теми и това представляваше окопна война; там се водеше истинската битка. Първо четях нашия репортаж и после техния, като сравнявах написаното от двамата автори, преценявайки кой е по-добрият от двамата, кой е разполагал с по-подробна информация. Не съм пристрастен и не винаги съм бил за „Роки“. В действителност повечето пъти симпатиите ми бяха на страната на „Поуст“. Работех с няколко истински задника и нямах нищо против да гледам как „Поуст“ ги прави за смях пред читателите си. Макар че едва ли щях да го призная на някого. Такава е природата на бизнеса и конкуренцията. Конкурирахме се с другия вестник, конкурирахме се и помежду си. Това беше причината, поради която бях сигурен, че някои от тях не откъсват поглед от мен всеки път, когато минех през новинарската зала. За някои от по-младите репортери аз бях почти герой, пълен със сюжети и истории, талант винаги да попадам в целта. За някои от другите бях патетичен некадърник с незаслужено висока слава и заплата. Динозавър. Винаги ме дебнеха и за най- малките пропуски. Нямах нищо против. Разбирах ги. И аз щях да бъда същият, ако бях на тяхно място.
Денвърските вестници захранваха по-големите ежедневници в Ню Йорк, Лос Анжелис, Чикаго и Вашингтон. Може би трябваше отдавна да съм се прехвърлил в някой от тях, а преди няколко години отхвърлих предложението на „Лос Анжелис Таймс“. Но не и преди да го използвам, за да си издействам само репортажите за убийствата. Грег си мислеше, че предложението се отнасяше за най-горещите събития от работата на полицията. Не му казах, че всъщност ставаше дума за един филиал от предградията, наречен Вали Едишън. Предложи ми да открие рубрика „Убийства“ специално заради мен, ако остана. Понякога си мисля, че допуснах грешка, като приех предложението му. Може би щеше да е по-добре, ако започнех някъде наново и на чисто.
Днешното състезание беше безспорен успех за нас. Бутнах вестниците настрани и вдигнах разпечатката от библиотеката. Лори Прайн бе открила няколко истории във вестниците от Източното крайбрежие, анализиращи патологията на самоубийствата сред полицейските служители, и няколко кратки репортажа за специфични самоубийства по цялата страна. Беше проявила деликатността да не разпечатва репортажа на „Денвър Поуст“ за брат ми.
Повечето от по-дългите статии разглеждаха самоубийството като професионален риск, свързан със спецификата на полицейската работа. Всяка започваше с отделно самоубийство на полицай, като след това преминаваше в дискусия между психиатри и полицейски експерти върху причините, накарали ченгетата да захапят дулата на служебните си пистолети. Всички истории заключаваха, че съществува причинна връзка между самоубийството на всеки отделен полицай и стреса на работата, усилен докрай от някое травмиращо събитие от живота на жертвата.
Статиите бяха ценни с това, че в тях фигурираха имената на експертите, от които бих имал нужда за работата си. Няколко от тях споменаваха едно спонсорирано от ФБР разследване върху полицейските самоубийства във фондацията по прилагането на законите във Вашингтон, окръг Колумбия. Спрях се на него, като съобразих, че Мога да използвам обновените статистики от бюрото или фондацията, за да придам на историята си актуалност и Достоверност.
Телефонът иззвъня. Беше майка ми. Не бяхме говорили от погребението. След няколко въпроса за пътешествието тя мина направо на въпроса.
— Райли ми каза, че се каниш да пишеш за Шон.
Това не беше въпрос, но аз отговорих:
— Да.
— Защо, Джон?
Единствено тя ме наричаше Джон.
— Защото трябва. Аз… просто не мога да продължавам, сякаш не се е случило. Трябва да опитам поне да разбера.
— Ти винаги разглобяваше играчките си, когато беше малък. Спомняш ли си? Унищожи всичките си играчки.
— За какво говориш, мамо? Това е…
— Това, което искам да кажа, е, че когато ги разглобеше, после никога не успяваше да ги сглобиш. И тогава какво ти оставаше? Нищо. Джони, ти нямаш нищо.
— Мамо, това е безсмислено. Виж, не мога да не го направя.
Не можех да разбера защо толкова бързо изпадах в гняв при всеки разговор с нея.
— Мислиш ли въобще за някой друг, освен за себе си? Осъзнаваш ли каква болка можеш да причиниш на някои хора, ако публикуваш тези неща във вестника?
— Имаш предвид татко ли? Та това по-скоро би му помогнало.
Последва дълга тишина; представих си я в кухнята й на масата, с притворени очи и слушалка в ръка. Баща ми сигурно седеше до нея и не смееше да разговаря с мен.
— Имаше ли някаква представа? — запитах спокойно аз. — Някой от вас изобщо имаше ли представа?
— Разбира се, че не — отвърна тя. — Никой не знаеше.
Последва ново мълчание, след което майка ми каза:
— Помисли си, Джон. По-добре е раните да зарастват в тишина.
— Също както със Сара ли?
— Какво искаш да кажеш?
— Ти никога не говореше… никога не разговаряше с мен за тогава.
— Не мога да говоря за това сега.
— Ти никога няма да можеш. Онова беше само преди двайсет и две години.
— Не бъди толкова саркастичен за такива неща.
— Съжалявам. Виж, мъча се да не бъда такъв.
— Помисли си само за какво те помолих.
— Ще помисля. И ще ти се обадя.
Тя ми затвори ядосана не по-малко от мен. Тревожеше ме, че не иска да пиша за Шон. Сякаш още пазеше любимото си дете. Него вече го нямаше. А аз бях тук.
Надигнах се от стола си, за да надзърна над преградата на кабинката си. Новинарската зала вече се изпълваше с народ. Глен бе излязъл от кабинета си; застанал до бюрото по градските дела, разговаряше с дежурния редактор за планираните статии относно простреляния специалист по абортите. Седнах на стола си, за да не ме видят и да не им хрумне идеята да редактирам. Мразя да редактирам. Обикновено изпращат тълпа репортери на мястото на престъплението или бедствието, които ми изтърсват събраната информация. После трябва да напиша статията с определен срок, като реша чии имена да се поставят под заглавието й. Това беше типично за вестникарския бизнес, но на мен вече ми беше дошло до гуша от него, Исках само да си пиша статиите за убийствата и да ме оставят на мира.
Замислих се дали не беше по-добре да си взема разпечатаните материали и да се скрия в кафето, но реших да рискувам. Продължих да чета, Най-впечатляващият материал беше поместен преди пет месеца в „Ню Йорк Таймс“. Не беше изненадващо. Този вестник беше Свещеният Граал за журналистиката. Най- добрият. Зачетох се в статията, но после реших да я оставя за най-накрая. След като прехвърлих и изчетох останалите материали, отидох ля поредната чаша кафе, после отново започнах със статията от „Таймс“, този път вече без да бързам.
Новинарският гвоздей бяха очевидно несвързаните едно с: друго три самоубийства па трима нюйоркски полицаи в рамките само на шест седмици. Жертвите не се познавали помежду си, но това не намаляваше покрусата на полицията, както се казваше в статията, Двама се самоубили с револверите си у дома, третият
