се обесил в един вертеп за пласиране на наркотици, докато шестима дрогирани наркомани го наблюдавали с ужас. Статията предаваше с подробности текущото изследване на случаите със самоубийства на полицаи, провеждано съвместно от Секцията по бихейвиористични науки1 към ФБР в Куантико, Вирджиния, и Фондацията по прилагането на законите. Статията цитираше директора на фондацията, Натан Форд, и аз си записах името му в бележника си, преди да продължа нататък. Той твърдеше, че проектът изследва всяко докладвано полицейско самоубийство, извършено през последните пет години, търсейки сходства в причините. Според него се налагал изводът, че е невъзможно да се определи кой може да е най-податлив на полицейската депресия. Веднъж обаче диагностирана, тя би могла да бъде лекувана, при условие, разбира се, че полицаят потърсеше помощ. Според думите на Форд целта на проекта била да се изгради база данни, която после да бъде транслирана в протокол, с помощта на който полицейските началници биха могли да набелязват полицейските служители, обхванати от полицейска депресия, преди да е станало твърде късно.
Статията на „Таймс“ включваше и един допълнителен материал за някакъв случай от преди година в Чикаго, където служителят потърсил помощ, но въпреки това пак не успели да го спасят. Докато четях, усещах как стомахът ми се свива. Според материала чикагският полицай детективът Дан Брукс започнал терапевтични сеанси с един психиатър, след като един много тежък случай започнал да го тормози. Ставало дума за отвлечено и убито дванадесетгодишно дете на име Боби Сматърс. Момчето било изчезнало и след два дни открили останките му в една снежна пряспа близо до зоологическата градина на парка Линкълн. То било удушено. Осем от пръстите му били отрязани.
Аутопсията определила, че пръстите били отрязани преди смъртта му. Този факт и невъзможността да идентифицира и залови убиеца, очевидно са надхвърлили издръжливостта на Брукс.
Господин Брукс, един високоуважаван следовател, не успял да понесе смъртта на преждевременно развитото синеоко момче.
След като шефовете и колегите му разбрали, че този факт пречи на работата му, той си взел четириседмичен отпуск и започнал интензивни терапевтични сеанси с доктор Роналд Кантор, на когото е представен от един психолог към чикагското полицейско управление.
Според доктор Кантор в началото на сеансите открито споделял спохождащите го мисли за самоубийство и твърдял, че бил в плен на кошмарите за момчето, пищящо в агония.
След двадесетте терапевтични сеанса, проведени за този четириседмичен период, доктор Кантор му разрешава да се завърне на работното място в Отдела по убийства. Господин Брукс вече се чувствал добре и продължил да се занимава с дела, свързани с убийства, като разкрил няколко нови случая. Казвал на приятелите си, че кошмарите му изчезнали. Известен със своята енергичност, Брукс дори продължил своето до този момент безуспешно преследване на убиеца на Боби Сматърс.
Но в някакъв момент през студената чикагска зима нещо очевидно се променя. На 13 март — деня, в който момчето Сматърс е щяло да навърши тринадесет години — Брукс седял в любимия си стол в работната стая, където обичал да пише поеми; занимание, което го разсейвало от работата му като детектив по убийствата. Бил взел най-малко две таблетки перкосет, който му бил останал от лечението на гръбначна травма преди година. Написал един ред в бележника си за стихове. После пъхнал дулото на своя 38- калибров полицейски специален в устата си и натиснал спусъка. Съпругата му го открила, когато се върнала от работа.
Смъртта на Брукс оставила семейството и приятелите му опечалени и изпълнени с въпроси. Какво биха могли да направят, за да го предотвратят? Какви са били признаците, незабелязани от тях? Кантор поклаща замислено глава на въпроса, дали може да има отговори на тези тревожни въпроси.
— Разумът е странно, непредсказуемо и понякога ужасно нещо — произнася с мекия си глас психологът в кабинета си. — Мислех, че Дан е напреднал много с мен. Очевидно е обаче, че ние не сме напреднали достатъчно.
Брукс и онова, което го е преследвало до смъртта му, остават загадка. Дори и последното му съобщение е загадка. Стихът, който е написал в бележника си, не ни предлага голяма възможност да вникнем в причината, накарала го да захапе дулото.
„Навън през бледата врата“ са неговите последни думи. Стихът е от поемата „Омагьосаният дворец“ на Едгар Алан По, която първоначално се появява в един от най-известните му разкази „Падането на замъка на Ъшър“.
Значението, което са имали тези думи за Брукс, е неясно, но те определено внасят меланхоличната нотка в неговия последен акт.
Междувременно убийството на Боби Сматърс си остава неразрешено. В отдел „Убийства“, където е работел Брукс и където колегите му продължават опитите си да разплетат случая, детективите сега твърдят, че търсят правосъдие за двете жертви.
— Ако питате мен, това е двойно убийство — заявява Лорънс Уошингтън, детектив, израснал заедно с Брукс и негов партньор в отдела, — Този, който е убил момчето, е премахнал и Дан. Никой не може да ме убеди в противното.
Изправих се и отправих поглед към залата. Никой не ме гледаше. Върнах се пак на разпечатката и отново прочетох края на статията. Бях зашеметен почти както през нощта, когато Уекслър и Сейнт Луис бяха дошли да ми съобщят за брат ми. Чувах ясно как бие сърцето ми; нечия ледена ръка сякаш бе сграбчила в безмилостната си хватка всичките ми вътрешности. Отворих бележника си и погледнах това, което бях нахвърлил след срещата ми с Уекслър. Името беше там. Шон го бе написал в журнала. Това беше последната му бележка.
РЪШЪР
Обадих се в библиотеката и помолих за Лори Прайн.
— Лори, обажда се…
— Джак. Да, знам.
— Виж, имам нужда от извънредно търсене. Искам да кажа, поне си мисля, че е търсене. Не съм сигурен как да…
— Какво има, Джак?
— Едгар Алан По. Имаме ли нещо от него?
— Разбира се. Сигурна съм, че имаме доста биографични справки. Бих могла…
— Имам предвид дали имаме някакви негови разкази или други творби? Търся „Падането на замъка на Ъшър.“ Съжалявам, че те обезпокоих.
— Всичко е наред. Не знам с какво разполагаме. Но съм сигурна, че всички книжарници в областта предлагат негови произведения.
— Добре, благодаря ти. Ще отскоча да потърся.
Канех се да затварям, когато произнесе името ми.
— Да?
— Хрумна ми нещо. Ако искаш да цитираш стих или нещо подобно, имаме колекцията на Бартлет върху компактдиск. Мога да го включа директно, става страшно бързо.
— Добре. Давай.
Тя остави слушалката и времето сякаш спря. Препрочетох края на статията в „Таймс“. Замисленото от мен ми изглеждаше малко като да стрелям в тъмното, но съвпаденията около смъртта на брат ми и Брукс и в имената Родерик Ъшър и РЪШЪР не можеха да се пренебрегнат.
— Джак — произнесе по едно време Лори, — току-що проверих индексите. Нямаме книги, съдържащи
