— Става въпрос за брат ми, за моя материал. Не можеш да го поръчаш на друг.
Той вдигна ръце в примирителен жест. Знаеше, че предложението му е неосъществимо.
— Тогава хващай телефоните и се върни после с нещо вече определено.
— Виж, не разбираш ли, че си противоречиш? Казваш ми да не отивам без доказателства. Но аз трябва да отида там, за да донеса доказателствата.
Върнах се на бюрото си, създадох един нов файл и започнах да набирам в него всичко, което ми беше известно за смъртта на Тереза Лофтън и брат ми. Записах всяка подробност, която си спомнях от досиетата. Телефонът звънеше, но аз не вдигах. Само въвеждах. Знаех добре, че трябва да започна с определена база информация. Тогава вече можех да разнищя случая с брат ми. С Глен накрая се спогодихме. Успеех ли да убедя ченгетата да открият отново делото по случая с брат ми, заминавах за Чикаго. Каза, че ще говорим допълнително за окръг Колумбия, но аз си знаех, че ако замина за Чикаго, щях да стигна и до Вашингтон.
Докато набирах, пред очите ми непрекъснато бе лицето на брат ми. Сега онази стерилна и безжизнена фотография ме тревожеше. Защото бях повярвал на невъзможното. Бях го изоставил и сега усещах едно още по-остро чувство на вина. В онази кола се бе намирал брат ми, моят близнак. Това бях аз.
9.
Приключих с четири страници бележки, а след това ги обобщих до шест реда кратки въпроси, на които трябваше да намеря отговорите. Бях открил, че като погледнех факта от обратната страна, приемайки, че Шон е бил убит, а не е посегнал сам на живота си, виждах нещо, което ченгетата вероятно не бяха догледали. Грешката им беше там, че те вече имаха предварителна нагласа да смятат и след това да приемат, че Шон се е самоубил. Познаваха брат ми и знаеха, че беше страшно потиснат по случая с Тереза Лофтън. Или може би е било нещо, което всяко ченге може да приеме за всеки свой колега. Когато обаче се зарових във фактите без предубеденост, видях онова, което те бяха пропуснали.
Разгледах списъка, който бях написал върху страничка от бележника си.
Сетих се, че мога да позвъня по телефона на Райли. Набрах номера и вече бях готов да затворя след шестото позвъняване, когато тя вдигна слушалката.
— Райли? Обажда се Джак. Добре ли си? В лош момент ли се обаждам?
— Имало ли е изобщо някога добър момент?
Гласът й звучеше така, сякаш беше пила.
— Искаш ли да дойда, Райли? Тръгвам веднага.
— Не, недей, Джак. Добре съм. Просто днес е един от онези гадни дни, нали знаеш? Все си мисля за него.
— Да. И аз непрекъснато мисля за него.
— Тогава защо не се мярна наоколо тогава, преди той да отиде… съжалявам, не бива да ти говоря така…
Замълчах за момент.
— Не знам, Райлс. Просто се скарахме за нещо. Изтърсих няколко глупости, които не биваше да казвам. Той… сигурно и той. Беше в някакъв период на охлаждане на отношенията ни… Направи го, преди да успеем да се сближим отново.
Осъзнах, че много отдавна не я бях наричал Райлс. Зачудих се дали го беше забелязала.
— За какво се карахте тогава, заради разрязаното на две момиче ли?
— Защо питаш? Той разказвал ли ти е за случая?
— Не. Само предполагам. Тя му беше взела акъла, защо да не го направи и с теб? Само за това си мисля.
— Райли, ти съвсем… Виж, не трябва да се измъчваш с това. Опитай се да мислиш за нещо хубаво.
Малко остана да й кажа, че нещата не са чак толкова мръсни, колкото изглеждат. Но беше прекалено рано.
— Много е трудно да го направя.
— Знам, Райли. Съжалявам. Не знам какво да ти кажа.
Последва дълго мълчание. Не се чуваше нищо в слушалката. Никаква музика. Нито телевизор. Чудех се какво ли правеше сама в къщата.
— Мама ми се обади днес. Ти си й казала какво правя.
— Да. Помислих, че трябва да знае.
Нищо не отговорих.
— Какво искаш, Джак? — запита накрая тя.
— Само един въпрос. Може да ти се стори малко странен, но нищо. Ченгетата показаха ли ти или върнаха ли ти ръкавиците на Шон?
— Ръкавиците му?
— Онези, които е носел тогава.
— Не, Не съм ги получила. Никой не ме е питал за тях.
— Добре, какви бяха те?
— Кожени. Защо?
— Просто нещо ми хрумна. Ще ти кажа по-късно, ако излезе нещо. А цветът им черен ли беше?
— Да, черен бокс. Мисля, че бяха подплатени с вълна.
Описанието й съответстваше на ръкавиците, които бях видял върху фотографиите. Това не означаваше нищо. Просто само една отправна точка за проверка, една мишена от редицата.
Говорихме още няколко минути и я поканих да вечеряме заедно тази вечер, защото отивах в Боулдър, но тя отказа. След това затворихме. Тревожех се за нея и се надявах, че разговорът ни, един прост човешки контакт, ще й даде поне малко кураж. Замислих се дали все пак да не се отбия до апартамента й, след като приключа с работите си.
Докато карах през Боулдър, гледах как се образуват облаци, които носеха сняг по върховете на Флат Айрънс. Бях отраснал там и знаех колко бързо могат да дойдат насам. Надявах се компанията „Темпо“, чиято кола карах, да се е погрижила за вериги в багажника, макар че ми се струваше малко вероятно.
На езерото заварих Пена, застанал пред къщичката си да говори с група скиори. Реших да изчакам и отидох на брега. Зърнах няколко петна, където хората бяха отстранили снега и отдолу ледът блестеше. Съзнателно пристъпих навътре в замръзналото езеро и погледнах в една от синьо-черните дупки, представяйки си какви дълбини се криеха под него. Усетих лек трепет под краката си. Преди двайсет и две години сестра ми бе пропаднала в леда и бе загинала в това езеро. Сега брат ми бе загинал в колата на не повече от петдесет метра от мястото, където стоях. Докато гледах черния лед, си спомних как веднъж разказваха, че някои от рибите в езерото замръзвали през зимата, но с настъпването на пролетното топене се пробуждали и продължавали да плуват. Зачудих се дали беше вярно; да можеха и хората да бъдат като рибите.
— Пак сте вие.
Извърнах се и видях Пена.
— Да, пак съм аз. Съжалявам, че ви безпокоя отново. Имам само още няколко въпроса към вас.
