вратата.
Един продължителен момент бях като застинал. Бях разглеждал фотографиите, но те не бяха успели да ме подготвят за вътрешността на колата. Сладникавият дъх, засъхналата по задното стъкло, покрива и облегалката за главата на шофьора кръв… Кръвта на брат ми. Усетих как съдържанието на стомаха ми се надига. Бързо погледнах над облегалката към арматурното табло и панела с управлението на отоплението. После погледнах към Уекслър през десния прозорец. За момент очите ни се срещнаха и аз се запитах дали наистина исках толкова блокировката да е изключена. Хрумна ми мисълта, че би било сигурно по-лесно, ако оставех нещата така, както са, но бързо я прогоних от съзнанието си. Съзнавах добре, че ако не разнищех нещата докрай, нямаше да имам покой до края на живота си.
Протегнах ръка и освободих заключващото устройство за вратата от моята страна. Дръпнах дръжката на вратата и тя рязко се отвори. Пристъпих навън и погледнах Уекслър. Снегът бе започнал да покрива косата и раменете му.
— И нагревателят е изключен. Значи не би могъл да бъде причина за замъгляването на прозорците. Мисля, че при Шон е имало човек в колата. Разговаряли са. После мръсното копеле, което и да е било то, го е убило.
Уекслър изглеждаше така, сякаш беше видял призрак. Съзнанието му беше обсебено от тази мисъл. Хипотезата вече се бе превърнала в теория и той добре го знаеше. Имаше вид на човек, готов да заплаче всеки момент.
— Проклятие!
— Виж, всички го пропуснахме.
— Не, при мен е по-различно. Едно ченге никога не изоставя партньора си по този начин. Колко струваме, след като не можем да се защитим един друг? И един шибан репортер…
Той не довърши, но мисля, че знаех какво чувства. Чувстваше се така, сякаш беше предал по някакъв начин Шон. Знаех добре как се чувства, защото и с мен беше същото.
— Това не е окончателно — казах аз. — Все още можем да променим нещата.
Видът му не се промени. Не можех да го даря с успокоение. То идваше отвътре.
— Само сме загубили малко време, Уекс — произнесох накрая аз. — Хайде да се приберем на топло. Тук е доста студено.
Заварих къщата на брат ми тъмна, когато отидох да кажа на Райли. Постоях нерешително, преди да почукам, удивлявайки се на абсурдността на ситуацията: да вярвам, че новините, които нося, могат по някакъв начин да й повдигнат настроението. Чудесни новини, Райли, Шон не се е самоубил, както всички си помислихме, ами напротив, някакъв откачен го е застрелял, който и преди ги е вършил тия работи и сигурно пак ще ги върши.
Въпреки всичко почуках. Не беше късно. Представях си я как седи там, в тъмното, или може би беше в някоя от задните спални, откъдето не се процеждаше никаква светлина. Светлината на фенера падаше върху главата ми и тя отвори, преди още да успея да почукам втори път.
— Джак.
— Рай ли. Мога ли да вляза и да поговоря с теб?
Разбрах, че тя още не знаеше. Бях се споразумял с Уекслър. Щях да й го кажа лично. Той нямаше време. Беше прекалено зает с повторното завеждане на делото, съставянето на списъци с вероятните заподозрени, с уреждането на експертиза за отпечатъци и други доказателства по колата на Шон. Не му бях казал нищо за Чикаго. Исках да го запазя единствено за себе си, без да съм сигурен защо постъпвам така. Дали беше заради статията? Дали исках да напиша тази статия само заради себе си? Това беше най-лесният отговор и аз го използвах, за да намаля неудобството си, че не му бях казал всичко. Но знаех, че дълбоко в себе си таях нещо. Нещо, което може би не желаех да изваждам на показ.
— Влизай — каза тя. — Нещо не е ли наред?
— Не съвсем.
Влязох след нея и тя пое към кухнята, където включи настолната лампа. Носеше сини джинси, дебели вълнени чорапи и пуловер с емблемата на колорадските „Бъфало“.
— Появиха се някои нови неща във връзка с Шон и исках да ти ги съобщя. Нали разбираш, не по телефона.
И двамата седнахме на масата. Под очите й все още имаше кръгове и тя не бе направила нищо, за да ги скрие. Усетих как отчаянието й ме връхлита и отместих поглед от очите й. Помислих, че съм го избягнал, но в тази къща беше невъзможно. Болката й проникваше във всяко ъгълче на къщата.
— Да не те събудих?
— Не, четях. Какво има, Джак?
Разказах й. За разлика обаче с Уекслър споделих всичко с нея. За Чикаго, за поемите, за това, което възнамерявах да направя. Тя кимаше от време на време, но това беше единствената й реакция. Нито сълзи, нито въпроси. Всичко това щеше да дойде, след като си тръгнех.
— Та това е историята — казах. — Дойдох да ти кажа. Тръгвам за Чикаго по най-бързия начин.
— Може да ти е смешно, но се чувствам толкова виновна — проговори тя след дълго мълчание.
Видях в очите й сълзи.
— Виновна? За какво?
— През цялото това време. Много му бях ядосана. Нали знаеш, за това, което направи. Сякаш го беше направил на мен, не на себе си. И започнах да го ненавиждам, да ненавиждам спомена за него. А сега, ти… и това.
— Всички се чувстваме така. Само така можехме да го преживеем.
— Каза ли на Мили и Том?
Това бяха моите родители. Тя никога не ги почувства достатъчно близки, за да се обръща към тях по друг начин.
— Все още не. Но ще го направя.
— Защо не спомена на Уекслър за Чикаго?
— Не знам. Исках да имам преднина, предполагам. Но още утре ще го разберат.
— Джак, ако това, което твърдиш, е вярно, те трябва да знаят всичко. Не искам още някой да свърши по този начин само за да можеш да си напишеш статията.
— Виж, Райли — казах аз, опитвайки се да остана спокоен, — който и да го е извършил, отдавна се е измъкнал. Просто искам да стигна при ченгетата в Чикаго преди него. Само един ден.
Замълчахме и двамата.
— И не ме разбирай погрешно. Искам да напиша статията, това е така. Но тук има и нещо далеч по- голямо от една журналистическа амбиция. Става дума за мен и за Шон.
Тя кимна и тишината отново се настани между двама ни. Не знаех как да й обясня мотивите си. Умението ми в Живота се състоеше в това да подреждам думите заедно в някакъв последователен и интересен текст, но вътре в °ебе си не откривах думите, с които да й го обясня. Още не можех. Знаех, че иска да чуе още от мен, и се опитах Да й дам това, от което се нуждаеше, едно обяснение, Което аз самият още не си бях изяснил докрай.
— Спомням си, че когато завършихме гимназията и двамата знаехме добре какво искаме да направим. Аз щях да пиша книги и да бъда известен или богат, или и двете. Шон щеше да стане началник на детективите в денвърското полицейско управление и да разгадае всички мистерии на града… Нито единият, нито другият успя да го постигне, дори частично.
Тя безуспешно се опита да се усмихне на спомена ми.
— Така или иначе, в края на онова лято аз заминавах за Париж да напиша великия американски роман. А той чакаше да го призоват в армията. На раздяла двамата сключихме сделка. Беше доста особена. Уговорихме се, че когато стана достатъчно богат, ще му купя порше, също като онова на Редфорд в Даунхил Ресър. Това беше. Това беше всичко, което искаше. Сам щеше да си избере модела. А аз щях да платя. Казах му, че за мен това е неизгодна сделка, защото той няма да има какво да ми даде в замяна. Тогава обаче му хрумна нещо. Каза ми, че ако ми се случи нещо, каквото и да е, нали знаеш, ако ме убият или осакатят, или пък ограбят, или каквото и да е, той ще намери човека, който го е извършил. Той ще има грижата никой да не се измъкне, без да си плати. И да ти кажа ли, дори още тогава му повярвах. Повярвах му, че е способен да го направи. Имаше нещо успокоително в тази мисъл.
