Смутено тръснах глава. Колко е хубаво, че никой не Може да прочете най-съкровените ни мисли. Защото тогава щяха да лъснат тъпите ни самовлюбени душички.
Исках да изляза, но не можех да го направя заради телефона. Включих телевизора и се погнусих за пореден Път. Деца на стриптизьорки по един канал, порнозвезди, чиито съпруги ги ревнуват от партньорките им, и мъже, които смятат, че жените трябва да се държат в подчинение, като от време на време някоя от тях бива пребивана за назидание на другите. Изключих го и ми хрумна една идея. Необходимо беше само да изляза. Това гарантира, ше, че Уорън щеше да се обади, защото нямаше да съм в стаята. Номерът сполучваше всеки път. Молех се само да остави бележка.
Хотелът се намираше на Кънектикът Авеню близо до Дюпонт Съркъл. Тръгнах натам и се отбих в една кни жарница за криминална литература, като си купих „Мш жество рани“ на Алън Ръсел. Някъде бях чел добри отзь ви за нея и реших, че книгата ще успее да ме разсее.
Преди да се върна в „Хилтън“, реших да се поразтъпч няколко минути пред сградата в търсене на мястото, кт дето Хинкли бе чакал Рейгън с пистолет в ръка. Добре с, спомнях суматохата, но не можех да открия мястото. Това ме накара да се замисля. Явно управата бе направила някои промени, за да не се превърне той в туристическа атракция.
Като полицейски репортер аз бях турист на зловещото. Прескачах от убийство на убийство, от ужас на ужас, без дори да ми мигне окото. Поне така си мислят хората. Докато пресичах фоайето към асансьорите, си мислех как ли ме характеризираше това. Може би нещо не беше наред с мен. Защо смятах за толкова важно мястото, където беше чакал Хинкли?
— Джак?
Обърнах се към асансьорите. Беше Майкъл Уорън.
— Здравей.
— Звънях в стаята ти… Предполагах, че си някъде наоколо.
— Просто се разхождах. Вече си мислех, че няма да се обадиш.
Изрекох го с усмивка и обнадежден. Много от проблемите ми вече щяха да се решат. Той вече не беше в костюма, с който ме беше посрещнал в офиса си. Беше го сменил с джинси и пуловер. Беше преметнал дълго палто от туй д през ръката си. Следваше поведението на информатор, който предпочита да доставя сведенията лично вместо по телефона.
— Искаш ли да се качим в стаята ми или да си поговорим тук?
— По-добре в стаята ти — отвърна той и се запъти към асансьорите.
Васансьора почти не говорихме. Само огледах дрехите му явно си се отбивал у дома.
— Живея съвсем наблизо, в Кънектикът, от другата гтрана на обиколното шосе.
Знаех, че не беше звънил, защото разговорът ставаше междуградски. Също така прецених, че хотелът беше по пътя от дома му до фондацията. Започна да ме обзема възбуда. Уорън беше на път да промени решението си.
В коридора лъхаше на влага и прах, също като във всеки друг хотел. Отключих вратата на стаята си. Компютърът ми още беше отворен върху малкото бюро, а дългото ми сако и единствената ми вратовръзка лежаха захвърлени върху леглото ми. Иначе стаята ми беше подредена. Той също захвърли палтото си върху леглото и двамата седнахме на единствените два стола.
— И така, как вървят нещата? — запитах. Направих едно проучване. Измъкна сгънат лист от задния си джоб.
— Преди края на работния ден влязох във файловете на главния компютър. Търсих служебните доклади за жертвите с професия ченгета по разследване на убийства. Бяха само тринадесет. Имам разпечатка на имената им, полицейските управления и датите.
Той ми подаде страницата, вече разгърната, и аз я поех от него сякаш беше изработена от най-фин кристал.
Благодаря ти. Търсенето ти ще бъде ли регистрирано от компютъра?
— Не знам. Всъщност не мисля. Това е система с широк достъп. Не знам дали изобщо има задействана някаква защитна система.
— Благодаря ти — повторих аз. Не знаех какво друго да му кажа.
— Това е най-лесният етап, така да се каже. Ровенето в хранилището ще ни отнеме доста време… Исках да знам Дали ще ми помогнеш. Вероятно знаеш по-добре от мен кои са по-важните.
— Кога?
— Тази вечер. Сега е единствената възможност. Отделът ще е затворен, но аз имам ключ за хранилището, Защото понякога ми се налага да ровя за разни неща при запитвания от медиите. Не го ли направим тази нощ утре разпечатките вече може да ги няма. Имам чувство то, че на ФБР няма да им хареса документите да седят там, особено след като ги търсиш толкова упорито. Утро сутринта първата им работа ще е да дойдат и да ги прибе рат.
— Това ли каза Форд?
— Не съвсем. Чух го от Олайн. Тя говори с Рейчъл Уолинг, не с Бакъс. Той каза, че тя е…
— Я чакай, я чакай. Рейчъл Уолинг?
Това име ми беше познато. Помислих и се сетих. Тя беше специалистът по съставяне на профили от Секцията по бихейвиористични науки, подписала изследването, което Шон бе представил по делото Тереза Лофтън.
— Да, Рейчъл Уолинг. Тя е специалистът по профилите там. Защо?
— Нищо. Името ми е познато.
— Работи при Бакъс. Нещо като връзка между центъра и фондацията по проекта за изследване на самоубийствата. Така или иначе, Олайн твърди, че е споменала на Форд за намерението си да хвърли поглед на всичко това. Нищо чудно да поиска да си поговори и с теб.
— Ако аз не си поговоря първо с нея. — Изправих се.
— Да вървим.
— Виж, има още едно нещо. — Той също стана. — Аз нямам нищо общо с това, ясно ли е? Ти използваш тези файлове само като инструмент при разследването. Никога и никъде няма да споменаваш, че си имал достъп до архивите на фондацията. Никога няма да признаваш, че си виждал някой от тези документи. Не искам да загубя работата си. Разбираш ли?
— Абсолютно.
— Тогава произнеси го.
— Съгласен съм с всичко.
Тръгнахме към вратата.
— Смешно — изрече той. — През всичките тези години, когато използвах източниците си, никога дори и през ум не ми е минавало какво рискуват заради мен. Сега вече разбирам. Направо си е страшничко.
Само го изгледах и кимнах. Боях се, че произнеса ли дори и думичка, той ще размисли и ще се прибере у дома си.
По пътя към фондацията, вече в колата му, той добави ще няколко основни правила.
— Никъде в статията си няма да споменаваш името.
— Добре.
— Нито една информация, получена от мен, не бива да се приписва на „източник от фондацията“. Само „източник, запознат с разследването“, ясно ли е? Така ще имам известно прикритие.
— Да, това вече го уточнихме. Можеш да разчиташ на мен, Майк. Аз не издавам източниците си. Никога. Всичко, което ще направя с информацията, получена при теб, е да се добера до потвърждение от трети лица. Става въпрос само за разпечатката. Няма проблеми.
Няколко минути беше спокоен, но после пак го обзеха съмненията.
— Той ще разбере във всички случаи.
— Тогава защо не прекратим? Не искам да излагам на опасност работата ти. Просто ще отида в бюрото и ще си опитам късмета.
Не исках да постъпвам така, но бях длъжен да му осигуря вратичка. Не бях прекрачил още онази граница, отвъд която вече не те интересува дали човекът, осигурил ти информацията, ще загуби работата си. Не исках да ми тежи на съвестта. И без това си имах достатъчно грижи.
— Спокойно можеш да отпишеш и ФБР. Поне докато Уолинг се занимава със случая.
