Смъртта е моят занаят

интуиция.

Накрая прибавих и третия случай в списъка си, въпреки че нямаше предсмъртна бележка. Джон П. Маккафърти е бил от отдел „Убийства“ на балтиморската полиция. Сложих го, защото смъртта му по един твърде зловещ начин приличаше на случая с Джон Брукс. Според следствието Маккафърти бе изстрелял един изстрел в пода на апартамента си преди втория, фатален куршум в устата си. Спомних си думите на Лорънс Уошингтън, че по този начин по ръцете на жертвата остават следи от изгорелите барутни газове.

Четири имена. Разгледах ги заедно с бележките, които си бях водил междувременно, и после извадих и книгата на По, която си бях купил в Боулдър.

Беше дебел том, съдържащ всички произведения от По. Проверих съдържанието: поезията беше събрана в седемдесет и шест страници. Проумях, че дългата ми нощ се очертаваше да стане още по-дълга. Позвъних на „Обслужване по стаите“ и поисках кафе, помолих ги да ми Донесат и аспирин; прекаляването с кафето със сигурност щеше да доведе до жестоко главоболие. Започнах да чета.

Не съм от онези, които се страхуват от самотата или от тъмното. Живеех сам от десет години, преспивал съм сам в националния парк и съм скитал из изоставени и порутени сгради, само и само да мога да напиша хубава статия, Седял съм в тъмни автомобили в очакване на канди дати и гангстери или страхливи източници. Макар и ган гстерите да изпълваха със страх душата ми, и през ум но ми бе минавало, че съм сам в мрака. Тази нощ обаче стиховете на По ме накараха да изтръпна от страх. Може би защото бях сам в хотелска стая в непознат град. Моно-би защото притежавах документи, в които се описваше насилствена смърт, или защото усещах присъствието на мъртвия си брат. А може би защото вече знаех какво се крие зад думите, цитирани от неизвестния убиец. Но как вото и да беше, обзе ме страх, от който не можах да се освободя дори след като пуснах телевизора.

Четях подпрян върху възглавниците на леглото със запалени и от двете ми страни лампи. Но въпреки това подскочих, когато пред вратата на стаята ми се разпеем бурен смях. Тъкмо се бях настанил удобно върху възглавниците и четях поемата „Енигма“, когато телефонът иззвъня и аз отново подскочих: острият му звън се раз личаваще толкова много от мекия напевен сигнал на домашния ми телефон. Беше дванайсет и половина и пред положих, че е Грег Глен от Денвър.

Докато протягах ръка към слушалката, се сетих, че Глен не знаеше къде съм отседнал.

Беше Майкъл Уорън.

— Исках само да разбера… дали си буден… дали си открил нещо.

Отново изпитах онова странно чувство, съпровождащо съдействието му и многото въпроси. Беше толкова различен от всичките ми досегашни източници на информация, И въпреки това не можех просто така да го разкарам. Беше рискувал твърде много паради мен.

— Все още се ровя — отвърнах, — Седя си и си чета поезията на Едгар Алан По, Направо тръпки ме побиват от страх.

Той се изсмя учтиво.

— Но имаш ли някаква полза от нея… имам предвид самоубийствата?

В този момент нещо ме накара да застана нащрек.

— Хей, откъде се обаждаш?

— От къщи. Защо?

— Не каза ли, че живееш в Мериленд? Значи това е междуградски разговор, нали така? На сметката ти ще бъде записано, че си разговарял с мен, човече. Не помисли ли за това?

Не можех да повярвам на безгрижието му, особено след ме бе предупредил за ФБР и агентката Уолинг.

— О, по дяволите… Наистина съвсем съм изкукуригал. Виж, едва ли някой ще се заинтересува от сметките ми за телефонните разговори. Нямам достъп до никаква секретна информация за националната ни сигурност, така че няма страшно.

— Не знам. Ти ги познаваш по-добре от мен.

— Да зарежем това, Какво откри?

— Казах ти, че още търся. Натъкнах се на две имена, които могат да ми свършат работа. Съвсем малко.

— Е, това е добре. Радвам се, че рискът си заслужаваше.

Кимнах; беше малко смешно, защото той не ме виждаше.

— Да, още веднъж ти благодаря. Трябва да продължавам. Уморен съм и искам да приключвам.

— Тогава те оставям. Утре, ако имащ възможност, ми се обади по телефона, за да съм в течение.

— Опасно е за теб, Майкъл. Мисля, че ще е по-добре да не знаят, че имаме нещо общо.

— Е, както кажеш. Надявам се да прочета всичко един ден. Имаш ли краен срок?

— Не. Дори и не съм разговарял на тази тема.

— Имащ чудесен редактор. Хайде, да не те разсейвам повече. Наслука.

Скоро думите на поета отново ме грабнаха. Мъртъв от сто и петдесет години, но това не му пречеше да ме сграбчи с протегнатата си от гроба костелива ръка, По беше Майстор на настроението и ритъма, Настроението беше зловещо, а ритъмът — често задъхан, Скоро открих, че отъждествявам написаното със собствения си живот. „Живях аз сам във свят от стон“ пише По, „С душа — умираща вълна.“ — Думи, които поне за момента, отгова ряха на настроението ми.

Зачетох се и скоро усетих как ме сграбчва меланхолията на поета при откъса от „Езерото на…“

Но щом покровът на нощта
захлупи всичките места.
и вятърът с потаен шепот
облъхне ги с напев неземен.
тогава — ах, ще ме разбуди
на злото езеро гласът.4

По завладя ужасената ми и благодатна памет. Стана моят кошмар. Бе протегнал ръка и през века и половина, които ни деляха, бе забил леден пръст в гърдите ми.

Смъртта надзърташе от таз вълна.
стаила гроб под нея тя.5

В три часа сутринта приключих с последната поема, Бях успял да открия още един цитат от негово произведе ние в една предсмъртна бележка. Стихът „Тъжно, вече знам какво е, когато силата ми залинее“, приписван според полицейските доклади на далаския полицай Гарланд Петри, беше взет от поемата „На Ани“.

Не открих обаче никаква връзка на последните думи на Белтран, детектива от Сарагоса, с която и да е поема на Едгар Алан По. Започнах да се питам дали в преумората си просто не я бях пропуснал, макар и да съзнавах, че въпреки късните часове бях чел съвсем внимателно книгата. Просто никъде нямаше нещо подобно. „Господи, помогни на бедната ми душа!“ Сега вече си мислех, че това е била последната искрена молитва на един обзет от мисълта за самоубийство човек. Зачеркнах Белтран от списъка: този вопъл очевидно е бил негов.

Разгледах бележките си, докато се унасях в сън, и реших, че случаите с Маккафърти в Балтимор и Брукс в Чикаго бяха прекалено сходни, за да ги отмина. Знаех какво ще предприема сутринта. Щях да тръгна към Балтимор Да открия още.

През нощта сънят се върна. Единственият повтарящ се кошмар през целия ми живот. Както винаги сънувах, че крача по едно огромно замръзнало езеро със синьо-черен лед. Бях сам в безбрежната ледена пустиня, хоризонтът се бе превърнал в ослепителна изгаряща белота. Приведох глава и продължих да