крача. Поколебах се, когато дочух глас на момиче, молещо за помощ. Огледах се, но не го видях никъде. Обърнах се и продължих. Направих крачка, две… И тогава една ръка проби леда и ме сграбчи. Задърпа ме към разширяващата се дупка. Никога не разбрах дали ме дърпаше при себе си, или се мъчеше да се изтръгне от прегръдката на леда, независимо че този кошмар твърде често ме спохождаше.
Виждах само ръката, слаба и костелива, да се подава от черната дупка. Разбрах, че ръката — това беше смъртта. Събудих се.
Лампите още светеха, телевизорът продължаваше да работи. Седнах в леглото и се огледах; едва след известно време осъзнах кой съм и къде се намирам. Изчаках да преминат ледените тръпки и се изправих. Изключих телевизора и отидох до малкия бар, скъсах лепенката и отворих вратичката. Избрах си една малка бутилка „Амарето“ и отпих без чаша. Отбелязах в малкия списък, който дават на всеки клиент. Шест долара. Разгледах списъка и безбожните цени само за да се занимавам с нещо.
След малко усетих как алкохолът започва да ме сгря-ва. Седнах на леглото и погледнах часовника. Беше пет без петнайсет. Трябваше да поспя поне още няколко часа. Пъхнах се под завивките и взех книгата от нощното шкафче. Отворих я на поемата и отново се зачетох. Очите ми се спряха на двата реда.
След малко изтощеният ми мозък се предаде. Оставих книгата обратно на мястото й и се строполих върху леглото. Пропаднах в бездната на мрака и забравата.
17.
Всички инстинкти на Гладън крещяха в един глас, че е опасно да се остава в града, но той не можеше да си тръгне току така. Имаше да върши още доста неща. Уреденият по електронен път трансфер на сумата щеше да стигне до филиала на Фарго само след няколко часа и той трябваше да си прибере новата камера. Това беше от изключителна важност; а той не можеше да го свърши в движение, бягайки към Фресно или някъде другаде. Така че му се налагаше да изчака в Лос Анжелес.
Вдигна поглед към огледалото над леглото и се огледа. Не беше се бръснал от последната сряда и бакенбардите Му вече започваха да се оформят. Протегна ръка към нощ-ното шкафче за очилата и ги сложи. Оцветените контактни лещи бе изхвърлил в кофа за отпадъци на ресторанта, където бе вечерял предната нощ. Вдигна отново поглед към огледалото и се ухили на собственото си отражение. Вече беше нов човек.
Хвърли поглед към телевизора. Някаква жена духаше на един мъж, докато един друг й го бе изтеглил в поза инстинктивно предпочитана от кучетата. Звукът беше изключен, но той знаеше какво би могъл да чуе. Телевизорът работеше цяла нощ. Порнофилмите, включени в цената на стаята му, не подпомагаха особено възбудата му, защото изпълнителите бяха прекалено стари и буквално отегчени от работата си. Направо бяха отвратителни. Въпреки това обаче той не го изключваше. Това му помагаше да не забравя, че всеки е подвластен на нечестивите си желания.
Отново взе книгата си и зачете поемата на По. Знаеше я наизуст след толкова много години четене, но въпреки това обичаше да гледа думите върху страницата и да държи книгата в ръцете си. По някакъв начин това го даряваше с утеха и покой.
Гладън се изправи на леглото и остави книгата, дочувайки някаква кола да спира пред прозореца на стаята му, Приближи до завесите и се надзърна през тях към паркинга. Слънцето го заслепи. Бяха двама новопристигнали, които сега се нанасяха. Мъж и жена, и двамата порядъчно пийнали, а още нямаше и обяд.
Той знаеше, че беше време да се поразтъпчи. Първо трябваше да си купи вестник, за да види дали няма нещо публикувано за смъртта на Еванджелин. За него. После щеше да отиде в банката, а след това да си вземе камерата. А ако останеше време, може би щеше Да се поразтърси малко.
Добре знаеше, че колкото повече си стои в стаята, толкова повече намаляваше рискът някой да го разпознае. Но също така беше уверен, Че е покрил добре следите си. След „Холивуд Стар“ два пъти бе сменял мотелите. Първата стая в Кълвър Сити я използва само за да боядиса косата си. Накрая внимателно почисти и изми банята и си тръгна. След това се добра до Вали и се нанесе в бор-Дея, в крито киснеше в момента, мотела „Бон Соар“ на булевард „Вентура“ и Студио Сити. Четиридесет долара На вечер, три канала с порнофилми.
Регистрира се под името Ричард Кидуел. Това беше самоличността от последния му документ. Трябваше да се включи в мрежата и да си осигури още няколко. В следващия момент съобрази, че ще му се наложи да наеме и пощенска кутия, за да получи документите; още една причина да не бърза с напускането на Лос Анжелес. Поне за известно време. Добави наемането на пощенската кутия към списъка на нещата, които имаше да върши. Хвърли поглед към екрана, докато изхлузваше панталоните си. Жена с гумен пенис, привързан към слабините й, чукаше друга жена. Той завърза обувките си, изк лючи телевизора и излезе от стаята.
Присви очи от силното слънце. Закрачи през паркинга към рецепцията на мотела. Носеше бяла тениска с картина на Плутон. Кучето беше любимото му животно от рисуваните филми. В миналото фланелката му бе успокоявала страховете на децата. Всеки път.
Зад стъклото на рецепцията седеше една сбръчкана женска с татуировка върху мястото, където навремето п започвала гърдата й. Кожата й беше отпусната и провис нала и татуировката беше толкова стара и обезформена, че човек с чиста съвест можеше да я взема за синина от ударено. Носеше голяма руса перука, яркорозово черви ло и грим, достатъчен да мине за телевизионна еванге листна. Същата, която го бе настанила предния ден. Той пъхна еднодоларова банкнота през процепа в стъклото и помоли да му ги развали на три по двадесет и пет, дк десетачета и едно петаче. Не знаеше колко струват вестниците в Лос Анжелес. В другите градове варираха с двадесет и пет до петдесет цента.
— Съжалявам, миличко, нямам дребни — изрече тя с глас, жадуващ за поредната цигара.
— О, по дяволите! — възкликна гневно Гладън. Разтърси глава. На този свят вече нямаше прилично обслужване. — Ами портмонето ви? Хич не ми се бие път по половината улица, за да си купя вестник.
— Чакайте да проверя. И внимавайте какво приказвате. Нямам желание да слушам ругатните ви.
Той я проследи как се изправя. Носеше къса и тясна черна пола, която по един отчайващ начин караше мрежата от варикозни вени по задната част на бедрата й да изпъква още повече. Не можеше точно да определи възрастта й, износена тридесетгодишна или прехвърлила вече четиридесет и петте развалина. Когато обаче се приведе да измъкне чантата си от едно долно чекмедже, съвсем преднамерено му показа целия си отпуснат задник. Изправи се и зарови за дребни. Докато голямата черна чанта бе погълнала ръката й подобно на някакво животно, тя го огледа през стъклото с преценяващ поглед.
— Хареса ли си нещо? — запита го тя.
— Не, не съвсем — отвърна той. — Намерихте ли дребни? Тя измъкна ръка от пастта на чантата си и огледа монетите.
— Не е необходимо да бъдете толкова груб. А и освен това имам само седемдесет и един цента.
— Ще ги взема.
Той пъхна долара в процепа.
— Сигурен ли сте?
