ми страна се отвори, прага й застана чернокосият мъж. Имаше тънки, почти незабележими мустачки.
— Здравейте, с какво мога да ви бъда полезен?
— Вие ли сте Даниел Бледсоу?
— Точно така.
— Казвам се Джак Макавой. Бих искал да ви задам няколко въпроса за Джон Маккафърти. Мисля, че и двамата можем да си помогнем един на друг.
— Джон Маккафърти е мъртъв от доста време.
Погледът му не се откъсваше от калъфа с компютъра.
— Просто компютър — отвърнах на неизречения му въпрос. — Може ли да поседнем някъде?
— Да, разбира се. Защо не?
Последвах го през вратата и после по един къс коридор с още три врати от дясната страна. Той отвори първата и пристъпихме в стая с евтина панелна облицовка. Щатският му лиценз за работа висеше в рамка на стената заедно с още няколко фотографии от годините му на работа в полицията. Цялата обстановка беше малко смехотворна, също като мустачките му, но аз бях твърдо решен да доведа работата до край. Едно нещо, което знаех със сигурност за ченгетата, а предполагах, че се отнася и за бившите, беше, че външността лъже. Познавах няколко негови колеги в Колорадо, които сигурно още щяха да носят бледосини полиестерни костюми, стига само да бяха в производство. Но въпреки това бяха най-добрите и най-Коравите в отделите си. Подозирах, че и Бледсоу е същият. Той се настани зад бюрото с плот от черна пластмаса. Не беше направил най-добрия избор при покупката си на Мебели от оказиона. Ясно виждах насъбралия се слой прах върху лъскавата повърхност. Седнах срещу него на един-ствения стол. Той ми обясни:
— Навремето тук е било клиника за аборти. Докторът си отишъл заради няколко нелегални забежки. Взех го под наем и пет пари не давам за праха и вида му. По-голямата част от работния ми ден минава по телефона в продажби на застрахователни полици на ченгета. Обикновено ходя лично при клиентите си, които се нуждаят от частно разследване. Те не идват при мен. Хората, които обикновено ме посещават, само оставят цветя до вратата ми. Предполагам, че го правят в памет на някои починали, Сигурно вземат данните от някои стари телефонни указатели. Защо не ми кажете какво ви води прц мен?
Разказах му за брат ми и после за Джон Брукс в Чикаго. Следях лицето му, докато говорех, и разбрах, че щ, ми вярва. Това ми показа, че съм на косъм да ме изрити през вратата.
— Каква е тая работа? — запита той. — Кой ви изпра, ти при мен?
— Никой. Предполагам, че имам само ден-два преднина пред ФБР. А те ще дойдат. Помислих, че може би е по-добре да поговорите първо с мен. Знам как се чуветнато. С брат ми бяхме близнаци. Знам, че дългогодишните партньори, особено в отделите по разследване на убийства, винаги стават като братя. Като близнаци.
Това имате ефект, макар и неголям. Бях сложил върху масата всичко, с изключение на най-важния си коз, но трябвате да изчакам за нужния момент. Пледсоу сякаш се поотпусна. Гневът, изглежда, отстъпвате място на объркване.
— И какво искате от мен?
— Бележката, Искам да знам какво е написал Маккя фърти в предсмъртната си бележка. Нямате никаква бележка. Никога не съм казвал, че е имало такава.
— Но жена му твърди, че има. Тогава защо не отидете да поговорите е нея? Не, мисля, че е по-добре да разговарям с нас. Нека да ви кажа нещо. Убиецът принуждава жертвите си да напишат едно или две изречения като Предсмъртна бележка. Не знам как го постига или защо му се подчиня ват, но го правят. И всеки път е цитат от някаква поема. Поема от един и същи автор. Едгар Ала н По.
Посегнах към калъфа с компютъра и го разкопчах Измъкнах дебелата книга на По и я поставих върху бюрото му, за да я вижда.
— Мисля, че партньорът ви е бил убит. Вие сте пристигнали на местопроизшествието и всичко е изглеждало като самоубийство, защото такъв е бил замисълът на убиеца. Бележката, която сте унищожили, е била част от стихотворение в тази книга, залагам пенсията на партньора ви върху това.
Той изгледа книгата и после мен.
— Очевидно сте смятали, че сте му достатъчно задължен, за да рискувате работата си, като направите живота на вдовицата му малко по-лек.
— Да, и вижте какво спечелих от тая работа. Един въшлив офис и едно въшливо удостоверение на стената. Седя си в стаята, където навремето са изрязвали бебета от коремите на майките им. Не е много доблестно.
— Вижте, всеки в отдела ви мисли, че постъпката ви е била доблестна, в противен случай едва ли щяхте да продадете и една застраховка. Направилите сте това за партньора си, което сте смятали за необходимо. В такъв случай би трябвало да не спирате дотам.
Бледсоу извърна глава и погледна една от снимките на стената. На нея беше с още един мъж, прегърнати през раменете и блажено ухилени. Изглежда, бяха снимани в някакъв бар в доброто старо време.
— „И треската с име живот е сразена най-сетне“ — изрече той, без да отмества поглед от снимката.
Стоварих юмрука си върху книгата. Резкият звук стресна и двама ни.
— Точно — възкликнах аз и вдигнах тома. Бях прегъвал страниците на поемите, от които беше вземал цитатите убиецът. Намерих страницата с поемата „На Ани“, прехвърлих я, докато открия цитата и се уверя, че не съм сгрешил, после поставих книгата пред него, като я завъртях така, че да я прочете. — Първия стих.
Вледсоу се приведе над разтворените страници.
19.
Докато бързах през фоайето на „Хилтън“ в четири часа, си представях как Грег Глен бавно се изправя зад бюрото си и поема за съвещанието по новините от деня в залата за конференции. Трябваше да говорим и знаех, че не успея ли да се свържа с него преди това, през следващите часа няма да има и секунда свободно време.
Докато приближавах асансьорите, зърнах една жена да се вмъква в един от тях и побързах да я настигна Вече бе успяла да натисне бутона за дванайсетия етаж. Застанах в задната част на кабината и погледнах още веднъж часовника си. Имах още време. Срещите при редакторите никога не започваха точно на часа.
Жената се бе изместила в дясната част на кабината ц двамата мълчахме с онова неудобство, присъщо на непознати хора, събрани на толкова тясно място като асансьор. Лъскавата бронзова шина на вратата ясно отразяваше лицето й, Очите й гледаха към редицата лампички над вратата, бележещи етажите по пътя ни, Беше много привлекателна и ми беше много трудно да отместя поглед от отражението й, макар и обзет от страх да не се извърне и да срещне погледа ми. Въобразявах си, че знае, че я наблюдавам. Винаги съм си мислел, че красивите жени знаят и разбират винаги когато ги наблюдават.
Асансьорът спря на дванайсетия етаж и аз я изчаках да излезе. Тя тръгна наляво и се запъти по коридора, Завих надясно и тръгнах към стаята си, като с големи усилия се въздържах да не се обърна след нея. Докато наближавах вратата на стаята си, измъкнах ключа с номера от джоба на ризата си и дочух леки стъпки по коридора зад себе си. Обърнах се. Беше жената от асансьора. Тя се усмихна.
— Объркала съм пътя.
— Случва се — усмихна се. — След време всичко се обърква.
Не можах ли да измисля нещо по-умно, проклех се аз, докато отключвах вратата и тя ме подмина. Пристъпих прага и внезапно усетих нечия ръка рязко да ме сграбчва за яката на сакото ми и да ме изблъсква в стаята. В следващия миг нечия друга ръка се плъзна под сакото ми и ме сграбчи за колана. Бях грубо изблъскан и забит с лице в леглото. Съумях да задържа чантата с компютъра, не исках да изтърва на пода оборудване на стойност две хиляди долара; в следващия момент някой грубо го издърпа от ръката ми.
— ФБР! Вие сте арестуван! Не мърдайте!
Непознатият с една ръка ме притискаше за врата към леглото, докато с другата бързо ме опипа.
— Какво, по дяволите, е това? — изхърках аз, задушавайки се от матрака.
