— Да. Ето ви парите.
Тя пъхна монетите в процепа и той с мъка успя да ги измъкне оттам; ноктите му бяха изгризани до месо.
— Ти си в шеста стая, нали? — запита тя, взирайки се в списъка на наемателите. — Взел си единична стая. Още ли си сам?
— Хей, сега пък какъв е тоя разпит?
— Само проверявам. Какво правиш там сам, а? Надявам се само като си бичиш чекиите, да не се празниш върху чаршафите.
И се изхили. Беше му го върнала. Той кипна и си изтърва нервите. Знаеше, че в никакъв случай не биваше да го прави, че е опасно да се набива в очи, но не се сдържа.
— Ха, аз съм бил груб, а? А ти, знаеш ли какво си ти? Една скапана курва. Прекрасните вени по краката ти, дето се навират чак в задника ти, са направо като пътеводител за ада, госпожо.
— Хей, я си дръж езика…
— Или какво? Да не ме изриташ оттук?
— Само внимавай какви ги дрънкаш.
Гладън успя да измъкне и последната монета, едно де-, извърна се и тръгна, без да каже и дума повече. Па улицата отиде до един автомат за продажба на вестници и си купи утринното издание.
Вече в безопасността на стаята си той се зарови във вестника, докато открие рубриката „МЕТРО“. Знаеше, че репортажът ще е там. Бързо прегледа и осемте страници ра Рубриката, но не откри нищо за убийство в мотел. Разочарован, захвърли вестника върху леглото; в този очевидно вестта за убийството на чернокожа камеерка не спадаше към новините.
В този момент забеляза една снимка на първата страница. Беше малко момче, което се спускаше с Шейна, Вдигна страницата и зачете текста под снимката. В него се разказвате, че пързалките и другите детски забавления в парка Макартър били най-после върнати на места-та им след един продължителен строеж на спирка на метрото — причина за затварянето на по-голямата част от парка.
Отново огледа снимката. Момчето на нея беше седемгодишно на име Мигел Аракс. Гладън не познаваше райо-на, където се намираше новият парк, но беше факт, че спирка на метро се строеше само в бедни квартали. Това означаваше, че повечето от децата в този район произхождаха от бедни семейства, с тъмнокафява кожа подобно на момчето на фотографията. Реши, че паркът може да почака, докато си реши най-належащите проблеми и се ориентира в обстановката. С бедните деца винаги е по-лесно. Имаха нужда от толкова много неща.
Ориентировката. Той знаеше, че ориентировката беше неговата най-първа задача. Не можеше да остане в този мотел или който и да е друг, без значение колко добре беше прикрил следите си. Тук Не беше в безопасност. Рискът нарастваше застрашително и те сигурно вече го търсеха. Чувстваше го с цялото си същество. Скоро щяха да тръгнат по следите му: нуждаеше се от безопасно убежище.
Остави вестника и отиде до телефона. Не можеше да сбърка този просмукан от десетки хиляди цигари глас.
— Обажда се, аа, Ричард… от шеста стая. Исках само да ви кажа, че съжалявам за случилото се сутринта. Бях груб и се извинявам, — Тя не каза нищо и той продължи: — Така или иначе, имахте право, самотата започва да ме гнети и тъкмо си мислех дали онова предложение, което ми направихте одеве, е още в сила.
— Какво предложение?
Тя явно искаше да се погаври малко, преди да клекне.
— Как да ви кажа, когато ме запитахте дали съм си харесал нещо. Всъщност още тогава си харесах.
— Не знам. Бяхте доста груб. А аз не обичам да са груби към мен. Какво ви хрумна?
— Не знам. Но съм си приготвил един стотак, за да съм сигурен, че ще си прекарам приятно времето.
Тя замълча за момент.
— Добре, свършвам работа в четири. И съм свободна целия уикенд. Мога да дойда.
Гладън се ухили и отвърна:
— Нямам търпение.
— Тогава и аз съжалявам, че бях груба и за ония неща, дето ти ги казах.
— Това е чудесно. Значи идваш… Хей, още ли си там?
— Разбира се, миличко.
— Как се казваш?
— Дарлийн.
— Е, Дарлийн, не знам дали ще издържа до четири.
Тя се изсмя и затвори. На Гладън не му беше до смях.
18.
Сутринта трябваше да изчакам до десет, докато Лори Прайн заеме работното си място в Денвър. Нямах търпение да започна работния си ден, но нейният едва започваше и трябваше да изтърпя поздравленията и въпросите й къде съм и какво правя, докато най-сетне си дойдем на думата.
— Когато те помолих тогава да направиш онова проучване за полицейските самоубийства, беше ли включен в него и „Балтимор Сън“?
— Аха.
Знаех, че трябва да е така, но бях длъжен да проверя. Знаех също така, че търсенията с компютър понякога бяха непълни.
— Добре, тогава можеш да направиш едно проучване на „Сън“, като използваш само името Джон Маккафърти.
Произнесох й го буква по буква.
— Добре. Колко назад?
— Не знам. Мисля, че поне пет години.
— За кога ти трябва?
— За вчера.
— Предполагам, това означава, че ще изчакаш.
— Точно така.
Слушах бързото тракане на клавишите, докато претърсваше директориите. Взех книгата на По в скута си и сц препрочетох няколко от поемите му, докато чаках. С из, грева на слънцето зловещата хватка на думите му вече бе отслабнала значително в сравнение с предната нощ.
— Така… стоп… изскочиха доста материали, Джак. Двайсет и осем. Търсиш нещо специално ли?
— О, не. Кое е най-новото?
Знаех, че може да сканира материалите, като вади само заглавията на материалите върху екрана.
— Добре, последният. „Детектив, изхвърлен заради участие в смъртта на бивш партньор.“
— Много странно — произнесох аз. — Това трябваше да изскочи още при първото проучване. Можеш ли да ми прочетеш няколко изречения?
Чух бързото щракане на клавиши и после зачаках материалът да излезе на екрана й.
— Аха, ето го. „Детектив от балтиморската полиция беше изхвърлен в понеделник заради промяна на сцената от мястото на престъплението и опита си да представи нещата така, сякаш миналата пролет неговият дългогодишен партньор не е посегнал сам на живота си. Решението срещу детектива Даниел Бледсоу е било взето от арбитражния съвет по правата към полицейското управление след двудневно закрито изслушване. Не успяхме да открием Бледсоу за коментар, но един негов колега полицейски служител, който го представляваше по време на изслушването, заяви, че към детектива, който е носител на толкова много награди и отличия, са се отнесли по крайно груб и несправедлив начин от ръководството на полицейското управление, в което е служил в продължение на двайсет и две години. Според полицейските официални лица партньорът на Бледсоу, детективът Джон Маккафърти, е умрял на 8 май вследствие огнестрелна рана, която си е нанесъл сам. Тялото било открито отсъпругата му, Сюзън, която първо се обадила на Бледсоу. Според официалните източници в полицията той отишъл в жилището на партньора си,
