— Става — изсумтя тя.
Беше само една дума, но бях щастлив, че успях да измъкна нещо от нея. Влязохме в главната сграда, преминахме през множество коридори, докато накрая стигнахме до стълбище, което ни отведе до Националния център по анализ на насилствените престъпления. Това беше в приземието. Тя ме преведе покрай рецепцията в едно голямо помещение, което не се различаваше особено от новинарска зала. Имаше две редици бюра и работни секции със звукова изолация между тях и една редица от отделни кабинети покрай дясната стена. Посочи ми към един от кабинетите. Предположих, че беше нейният, макар и да беше доста безличен. Единствената фотография, която се виждадпе, беше портретът на президента на задната стена.
— Можеш да седнеш там и да използваш телефона — каза тя. — Ще отида да проверя къде е Боб и как вървят нещата. Не се тревожи, телефонът не се подслушва.
Сарказмът й беше очевиден, което все пак не й попре чи да огледа внимателно бюрото си, за да се увери, че не е забравила някой важен документ, след което излезе от стаята. Седнах на бюрото и отворих бележника си на номерата, които ми бе дал Дан Бледсоу. Открих го у дома му.
— Обажда се Джак Макавой. Днес се запознахме.
— Да, давай.
— Виж, ФБР ме пипна, след като се прибрах. Задействали са голямата машина подир този мръсник и са направили връзката между петте случая. Този обаче с Макдафърти го нямат, защото не са открили предсмъртната бележка. Мога да им я дам и те вече ще поемат случая. Исках обаче първо да се посъветвам с теб. Сто на сто ще те посетят, след като им кажа. А може да дойдат дори и без да съм им казал.
Докато той обмисляше ситуацията, огледах бюрото на Уолинг, също както бе направила собственичката му. Беше много чисто, заето най-вече от един месечен календар, който й служеше и като бележник за записване на ангажиментите. Забелязах, че току-що се беше върнала от отпуск. Квадратчетата с датите от предходната седмица бяха изпълнени със съкращението „отп.“. В другите квадратчета с датите от месеца имаше съкратени бележки, но не можах да ги разчета.
— Дай им я — каза Бледсоу.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Ако бюрото се намеси и обяви, че Джони Мак е бил убит, жена му ще получи пенсията му. Тогава най-вече това ми беше на ума, така че дай им я. Не могат да ми направят нищо. Просто не могат. Платил съм си сметката. Един приятел ми пошушна, че днес са ровичкали из архивите.
— Добре, приятел, благодаря ти.
— Ще си получиш ли своя дял от цялата работа?
— Не знам. Работя по въпроса.
— Това е твой случай. Дръж здраво. Но не им хващай вяра, Джак. Ще те използват и ще те изцедят докрай, и после ще те захвърлят на тротоара като кучешко лайно.
Благодарих му за съвета и докато затварях телефона, един мъж в стандартния сив костюм на агент от ФБР мина покрай отворената врата на офиса, забеляза ме и спря. Прекрачи вътре с любопитно изражение на лицето си.
— Извинете, какво правите тук?
— Чакам агент Уолинг.
Беше едър мъж с грубо лице и резки черти; косата му беше черна и къса.
— А вие кой сте?
— Казвам се Джак, Макавой. Тя…
— Махнете се от бюрото.
Той придружи думите си с рязък жест, сочейки ми един от столовете пред бюрото. Не ми се спореше и се подчиних. Той ми благодари и излезе от офиса. Епизодът ми напомни защо никога не обичах да си имам работа с агенти на ФБР. Общо взето, всички от тях страдаха от наследствен запек.
След като се уверих, че се е отдалечил, отново се пресегнах към телефона върху бюрото и набрах прекия номер на Грег Глен. В Денвър беше малко след пет и знаех, че е зает с последните срокове за предаване на материалите, но нямах друг избор.
— Джак, можеш ли да се обадиш след малко?
— Не. Наложително е.
— Добре, давай тогава, само че бързо. Тук имаме още един прострелян майстор на абортите и вече просрочваме предаването на материала.
Предадох му бързо и накратко какво бях свършил и случката с ФБР, Случаят в клиниката и крайният срок за предаването на материала по него сякаш излетяха от главата му; не спираше да повтаря, че съм свършил фантастична работа и от нея щяло да стане фантастичен материал. Пропуснах подробностите по уволнението на Уорън и опита на Уолинг да ме прецака. Казах му къде се намирам и какво се каня да направя. Той го одобри.
— Вероятно така или иначе ще се наложи да използваме цялото свободно пространство от блока с новините за случая с клиниката — каза той. — Поне най-малко още два дни. Тук е направо някаква лудница. Всички са пощръклели. Ако беше тук, щях да те използвам да редактираш.
— Съжалявам, че не мога да ти помогна.
— Няма нищо. Давай, пък когато окончателно си изясниш нещата, обади ми се. От това ще стане нещо велико, Джак.
— Надявам се.
Глен се отнесе отново на темата, за възможността за журналистическите награди и как да прецакаме конкуренцията, като публикуваме такава сензация. Докато внушах, Уолинг влезе в офиса с един мъж, който предположих, че е Боб Бакъс. Той също беше облечен в сив костюм, но имаше вид на началник. Наближаваше четиридесетте и все още беше в добра форма. Имаше приятно изражение, късо подстригана кестенява коса и пронизващи сини очи. Дадох знак, че всеки момент свършвам.
— Грег, трябва да приключваме.
— Добре, обади ми се, когато станеш готов. И още едно нещо, Джак.
— Какво?
— Направи някоя снимка.
— Добре.
Докато затварях, си помислих, че малко прекалява. Намесването и на фотограф в тази история щеше да бъде ход с непредвидими последици. Аз самият не знаех дали ще ме огрее, а какво оставаше за фотографа…
— Джак, да ти представя Боб Бакъс, заместник-главният специален агент. Той ръководи екипа. Боб, това е Джак Макавой от „Роки Маунтън Нюз“.
Стиснахме си ръце, хватката на Бакъс беше желязна. Стандартният мачо от ФБР. Докато разговаряхме, той несъзнателно протегна ръка към бюрото и оправи календара.
— Винаги се радвам да се видя с нашите приятели от четвъртата власт. Особено с онези, които не са от околовръстното шосе.
Само кимнах. Това беше част от общоприетите празни приказки и всички го знаехме.
— Джак, защо не отскочим до бюфета да си вземем кафе? — запита Бакъс. — Денят беше достатъчно напрегнат. Тъкмо ще ти покажа туй-онуй по пътя.
Докато се качвахме по стълбите, той не произнесе нищо съществено, освен съболезнованията за смъртта на брат ми. След като и тримата седнахме с кафетата си на една от масите, той вече премина на служебна тема.
— Джак, в момента не сме на служба — каза Бакъс. — всичко, което видиш или чуеш, докато си в Куантико, си остава само за теб. Ясен ли съм?
— Да. На първо време.
— Добре. Ако искаш да промениш уговорката, трябва да разговаряш с мен или Рейчъл и мисля, че можем да го уредим. Съгласен ли си да подпишеш документ на тая тема?
— Разбира се. Но при едно условие — аз да съставя текста.
Бакъс кимна, сякаш бях спечелил точка във финалните дебати.
— Добре. Смятам, че е честно. — Отмести чашата с кафето си настрани, избърса няколко
