— Почакай минутка. — Прелистих бързо няколко страници от бележника си и го открих. — Клифърд Белтран, полицейско управление, областен шериф, Сарасота.
— Точно така.
— Я чакай. При мен предсмъртните му дума са „Господи, помогни на бедната ми душа!“ Аз изчетох всичките поеми на По. Не срещнах никъде този цитат.
— Прав си. Намерихме го на друго място.
— Къде? В някой от разказите му ли?
— Не. Това са били последните му думи. Последните думи на По. „Господи, помогни на бедната ми душа!“
Кимнах. Не беше поема, но пасваше. Значи сега имахме шест случая. За момент останах спокоен, почти изпълнен с почит към човека, допълнил списъка. Погледнах бележките си. Белтран бе загинал преди три години, доста дълго време за едно убийство да остане незабелязано.
— По самоубиец ли е бил?
— Не, макар че според мен начинът му на живот би трябвало да се разглежда като бавно самоубийство. Бил е женкар и алкохолик, Умрял е на четиридесет години, очевидно след тежък и продължителен запой в Балтимор.
Кимнах, като си мислех за убиеца, фантома, и се чудех дали не правеше паралел с живота на По.
— Джак, какво ще правим с Маккафърти? При нас фигурира като възможна жертва, но без предсмъртна бележка към протокола му. Какво откри?
Сега пък възникваше поредният проблем. Бледсоу. Беше ми споделил нещо, което не беше признал на никой друг. Не бях в правото си просто така да го хвърля на вълците от ФБР.
— Първо трябва да поговоря по телефона, преди да ти кажа.
— О, Господи, Джак! Пак ли ще си разиграваме оня шибан театър след всичко, което ти съобщих? А си мислех, че сме се разбрали.
— Разбрали сме се. Трябва само да се обадя на източника си и да уточня нещо с него. Закарай ме до някакъв телефон и ще го уредя още на място. Не мисля, че е проблем. Така или иначе, важното е, че Маккафърти фигурира в списъка. Имало е бележка.
Прехвърлих бележките си и после й я прочетох.
— „И треската с име живот е сразена най-сетне.“ Това е била бележката му. От поемата „На Ани“. Също както Петри в Далас.
Погледнах я още не й беше минало.
— Виж, Рейчъл… Нали мога да ти казвам така? Нямам никакво намерение да си връщам или глупости от този род. Просто само ще се обадя по телефона. Твоите агенти от местното управление вероятно така или иначе вече са го открили.
— Вероятно — изрече тя с тон, който сякаш казваше: „Каквото и да направиш, ние ще го направим много по-добре от теб.“
— Добре, тогава продължаваме. Какво се случи, след като състави списъка с петимата?
Тя ми разказа. В четвъртък в шест часа вечерта тя и провели съвещание с агенти от Секцията по бихейвиористични науки и Отдела по критични случаи за да обсъдят откритите до този момент факти. След изнесла петте имена и обяснила връзките, шефът й се развълнувал и заповядал пълно разследване с абсолютен приоритет. Уолинг била определена за главен агент, който да му докладва за развоя на следствието. Другите агенти от СБН и ОКС получили задачи, свързани със събираце на данните за жертвите и съставянето на портрет на убиеца, а агентите за връзка с ПСЛ от местните управления в петте града започнали да събират и изпращат информация за въпросните смъртни случаи. Екипът буквално работил цяла нощ, без да мигне.
— Поета.
— Какво?
— Казваме му „Поета“. Всяко разследване, провеждано от бюрото, получава кодово наименование.
— Господи! — възкликнах, — Таблоидите ще бъдат във възторг. Вече виждам заглавията им. „Поет убива, без да му пука за рими.“ Вие наистина си го търсите.
— На таблоидите ще им мине котка път. Бакъс е решен да го пипне, преди още пресата да е надушила каквото и да било.
Настъпи мълчание. Обмислях как да реагирам на този директен удар.
— Да не си забравила нещо? — запитах я най-накрая.
— Джак, знам, че си репортер и че именно ти си започнал това разследване. Но трябва да разбереш, че вдигнешли шум в медиите, никога няма да пипнем този мръсник. Той ще се изплаши и ще се покрие. Ще изтървем шанса.
— Е, аз не съм на държавна служба. Макар че ми плащат да пиша репортажи и статии… ФБР не може да ми казва какво и кога да пиша.
— Не можеш да използваш нищо от това, което току-що ти разказах.
— Знам. Дал съм ти дума и ще я сдържа. Нямам нужда ат материала ти. Защото съм си го открил сам. Не голямата част от него. Всичко, с изключение на Белтран и всичко, което ми остава, е да прочета биографичния раздел на тази книга и да открия там последните думи на автора й… Нямам нужда от информацията на ФБР разрешението им, за да си публикувам материала.
Мълчанието отново се възцари. Усещах, че тя се задъхваше от бяс, но бях длъжен да си отстоявам позиция-та. Бях длъжен да разиграя картите си по най-хитрия лачин. В тази игра не раздават втори път. След няколко линути започнаха да се мяркат крайпътните табели, сочещи пътя към Куантико. Наближавахме.
— Виж — започнах аз. — По-късно ще си поговорим за статията ми. Нямам намерение да се втурвам презглава още тази нощ и да си чупя краката, за да я напиша. Двамата с редактора ми ще си поговорим като двама спокойни и улегнали мъже и аз ще те информирам какво мислим да предприемем. Става ли така?
— Чудесно, Джак. Надявам се, че няма да забравиш брат си, когато започнеш да обсъждаш нещата с редактора си. Защото съм сигурна, че той няма да забрави.
— Виж, хайде да ми направиш една услуга. Не споменавай повече брат ми и мотивите ми. Защото си нямаш никаква представа за мен или него или какво мисля за цялата работа.
— Чудесно.
Няколко километра изминахме в пълно мълчание. Гневът ми понамаля и се запитах дали не съм прехвърлил мярката. Целта й беше да заловят този изрод, когото бяха кръстили „Поета“, Което беше и моя цел.
— Виж, извинявам се, че бях груб — произнесох. — Все още си мисля, че можем да си окажем взаимна помощ. Можем да си сътрудничим и може би ще пипнем това чудовище.
— Не знам — отвърна тя. — Не виждам никакъв смисъл в сътрудничеството ни, след като това, което съм споделила с теб, ще се появи на първите страници на вестниците, откъдето ще го грабне телевизията и после таблоидите. Ти си прав, не знам какво мислиш. Не те познавам и не мисля, че мога да ти се доверя.
Не каза и дума повече, докато стигнем до Куантико.
21.
Беше тъмно и не можах да видя околността, докато навлизахме в комплекса, Академията на ФБР и изследователският център се намираха в центъра на военноморска база. Състоеше се от три разпрострели се тухлени сгради, свързани със стъклени тунели и атриуми. Агент Уолинг вкара колата в един паркинг с надпис „Само за агенти на ФБР“ и паркира.
Тя не наруши мълчанието си и докато паркирахме и излязохме от колата. Душата ми започна да се стяга. Не исках да й причинявам неприятности или пък да я карам да си мисли, че съм коравосърдечно копеле.
— Виж, главната ми цел е да пипнем този мръсник — направих пореден опит аз. — Позволи ми само да телефонирам. Ще се обадя на източника си и на редактора ми и все ще измислим нещо. Става ли?
