всичко може да поискат да съобщя в управлението.
— Да, така става.
Нюби отдаде чест и си тръгна. Маккейлъб изчака малко и после погледна към Грасиела, която продължаваше да стои неподвижно на стълбите.
— Добре ли си?
— Да. Само съм уплашена.
— Защо не слезеш долу? Веднага идвам.
Тя се върна в стаята си. Маккейлъб затвори плъзгащата се врата и провери дали ключалката е здрава. Работете. Свали от закачалката дървената дръжка на куката за риба. Пъхна я в процепа и я използва като клин. За през нощта щеше да свърши работа. Трябваше да помисли по-сериозно за безопасността на яхтата.
Когато свърши с вратата, Маккейлъб погледна надолу към босите си крака върху берберския килим. За първи път осъзна, че е влажен. Тогава си спомни как светлината се беше отразявала от тялото на непознатия.
27.
На път за печатницата на „Таймс“ в Долината Маккейлъб седеше на предната дясна седалка във фолксвагена на Грасиела и през повечето време мълчеше. Мислите му се въртяха около събитията през нощта като котва, влачеща се по песъчливо дъно в безплодно търсене на нещо да се закрепи.
Когато забеляза влажното петно на килима, той отново отиде до паркинга и откри, че кеят също е мокър. Нощта бе студена и все още беше прекалено рано, за да е от утринната мъгла. Непознатият очевидно се бе качил на яхтата мокър. Отражението на светлината от тялото му показваше, че навярно е бил с водолазен костюм. Въпросът, на който Маккейлъб не можеше да отговори, беше „защо“.
Преди да тръгнат, той отиде до яхтата на Бъди Локридж, за да види дали съседът му е там. Намери го раздърпан както винаги, седнал в рубката и зачетен в книга, носеща заглавието „Измама“. Маккейлъб го попита дали е прекарал нощта на яхтата и получи утвърдителен отговор. Когато попита защо не е вдигнал телефона, Бъди отвърна, че просто не е звънял.
Маккейлъб го осведоми, че този ден няма да се нуждае от услугите му на шофьор, но че иска да използва уменията му на водолаз.
— Искаш да ти изстържа корпуса ли?
— Не. Искам да огледаш корпуса. И дъното. И кея около яхтата.
— Да ги огледам ли? И какво да търся?
— Не зная. Ще разбереш, когато го видиш.
— Както кажеш. Но когато се занимавах с онзи „Бертрам“, пак си скъсах костюма. Веднага щом го зашия, ще ида да проверя.
— Благодаря. Пиши го в сметката.
— Готово. Приятелката ти ли ще те вози?
Той зяпаше към Грасиела, която стоеше на кърмата на „Преследваща вълна“. Маккейлъб хвърли поглед към нея.
— Само днес. Трябва да ме запознае с някои хора. Става ли?
— Естествено.
В колата Маккейлъб отпиваше кафе и гледаше през прозореца, все още обезпокоен от факта, че Локридж не бе вдигнал слушалката. Пътуваха през прохода Сипълведа в планината Санта Моника. По- голямата част от движението по магистрала 405 беше в обратната посока.
— За какво мислиш? — попита Грасиела.
— За снощи. Опитвам се да го проумея. Днес Бъди ще се спусне под водата и може да открие какво е правил онзи тип.
— Сигурен ли си, че искаш да се срещнеш с човека от „Таймс“? Можем да го отложим.
— Не, и бездруго сме тръгнали. Добре е да разговарям с колкото може повече хора. Все още не знаем какво означава онази история от вчера. Докато не разберем, трябва да продължаваме да търсим.
— Звучи добре. Шефът на Глори ми каза, че ще поговори и с някои от приятелите й, които работят там.
Маккейлъб кимна и се наведе към кожената си чанта на пода. Вътре бяха всички документи и записи, които беше събрал. Бе решил да не оставя нищо на яхтата. Тежестта на чантата се увеличаваше и от пистолета му, зигзауер П-228. Не беше носил оръжието още от пенсионирането си, но когато Глория влезе под душа, той го извади от чекмеджето и го зареди. Не вкара патрон в патронника — предпазна мярка, която спазваше и в бюрото. После направи място за пистолета в чантата, като извади подвижната си аптечка. Имаше намерение да се върне на яхтата, преди да стане време за хапчетата.
Маккейлъб започна да рови из документите, докато намери бележника си. Отвори го на хронологията на събитията, която бе разработил въз основа на докладите от лосанджелиското управление. Прочете началото и откри каквото му трябваше.
— Анет Стейпълтън — каза той.
— Какво за нея?
— Познаваш ли я? Искам да разговарям с нея.
— Беше приятелка на Глори. Веднъж дойде да се запознае с Реймънд. После я видях на погребението. Откъде знаеш за нея?
— Открих името й в докладите на лосанджелиското управление. Онази вечер двете със сестра ти побъбрили на паркинга. Искам да поговоря с нея за други вечери. Нали разбираш, дали сестра ти е била обезпокоена от нещо. Ченгетата изобщо не са обърнали сериозно внимание на Стейпълтън. Спомни си, че в началото са работили по версията за случаен грабеж.
— Кретени.
— Не зная. Трудно е да ги обвиняваш. Имат много случаи и този е изглеждал така, както е бил инсцениран.
— Това не ги извинява.
Маккейлъб не отговори. И без това не изпитваше желание да защищава Аранго и Уолтърс. Отново насочи мислите си към събитията от нощта и стигна до положително заключение: очевидно вдигаше достатъчно вълнение, за да предизвика нечия реакция, макар че не знаеше чия.
Стигнаха в печатницата на „Лос Анджелис Таймс“ десет минути преди уговорената среща с началника на Гло ри, мъж на име Клинт Неф. Печатницата се намираше в квартал на лъскави служебни сгради, складове и къщи на горната средна класа. Сградата на „Таймс“ като че ЛЕ бе направена от опушено стъкло и бяла пластмаса. Спряха пред будката на пазача и трябваше да почакат, докато униформеният мъж позвъни и потвърди срещата им. Щом паркираха колата, Маккейлъб извади бележника от чантата си и го взе със себе си. Самата чанта беше станала прекалено обемиста, за да я влачи. Преди да тръгнат, той провери дали Грасиела е заключила вратите.
Влязоха през автоматичните плъзгащи се врати в двуетажно фоайе от черен мрамор и теракотени плочки. Стъпките им отекваха по пода. Обстановката бе студена и строга.
В коридора ги посрещна белокос мъж в униформени панталони и риза. Овалната табелка на гърдите му съобщаваше, че се казва Клинт. На шията му висяха слушалки заглушители като онези, които носят на летището. Грасиела се представи, после представи и Маккейлъб.
— Госпожице Ривърс, мога само да кажа, че всички ние ужасно съжаляваме — рече Неф. — Сестра ви беше добро момиче. Добър работник и приятел.
— Благодаря ви.
— Ако дойдете отзад, ще можем да поседнем за малко и ще ви помогна с каквото мога.
Поведе ги по коридора, като продължаваше да говори през рамо.
— Сестра ви навярно ви е разказвала, но тук отпечатваме всички вестници за Долината и повечето от притурките. Нали знаете, телевизионните списания и какво ли още не.
— Да, зная — отвърна Грасиела.
