— Чудя се с какво ли мога да ви помогна. Казах на няколко души, че може би ще искате да разговаряте и с тях.
Стигнаха до някакво стълбище и се заизкачваха.
— Анет Стейпълтън още ли е вечерна смяна? — попита Маккейлъб.
— Хм… всъщност не — отвърна Неф. Беше се задъхал. — Нети… се поизплаши след случилото се с Глори и аз не я обвинявам. Сега работи през деня.
Неф пое по друг коридор, който водеше към няколко двойни врати.
— Тук ли е днес?
— Естествено. Можете да разговаряте с нея, ако… само ще ви помоля да приказвате с хората в почивките им. Нети отива в стаята за почивка в 10:30 ч. и може би дотогава ще успеем да свършим.
— Няма проблем — отвърна Маккейлъб.
След няколко крачки в мълчание Неф се обърна.
— Значи вие сте работил във ФБР, така ли?
— Точно така.
— Трябва да е било много интересно.
— Понякога.
— Защо напуснахте? Изглеждате млад.
— Предполагам, защото стана малко прекалено интересно.
Маккейлъб погледна към Грасиела и й намигна. Тя се усмихна. Шумът на печатницата го спаси от повече лични въпроси. Стигнаха до дебелите двойни врати, които не бяха в състояние да заглушат рева на пресите от другата страна. Неф извади от закачен на стената шкаф два чифта дунапренови запушалки за еднократна употреба и им ги подаде.
— Най-добре е да си ги сложите, докато минаваме през печатницата. В момента сме пуснали цялата линия. Отпечатваме прегледа на новите книги. В тираж милион и двеста хиляди. Тези запушалки спират трийсетина децибела от шума. Но пак няма да можете да чувате даже собствените си мисли.
Неф си сложи слушалките. Отвори една от вратите и тримата тръгнаха покрай пресите. Подът вибрираше, сякаш току-що беше започнало слабо земетресение. Запушалките само приглушаваха воя на машините. Неф ги отведе в стаята за почивка. Вътре имаше дълги маси за хранене и различни монетни автомати. Свободните места по стените бяха заети от коркови табла, покрити със служебни и профсъюзни съобщения и предупреждения, свързани с безопасността на труда. Когато вратата се затвори, шумът силно намаля. Пресякоха стаята, минаха през друга врата и влязоха в малкия кабинет на Неф. Маккейлъб и Грасиела извадиха запушалките си.
— По-добре да ги запазите — каза Неф. — Ще си тръгнете по същия път, по който дойдохте.
Маккейлъб извади от джоба си пластмасовото пакетче и прибра запушалките в него. Неф седна зад бюрото си и ги покани с ръка да заемат столовете отпред. Тапицерията на стола на Маккейлъб бе изцапана с мастилени петна. Той се поколеба.
— Не се безпокойте — каза Неф. — Изсъхнали са.
През следващите петнайсет минути разговаряха за Глория Торес и не получиха никаква съществена информация. Стана ясно, че Неф е харесвал Глори, но и че връзката им е била типична за шеф и подчинен. Общували предимно по служебни въпроси и почти не разменяли лична информация. Когато го попитаха знае ли дали нещо е безпокояло Глори, Неф поклати глава. Някакви спорове с колеги? Същото поклащане.
Неочаквано Маккейлъб го попита дали познава Джеймс Кордел.
— Кой е този? — учуди се Неф.
— Ами Доналд Кениън?
— Какво, онзи тип от спестовната каса ли? — усмихна се Неф. — Да, бяхме приятели. В кънтри клуба. С нас идваха Милкън и онзи тип, Боески.
Маккейлъб отвърна на усмивката му и кимна. Беше ясно, че Неф няма да им е от полза. Мислите му се отнесоха и Грасиела започна да разпитва за приятелите на Глори. Маккейлъб се замисли за изцапания с мастило стол на който седеше. Знаеше откъде е мастилото. Навярно всички, които бяха седели тук преди него, бяха от печатницата. Затова носеха тъмносини униформи. За да не се вижда мастилото.
Тогава му хрумна нещо. В деня на убийството Глори се бе прибирала вкъщи от работа. Но не носеше униформа. Беше се преоблякла. Тук. Но в доклада на лосанджелиското управление не се споменаваше детективите да са открили работните дрехи в колата й или пък да са претърсили съдържанието на шкафчето й в службата.
— Извинете ме — каза Маккейлъб и прекъсна Неф, който разказваше на Грасиела колко опитно сестра й шофирала електрокара, зареждащ огромните ролки хартия в пресите. — Тук има ли съблекалня? Глори имаше ли шкафче?
— Естествено. На кого му се иска да влиза в автомобила си омазан в мастило? Имаме пълен ком…
— Дали шкафчето на Глори вече е изпразнено?
Неф се отпусна назад и за миг се замисли.
— Нали знаете, щата на Глори беше замразен. Не успяхме да получим разрешение да й вземем заместник. Затова се съмнявам, че са изпразнили шкафчето й.
Маккейлъб се обнадежди. Може би тук щеше да изскочи нещо.
— Имате ли ключ? Можем ли да хвърлим един поглед?
— Естествено. Трябва да взема шперца от отговорника по поддръжката.
Неф ги остави в кабинета си и отиде да вземе шперца и да намери Нети Стейпълтън. Тъй като шкафчето на Глори очевидно бе в дамската съблекалня, преди да излезе, Неф им каза, че Нети ще придружи Грасиела да претърсят съдържанието му. Маккейлъб щеше да ги чака заедно с Неф в коридора. На Маккейлъб това не му харесваше.
Неф скоро се върна със Стейпълтън. Тя си спомняше Грасиела и й поднесе съболезнованията си. После Неф ги поведе надолу по стълбите до коридора към съблекалните. Маккейлъб се канеше да предложи да влезе и той, ако съблекалнята е празна. Но когато приближиха до вратата, отвътре се чу шум от душове. И той разбра, че ще остане навън.
Нямаше какво повече да пита Неф, а не обичаше да води общи разговори. Докато чакаха, Маккейлъб бавно се отдалечи от него, така че да избегне личните въпроси. На стената между вратите на съблекалните бяха закачени табла за съобщения и той се престори, че ги чете.
Изминаха няколко минути мълчание. Маккейлъб беше обходил таблата от край до край. Когато Грасиела и Нети най-после излязоха навън, той зяпаше нарисувана на ръка капка върху плакат, закачен за таблото. Капката бе наполовина червена, което показваше, че целта на кампанията за кръводаряване е наполовина изпълнена. Грасиела се приближи към него.
— Нищо — каза тя. — Само дрехи, шишенце парфюм и слушалките й. На вратичката бяха залепени четири снимки на Реймънд и една моя.
— Слушалки ли?
— Искам да кажа заглушители. Но нищо друго.
— Какви бяха дрехите?
Докато говореше, Маккейлъб продължаваше да гледа към плаката.
— Две чисти униформи, домашна блуза и джинси.
— Провери ли във всички джобове?
— Да. Нищо.
И тогава го осени със силата на куршум. Той се наведе напред и се облегна на таблото.
— Какво има, Тери? — попита Грасиела. — Добре ли си? Маккейлъб не отговори. Мислите му препускаха. Грасиела допря длан до челото му. Той се отдръпна.
— Не, нищо ми няма — каза Маккейлъб.
— Има ли някакъв проблем? — приближи се и Неф.
— Не — прекалено високо отвърна Маккейлъб. — Просто трябва да си тръгваме. Трябва да ида до колата.
— Всичко наред ли е?
— Да — отново високо каза Маккейлъб. — Извинете ме, всичко е наред. Просто трябва да вървим.
Маккейлъб кимна в знак на благодарност на Анет Стейпълтън и се пое по коридора в посоката, в която
